В началото на избирателната кампания, българското политическо пространство се напълни с коалиции. Който не го мързи си прави коалиции или влиза в коалиции. Получи се такава екзотика, която за обикновения избирател е  неразбираема. Така например в коалиция „Горда България” влизат : ГОРД на Слави Бинев – архонтът, Обединен блок на труда на Кръстю Петков, Съюзът на патриотичните сили „Защита” на Йордан Величков, Християнсоциалният съюз и „Свободен народ”. Това е някаква салата от лузери, създадена само от ненаситния егоизъм на партийни ръководители, без обща идея и само с общ интерес. Но какво свястно може да се иска от 63 партии-участнички в избирателния процес, от общо 71 подали заявки ? Какво е различното между следните партии ? 
===================== 
4. Обединена социалдемокрация 
18. Българска социалдемокрация 
20. Български социалдемократи 
27. Българска социалдемократическа партия 
56. Социалдемократическа партия 

(числата пред имената на партиите са поредния номер в списъка на ЦИК). А има много подобни случаи.

            Коалиция се създава за по-лесно достигане на поставена цел, когато за всеки неин член това е трудно. Следователно, коалицията е просто обединяване на няколко субекта. Но обединения има най-различни и те се различават по структура и по взаимодействие между членовете. Затова имат различни имена. В междудържавните отношения има конфедерации, федерации, но има и съюзи, а американците са нарекли своята държава просто – съединение. По време на Втората световна война антихитлеристката коалиция се именуваше „Сдружени и съюзени сили” ,така че общо правило няма, но на битово равнище съществуват общоприети нюанси. По определение, коалиция се нарича сдружение, по време на което участниците действат заедно за постигане на дадена цел, но водени всеки от собствения си интерес. Такова сдружаване може да е временно и е въпрос на удобство за участващите страни. Обикновено, всеки участник в коалицията запазва своята самостоятелност във всичко, което не е свързано с целите на коалицията. В други типове обединения такава самостоятелност не се допуска.

         Характерно за политическия избирателен процес е, че коалициите могат да се създават както  преди изборите, така и след изборите и тогава ги наричат парламентарни коалиции. Коалициите са трудни за функциониране и ръководене, но особено са неефикасни, когато в тях присъства ясно изразен доминиращ политически субект. Класически български пример е „Коалиция за България”. Тя включва следните партии :

            1.Българската социалистическа партия - Сергей Станишев; 
            2.Български социалдемократи - Георги Анастасов; 
           3.Движение за социален хуманизъм - Александър Радославов; 
            4.Европейска сигурност и интеграция - Тома Томов (роми); 
            5.Комунистическа партия на България - Александър Паунов; 
            6.Земеделски съюз „Александър Стамболийски” – Спас Панчев

            7. „Нова зора” – Минчо М. Минчев.

            8. Политическо движение „Евророма” – Цветелин Кънчев ◄

            По електорална мощ БСП е несравнима със своите коалиционни партньори. Несравнима е и по своите организационни възможности и по своята ресурсна мощ. Само ромските организации могат да притурят значим електорат. Значи, има нещо друго. Какво е то ?

            Това са посланията, които се изпращат в обществото чрез създаваната коалиция и възможността те да достигнат, да бъдат възприети от обществени слоеве, до които  доминиращия политически субект не може да достигне. Типичен пример е антихитлеристката коалиция от Втората световна война. Към края на войната тя обхваща 53 държави от целия свят между които : Непал, Коста Рика, Панама, Хаити, Салвадор, Хондурас, Гватемала, Либерия, Куба. Не е трудно да си представим военната тяжест на изброените държави и доколко техните въоръжени сили са помогнали за общата победа. Но всички съюзени страни вкупом изразяват човечеството срещу нацизма, а това вече е нещо съвсем друго.

            „Коалиция за България” е повече от скромно и плахо начало по този път. И, ако може да предположим, че някои от ръководителите на „Позитано” все пак разбират за какво иде реч, общата партийна настройка е срещу тази и подобни коалиции. Това не са празни думи. Цялата обществена практика по време на 41-вото НС е ярко и неопровержимо доказателство. Представителите на коалиционните партньори отсъстваха от общественото пространство по време на парламентарната дейност и при масови мероприятия, които обаче се провеждаха под името на „Коалиция за България”. Нещо повече. Ръководствата на местните организации на БСП демонстрираха открито пренебрежение и нежелание за общи действия. Примерите с Плевен, Стара Загора, Ямбол, Пловдив, София са малка част от тази порочна практика. Да не говорим за привличането на нови политически субекти от лявото пространство. И в същото време липсваше целенасочена централна политика в подкрепа на идеята.

            С така наречената „гражданска квота”, един абсурд откъдето и да го погледнеш, партиите подмениха политическото говорене с „модно ревю” от известни и не толкова личности, за политическите възгледи на които никой нищо не знае – долнопробна екзотика. „Листите не ни консолидират, Коалиция за България не излъчва сила. Не виждам модела на листата, не ме впечатлява и гражданската квота. Очаквах лидери, а виждам само интересни имена” – заяви на последния пленум Георги Първанов.В това няма чудно, щом досега „Коалиция за България” няма политическа и идейна платформа, и в същото време коалиционните партньори не са признали официално, че приемат за своя предизборната платформа на БСП. Затова  хората наричат партиите от „Коалиция за България” патерици на БСП, поради силното желание на техните ръководители да станат депутати.

            Депутатската напаст е интересен феномен. Депутатството не придава на личността никакви особени качества – не го прави нито по-умен, нито по-талантлив, нито по-добър, нито по-човек. То задоволява само егото на неосъществили се личности, подхранва лъжливото чувство за личен успех в конкурентна среда и за собствената  ценност и, най-важното, осигурява финансова стабилност по време на кризи и на всенародно бедствие. От средата на БСП има личности, които са били депутати 5 пъти подред, т.е. през всичките 22 години на прехода. Другите политически партии не правят изключение. Бяхме свидетели на тягостни боричкания за избираеми места в листите, отводи и контраотводи, опити за лични отмъщения по принципа на родовата мъст. Единственият политик, който, поне видимо, демонстрира политическо говорене и поведение се оказа Иван Костов, независимо дали харесвате неговата политика или не. Обади се и един от най-обсъжданите български плутократи Иво Прокопиев (Нова Теливизия – 6.04.2013 г.), но освен че задърпа пеша на шинела на ЙосифСталин, друго съществено не каза – представи се целия в „бяло”. Поведенческият анализ дава интересен отговор на „депутатския вирус” – партийните величия не желаят да живеят като обикновения български гражданин.

           Ясно личи, че повечето партии не знаят какво да правят. Налице е потресаващ нонсенс : най-висок райтинг има партия, която народа свали от власт с масови вълнения. „До този политически нонсенс се стигна, защото червената опозиция проспа разходките на електората по улиците на големите градове. Станишев едва сега казва, че "днешната ситуация изисква, ние, социалистите, да се съюзим с гражданите"?! Подобни думи няма как да прилягат на партия с традиции и претенции - БСП трябваше да потърси милостта на гражданите още като падна от власт през 2009 г., а не сега да си отваря листите за граждани на Полша като Калуди Калудов и граждани като Мартин Захариев. (Боже, това е все едно да поканиш Хю Хефнър в листите си и да го представиш като редови гражданин. Като един от нас. Но това е друга тема...)

          Незнайно защо, докато БСП проспиваше юнашки събитията, сънуваше власт. В един момент БСП изглеждаше като партия, която седи кротко на улицата и чака тази пуста власт да се дотъркаля до краката й. Вярно, в България винаги е било така - поредните управляващи губят катастрофално доверие и опозицията, ще не ще, е призвана да управлява мъдро. Няма как. Само че този път нещата не се случват точно така. - ГЕРБ падна, но БСП продължава да губи проценти. 
        Тайната на това политическо чудо не е много голяма - през последните седмици БСП не стоеше кротко в очакване на властта, а реши да действа... Самата БСП обаче отдавна не е партия на бедните. Това личи ясно от разноликата структура на партийната върхушка - проблем, който Стефан Продев видя поне преди 20 години. На една част от "Вито Позитано" още им кънтят в главите залповете на "Аврора", докато другите са толкова одеснели, че Костов им е минал отляво ( Петко Цеков във в. „Сега” – 5.04.2013).

       Анализът е полезен, но не е съвсем верен. На никаква „част” от „Вито Позитано” не кънтят залповете на „Аврора” и никога не са кънтели – БСП в лицето на своето ръководство е дребнобуржоазна партия, която обслужва световния капитал. „Партията БСП няма нищо против да я наричат "комунистическа", въпреки че няма нищо общо, защото ако заяви, че няма нищо общо с комунзма, тя окончателно ще загуби всякакво влияние и авторитет. Ще направи пълно самопризнание, че е злоупотребила с доверието на членовете си, а по-страшното е, че ще трябва да върне всичко, което са присвоили от разтурената БКП. И тези, които са във върхушката на БСП, няма да имат никакви шансове за власт!” (из коментариите към материала на Красимир Безлов – VESTI.BG – 8.04.2013).Единствената полза от нея е, че нейната членска маса пречи за пълното разгръщане на десния отмъстителен потенциал. Но точно тази членска маса е подло изоставена от своето ръководство на терминалното действие на биологичния процес и е въпрос на немного време този процес да си свърши работата (обърнете внимание какви кариери направиха „социалистките” Елена Поптодорова, Ирина Бокова, Миглена Плугчиева).

             Политическите и идейни проблеми пред страната бодат очите и са пред всички, но никоя партия не желае да ги коментира и не желае да признае, че те са в основата на всичко. По света това го знаят и го говорят, но у нас – НЕ.

            „Откакто е член на елитния клуб, България обитава балканския кръстопът като страна с провален социален модел, мерило за ниска публична култура, еталон за успешни корупционни практики, модел за продажни медии и пример за отсъствие на съсловна почтеност.
            Защо изобщо сме заедно?

           И свиква ли се с това? Бих могла да отговоря на този въпрос с перифраза на класическата лема за народа, който си заслужава управниците. Този същият народ, който е втренчен в телевизионния екран и поглъща демагогията и цинизма, изричани с възторг от възторжени безсрамници, е предаден народ... София ще продължава да вегетира в килера на Брюксел”(Еми Барух – „Дойче веле”. Виж в. „Сега” – 5.04.2013).

            Мрачна прогноза, но вярна. Но не трябва да се хвърля цялата вина върху НАРОДА– такива се всички народи. Народът е като дете. Той сънува и мисли че съществува. Но когато се събуди и огледа, в повечето случаи е късно и е нужно време и много усилия, кръв и жертви, за да се поправи положението и да се надвие злото. Когато започна „прехода”, много „демократи” и обикновени граждани мислеха, че да „живееш добре” означава : да имаш пари, кола, да ходиш на ресторант, да викаш по улиците и да пътуваш. А днес се оказа, че да „живееш добре” означава : да бъдеш сигурен в утрешния ден, да разбираш накъде вървиш, да вярваш на своята власт и да се чувстваш комфортно. (из интервю на Владимир Познер пред в. „МК” – 7.04.2013 г.). Изглежда, нито политици са разбрали, нито народа е осъзнал тази проста истина !

            Ако слушаме българските “демократи”, модерните български „историци” и разхайтените български журналисти, българите под турско робство са благоденствали, развивали са търговия и са пътували по цялата огромна турска империя, като са събирали ум и разум. Имали сме цъфтящи села, прекрасно земеделие и хиляди глави добитък. „Живели сме добре под сянката на султана. Изразът „под сянката на султана” не е случаен. Означава и рахат. Рахатът е нещо като удоволстгвие. Връщаш се от работа, пиеш ракия със салата, слушаш чалга и лягаш да спиш. Няма мислене. Само кеф”. (Иво Беров във в.”Седем” от 29.09 – 5.10.2004 г.). Може да добавим : нямало е екологични проблеми, нямало е образование и здравеопазване, за да се кахарят българите за тях, нямало е гладни, нямало е стачки и улични протести. Не са се палили и хора по стъгди и мегдани.Е, имало е хайдути-непрокопсаници, но пък ние си имаме мутри, мутреси и бомонд.И най-важното : не е имало политици, които да лъжат и крадът народа – 475 години кеф и рахат. Как да не поискаш пак този кеф и рахат под сянката, да кажем на Ердоган и Ахмед Доган. Нима под сянката на Бойко Борисов е по-добре? – никакъв кеф, да не говорим за рахат.

           Написананото не е майтап. Щом хората говорят по този начин, значи в нашата страна има нещо лошо, много лошо. Въпросът е : къде е неговия корен ? В прехода, в нас или някъде другаде ? Няма публични отговори, няма никакво говорене в този смисъл. Дали ще чакаме 475 години, за да ги получим ? Това е наш проблем, на българите, на българския народ. Впрочем, не трябва да се очудваме. В Русия допитване по въпроса : „кое е нанесло повече мъки и зло в Русия, нападението на Хитлер или либералните реформи”, само 11,2 % смятат че е нападението на Хитлер, а 74% - либералните реформи („Свободная пресса” от 13.09.2012 г.). Интересно, нали ?!