Еколозите, т.е. природозащитниците, са сред най-върлите и активни общественици с претенции да спасят човечеството от гибел. Те претендират, че са единствените, които могат да управляват обществото разумно. Но, щом се спомене „управление”, замирисва на власт и природозащитниците нямат нищо против да опитат. В един от пиковете на своята популярност те се добраха до нея в Германия (ако си спомняте), но без никакъв видим успех. За сметка на това, „зелените идеи” тихомълком си пробиват път в общественото поведение и сме свидететели, че европейските законодатели са повече загрижени за правата на животните, отколкото за правата на хората. Съвременните политици дотолкова са заразени със „зеления вирус”, че непрекъснато генерират от абсурдни по-абсурдни идиотщини и искат насила да ни завлекат в „зеления рай”. Има и нещо още по-лошо – обикновените хора трябва да плащат тези идиотщини. Нека да го кажем откровено : народните протести в България имат като основа именно „зеленото безумие” и по-точно : пряката връзка между това безумие и енергийния въпрос.
Екологическите проблеми се превръщат не само в политически въпрос. Те поставят човечеството пред драматичен избор : коя обществено-икономическа и обществено-политическа система може да осигури балансирано съществуване на човечеството в единство с природата ?
Съвременните възгледи за произхода и развитието на земния живот твърдят, че планетата Земя е прецизно балансирана система намираща се в непрекъснато динамично равновесие. Това равновесие е твърде крехко, малко нарушаване на баланса може да има опасни последици за земния живот. Такива примери има в историята на Земята.
Човекът като вид стои на върха на еволюционната верига в смисъл, че неговият разум го прави най-приспособен към условията на околната среда и, следователно, има най-голяма вероятност за оцеляване. Подобна постановка е изключително важна като се има предвид, че разумния живот е уникално явление не само в нашата Галактика, но и в близката околност на метагалактиката.
Възникването на разумния живот (човека) не е края на еволюционния процес. В човешката еволюция се отбелязват две важни преломни точки с далеч отиващи последици.
Едната е формирането на човека като вид чрез отделянето му от животинския свят. От този момент започва съзнателното взаимодействие и усвояване на природни ресурси и съзнателните отношения вътре във вида.
Втората преломна точка е възникването на първите структурирани човешки общности наречени цивилизации. От тази точка ни отделят 7-8000 години (за сега се смята, че първа е шумерската цивилизация). В тази точка става нещо много важно – превръщането на индивидуалния разум в обществен (цивилизационен). От тук нататък борбата за оцеляване на човека като вид се води не на индивидуално, а на обществено равнище. Следователно, в планетарния природен баланс участват не отделни човешки индивиди, а човешкото общество. Историята на борбата за оцеляване на човешкия вид е история на човешкото общество. Тази история доказва, че поединично, самостоятелно оцеляване, оцеляване на отделния човек като планетарен вид, е невъзможно.
Главното оръжие в борбата на човешкото общество за оцеляване е развитието на производителните сили (за добиване и преработване на ресурси) и на производствените отношения (за разпределението на ресурси) като част от общественото производство. В такъв и само в такъв смисъл борбата на човешкото общество за оцеляване става политически въпрос, т.е. въпрос за типа социално-икономическа организация на обществото.
Последните 300 години са години на неимоверно развитие на производителните сили (средствата за производство). Днешното производство на енергия от всички видове е 2.10І° ерг/ сек., еквивалентно на изгарянето на 10 милиарда тона антрацитни въглища. Това количество се удвоява на всеки 20 години и тази тенденция се запазва вече 300 години. Нейното начало се отбелязва като Великата промишлена революция.
При запазване на сегашния темп на енергийно производство, след 200 години то ще нарасне 1000 пъти и ще достигне 3.10ІІ ерг/сек. Това се равнява на около 1% от потока слънчева енергия непрекъснато падащ на Земята и е горната граница, която може да издържи биосферния баланс (точката на катастрофата). Използването на слънчева енергия за производствени и битови нужди не е глобално решение – от 1,7.10І ерг/сек. слънчев поток, може да се използва не повече от 5.10І° ерг/сек., колкото е приблизително днешното планетарно производство – 5,4.10№іерг/год. лъчиста енергия с мощност 1,7.10№ киловатчаса, от която 55% се разсейва и поглъща от земната атмосфера.
Неограниченото увеличаване на техникоикономическия потенциал на човешкото общество за краткото време от 300 години влиза в неизбежно противоречие с ограничените ресурси на Земята. Никакъв вертикален човешки прогрес, особено с космически измерения, не е възможен в пълна хармония с околната среда ( без тя да се уврежда) и без нарастващо изчерпване на възстановимите и невъзстановимите природни ресурси. Обратното твърдение е просто химера. Причината е в самия Човек като мислещо същество, в неговата абстрактна свобода, в неговото необуздано желание за неограничено увеличаване на качеството на живота измервано в първо приближение със жизнения стандарт.
Проблемът с нефта и газа е най-добрата и нагледна илюстрация на приближаващата световна суровинна криза и на започващата борба за притежаване на природни ресурси. В последния вариант на американската “Стратегия за национална сигурност” се обявява, че “природните богатства” не са собственост на отделните държави, а на цялото човечество.(??) С други думи, ако държавата “Х” разполага със залежи от нефт и газ, тя не може да прави с тях каквото си иска, защото тези залежи са планетарно достояние. От признаването и приемането на това твърдение до “ресурсната агресия” няма дори половин крачка.
Какво е сегашното състояние на проблема ?
Годишно в света се добиват 3 милиарда тона нефт, от които 2/3 се потребяват от “златния милиард”. Общото количество на известните нефтени запаси е 140 милиарда тона, като повече от половината се намират в 5 страни от Персийския Залив. Главната цел на промишлено развите държави е да си осигурят свободен достъп до тези ресурси и да ги ползват безпрепятствено в близките 50 години. Доказани са още 70 милиарда тона допълнителни запаси. Лесно може да се пресметне, че при днешната консумация, която е 2% от запасите, наличният нефт ще стигне за близките 50 години. Целият съвременен живот на “цивилизованите” страни се крепи, практически, на използването на нефт и на нефтопродукти : автомобили, влакове, самолети, параходи, промишленост, бит – всичко това при днешните технологии изисква все повече и повече нефт. Изчерпването на нефта води до страшни последици, до изчезване на човешката цивилизация такава, каквато я познаваме днес.
Липсата на нефт може донякъде да се компенсира чрез използването на природния газ. По данни на Международния газов съюз, газовите запаси са 118 трилиона тона, при доказани запаси от още 327 трилиона тона. Това звучи оптимистично, но, както винаги, има едно “НО”. Поради сложността на добиващата технология, още в началото се губи голям процент от добития газ (някъде – до 60%), да не говорим за загубите при транспортирането му на огромни разстояния. Затова, въпреки големите числа , запасите от газ са еквивалентни на нефтените запаси. С други думи, газът не може да спаси човешката цивилизация.
Тогава, защо сме свидетели на огромното разширяване на газодобиването и използването на газа, на огромните инвестиции, които се влагат в добиването и транспортирането на газа по целия свят ?
Поради така наречената “газова пауза”. Идеята е, че за времето спечелено от масовото използване на газ, да се премине на нови източници на енергия, да бъдат разработени нови, ефикасни и екологични начини за използване на каменните въглища, чиито запаси са много повече от запасите и на газ, и на нефт. Всичко това изисква много пари и огромен научен потенциал, което не е по силите на малките и слаби държави.
Човешкото общество е пред избор, който трябва коренно да промени неговото поведение към себе си и към природата. Изборът е съдбоносен, тъй като става дума за оцеляването на планетата Земя и на разумния живот.
Какво значи това ?
Това значи да се приведе човешкият прогрес в съответствие с императивите на биосферата на Земята. Тъй като това е планетарен проблем, става дума за планетарното население разглеждано в единство. Няма нищо особено и неестествено в този проблем, той просто е следствие от процеса на глобализация развиващ се от хилядолетия. Човекът и Природата по определение са конкуренти и докато Природата е господствала над човека, ресурсите практически са били неизчерпаеми и тяхното разпределение не е предизвиквало кризисни ситуации извън човешкото общество. С други думи, конфликтите са носили локален характер и са се решавали с локални средства. Тези локални средства се наричат революции. Като привеждат в съответствие равнището на производителните сили (добиването на ресурси) с производствените отношения (разпределението на ресурси) революциите откриват простор за нов вертикален и хоризонтален прогрес, които от своя страна засилват конкуренцията с природата на ново качествено равнище. Вертикалният прогрес интензифицира добиването на ресурси, хоризонталният прогрес разширява достъпа до благата и подобряването на качеството на живота и от там – размерът на популацията. В единство двата процеса засилват конфронтационната конкуренция с природата и неминуемо водят до снемане на едно от противоречията във форма на унищожаване. Единственият оптимистичен отговор е в самият Човек, в неговия разум и във възможностите му да регулира и управлява процеса в рамките на допустимото.Остава само едно смислено и хуманно решение – промяна на основите на хоризонталния прогрес водеща до преразпределение на планетарното богатство.
Като теоретично желание за привеждане в съответствие на човешкия прогрес с императивите на биосферата е приемливо начало, но тъй като то може да се реализира само в конкретна обществено-политическа и икономическа среда - реализираната обществена практика има цена. Поради тази причина концепцията от чисто научно предложение са превръща в сурова политика : кой ще плати цената на хармонизацията ? Та нали става дума за сериозни ограничения върху човешкото развитие, върху равнището на човешкото битие, върху задоволяване на нуждите от производство и възпроизводство на човешкия род ?
Може да се смята за общоприето становището, че развитието на човечеството е достигнало равнище, на което стават актуални не само планетарните, но и космическите проблеми. С други думи, задачата на днешния ден е да се мисли с хоризонт от 100 години. Причината е проста – глобализацията поставя въпроса за съдбата на човечеството, за неговото оцеляване. Това не са високопарни думи. Има прекалено много факти, които за съжаление, не могат да бъдат интерпретирани по никакъв друг начин.
Най-„зелените” страни в света са Испания и САЩ. Затова в тях и най-ярко проличават отрицателните страни на „зеленото” безумие. Оказва се, че създаването на едно „зелено” работно място означава отказ от създаването на 2,2 работни места в традиционната икономика. Но ето и още един социален пхарадокс : в САЩ, американския промишлен работник получава 18,188 долара/ час, докато работника зает в алтернативната енергетика – 8,25 долара/ час. Какво значи това ?
Това значи, че „зелените” компании не могат и не желаят да работят в нормални пазарни условия. Остава им един единствен начин : да намаляват заплатите на работниците и да смучат държавни субсидии. Но те няма откъде да се вземат, освен от жизнеспособните отрасли на икономиката или от джоба на данъкоплатците. Възниква рискът за сметка на нормалната икономика да израстне екологично чудовище, което ще иска все повече и повече храна от кръвта и потта на хората.( „Частный кореспондент”, 28.03.2013).
На човечеството му трябва храна, вода и много енергия, която да осигури неговото съществуване. В момента тази енергия на 85% зависи от нефта, въглищата и газта ; 6% се добива от атомната енергетика и от водата (язовирите) и само 3% - от „зелени” източници. Само оптималното съчетаване на всички енергийни източници може да реши екологичния проблем. В идващите 100 години няма никаква възможност да се премине преимуществено на „зелена” енергия.
Какво ще стане по-нататък зависи изключително от политическото, икономическото и цивилизационното развитие на човечеството и то без оглушителните барабани на природозащитниците, които, в края на краищата, са в непосредствена услуга на глобалните плутократи.Еколозите, т.е. природозащитниците, са сред най-върлите и активни общественици с претенции да спасят човечеството от гибел. Те претендират, че са единствените, които могат да управляват обществото разумно. Но, щом се спомене „управление”, замирисва на власт и природозащитниците нямат нищо против да опитат. В един от пиковете на своята популярност те се добраха до нея в Германия (ако си спомняте), но без никакъв видим успех. За сметка на това, „зелените идеи” тихомълком си пробиват път в общественото поведение и сме свидететели, че европейските законодатели са повече загрижени за правата на животните, отколкото за правата на хората. Съвременните политици дотолкова са заразени със „зеления вирус”, че непрекъснато генерират от абсурдни по-абсурдни идиотщини и искат насила да ни завлекат в „зеления рай”. Има и нещо още по-лошо – обикновените хора трябва да плащат тези идиотщини. Нека да го кажем откровено : народните протести в България имат като основа именно „зеленото безумие” и по-точно : пряката връзка между това безумие и енергийния въпрос.
Екологическите проблеми се превръщат не само в политически въпрос. Те поставят човечеството пред драматичен избор : коя обществено-икономическа и обществено-политическа система може да осигури балансирано съществуване на човечеството в единство с природата ?
Съвременните възгледи за произхода и развитието на земния живот твърдят, че планетата Земя е прецизно балансирана система намираща се в непрекъснато динамично равновесие. Това равновесие е твърде крехко, малко нарушаване на баланса може да има опасни последици за земния живот. Такива примери има в историята на Земята.
Човекът като вид стои на върха на еволюционната верига в смисъл, че неговият разум го прави най-приспособен към условията на околната среда и, следователно, има най-голяма вероятност за оцеляване. Подобна постановка е изключително важна като се има предвид, че разумния живот е уникално явление не само в нашата Галактика, но и в близката околност на метагалактиката.
Възникването на разумния живот (човека) не е края на еволюционния процес. В човешката еволюция се отбелязват две важни преломни точки с далеч отиващи последици.
Едната е формирането на човека като вид чрез отделянето му от животинския свят. От този момент започва съзнателното взаимодействие и усвояване на природни ресурси и съзнателните отношения вътре във вида.
Втората преломна точка е възникването на първите структурирани човешки общности наречени цивилизации. От тази точка ни отделят 7-8000 години (за сега се смята, че първа е шумерската цивилизация). В тази точка става нещо много важно – превръщането на индивидуалния разум в обществен (цивилизационен). От тук нататък борбата за оцеляване на човека като вид се води не на индивидуално, а на обществено равнище. Следователно, в планетарния природен баланс участват не отделни човешки индивиди, а човешкото общество. Историята на борбата за оцеляване на човешкия вид е история на човешкото общество. Тази история доказва, че поединично, самостоятелно оцеляване, оцеляване на отделния човек като планетарен вид, е невъзможно.
Главното оръжие в борбата на човешкото общество за оцеляване е развитието на производителните сили (за добиване и преработване на ресурси) и на производствените отношения (за разпределението на ресурси) като част от общественото производство. В такъв и само в такъв смисъл борбата на човешкото общество за оцеляване става политически въпрос, т.е. въпрос за типа социално-икономическа организация на обществото.
Последните 300 години са години на неимоверно развитие на производителните сили (средствата за производство). Днешното производство на енергия от всички видове е 2.10І° ерг/ сек., еквивалентно на изгарянето на 10 милиарда тона антрацитни въглища. Това количество се удвоява на всеки 20 години и тази тенденция се запазва вече 300 години. Нейното начало се отбелязва като Великата промишлена революция.
При запазване на сегашния темп на енергийно производство, след 200 години то ще нарасне 1000 пъти и ще достигне 3.10ІІ ерг/сек. Това се равнява на около 1% от потока слънчева енергия непрекъснато падащ на Земята и е горната граница, която може да издържи биосферния баланс (точката на катастрофата). Използването на слънчева енергия за производствени и битови нужди не е глобално решение – от 1,7.10І ерг/сек. слънчев поток, може да се използва не повече от 5.10І° ерг/сек., колкото е приблизително днешното планетарно производство – 5,4.10№іерг/год. лъчиста енергия с мощност 1,7.10№ киловатчаса, от която 55% се разсейва и поглъща от земната атмосфера.
Неограниченото увеличаване на техникоикономическия потенциал на човешкото общество за краткото време от 300 години влиза в неизбежно противоречие с ограничените ресурси на Земята. Никакъв вертикален човешки прогрес, особено с космически измерения, не е възможен в пълна хармония с околната среда ( без тя да се уврежда) и без нарастващо изчерпване на възстановимите и невъзстановимите природни ресурси. Обратното твърдение е просто химера. Причината е в самия Човек като мислещо същество, в неговата абстрактна свобода, в неговото необуздано желание за неограничено увеличаване на качеството на живота измервано в първо приближение със жизнения стандарт.
Проблемът с нефта и газа е най-добрата и нагледна илюстрация на приближаващата световна суровинна криза и на започващата борба за притежаване на природни ресурси. В последния вариант на американската “Стратегия за национална сигурност” се обявява, че “природните богатства” не са собственост на отделните държави, а на цялото човечество.(??) С други думи, ако държавата “Х” разполага със залежи от нефт и газ, тя не може да прави с тях каквото си иска, защото тези залежи са планетарно достояние. От признаването и приемането на това твърдение до “ресурсната агресия” няма дори половин крачка.
Какво е сегашното състояние на проблема ?
Годишно в света се добиват 3 милиарда тона нефт, от които 2/3 се потребяват от “златния милиард”. Общото количество на известните нефтени запаси е 140 милиарда тона, като повече от половината се намират в 5 страни от Персийския Залив. Главната цел на промишлено развите държави е да си осигурят свободен достъп до тези ресурси и да ги ползват безпрепятствено в близките 50 години. Доказани са още 70 милиарда тона допълнителни запаси. Лесно може да се пресметне, че при днешната консумация, която е 2% от запасите, наличният нефт ще стигне за близките 50 години. Целият съвременен живот на “цивилизованите” страни се крепи, практически, на използването на нефт и на нефтопродукти : автомобили, влакове, самолети, параходи, промишленост, бит – всичко това при днешните технологии изисква все повече и повече нефт. Изчерпването на нефта води до страшни последици, до изчезване на човешката цивилизация такава, каквато я познаваме днес.
Липсата на нефт може донякъде да се компенсира чрез използването на природния газ. По данни на Международния газов съюз, газовите запаси са 118 трилиона тона, при доказани запаси от още 327 трилиона тона. Това звучи оптимистично, но, както винаги, има едно “НО”. Поради сложността на добиващата технология, още в началото се губи голям процент от добития газ (някъде – до 60%), да не говорим за загубите при транспортирането му на огромни разстояния. Затова, въпреки големите числа , запасите от газ са еквивалентни на нефтените запаси. С други думи, газът не може да спаси човешката цивилизация.
Тогава, защо сме свидетели на огромното разширяване на газодобиването и използването на газа, на огромните инвестиции, които се влагат в добиването и транспортирането на газа по целия свят ?
Поради така наречената “газова пауза”. Идеята е, че за времето спечелено от масовото използване на газ, да се премине на нови източници на енергия, да бъдат разработени нови, ефикасни и екологични начини за използване на каменните въглища, чиито запаси са много повече от запасите и на газ, и на нефт. Всичко това изисква много пари и огромен научен потенциал, което не е по силите на малките и слаби държави.
Човешкото общество е пред избор, който трябва коренно да промени неговото поведение към себе си и към природата. Изборът е съдбоносен, тъй като става дума за оцеляването на планетата Земя и на разумния живот.
Какво значи това ?
Това значи да се приведе човешкият прогрес в съответствие с императивите на биосферата на Земята. Тъй като това е планетарен проблем, става дума за планетарното население разглеждано в единство. Няма нищо особено и неестествено в този проблем, той просто е следствие от процеса на глобализация развиващ се от хилядолетия. Човекът и Природата по определение са конкуренти и докато Природата е господствала над човека, ресурсите практически са били неизчерпаеми и тяхното разпределение не е предизвиквало кризисни ситуации извън човешкото общество. С други думи, конфликтите са носили локален характер и са се решавали с локални средства. Тези локални средства се наричат революции. Като привеждат в съответствие равнището на производителните сили (добиването на ресурси) с производствените отношения (разпределението на ресурси) революциите откриват простор за нов вертикален и хоризонтален прогрес, които от своя страна засилват конкуренцията с природата на ново качествено равнище. Вертикалният прогрес интензифицира добиването на ресурси, хоризонталният прогрес разширява достъпа до благата и подобряването на качеството на живота и от там – размерът на популацията. В единство двата процеса засилват конфронтационната конкуренция с природата и неминуемо водят до снемане на едно от противоречията във форма на унищожаване. Единственият оптимистичен отговор е в самият Човек, в неговия разум и във възможностите му да регулира и управлява процеса в рамките на допустимото.Остава само едно смислено и хуманно решение – промяна на основите на хоризонталния прогрес водеща до преразпределение на планетарното богатство.
Като теоретично желание за привеждане в съответствие на човешкия прогрес с императивите на биосферата е приемливо начало, но тъй като то може да се реализира само в конкретна обществено-политическа и икономическа среда - реализираната обществена практика има цена. Поради тази причина концепцията от чисто научно предложение са превръща в сурова политика : кой ще плати цената на хармонизацията ? Та нали става дума за сериозни ограничения върху човешкото развитие, върху равнището на човешкото битие, върху задоволяване на нуждите от производство и възпроизводство на човешкия род ?
Може да се смята за общоприето становището, че развитието на човечеството е достигнало равнище, на което стават актуални не само планетарните, но и космическите проблеми. С други думи, задачата на днешния ден е да се мисли с хоризонт от 100 години. Причината е проста – глобализацията поставя въпроса за съдбата на човечеството, за неговото оцеляване. Това не са високопарни думи. Има прекалено много факти, които за съжаление, не могат да бъдат интерпретирани по никакъв друг начин.
Най-„зелените” страни в света са Испания и САЩ. Затова в тях и най-ярко проличават отрицателните страни на „зеленото” безумие. Оказва се, че създаването на едно „зелено” работно място означава отказ от създаването на 2,2 работни места в традиционната икономика. Но ето и още един социален пхарадокс : в САЩ, американския промишлен работник получава 18,188 долара/ час, докато работника зает в алтернативната енергетика – 8,25 долара/ час. Какво значи това ?
Това значи, че „зелените” компании не могат и не желаят да работят в нормални пазарни условия. Остава им един единствен начин : да намаляват заплатите на работниците и да смучат държавни субсидии. Но те няма откъде да се вземат, освен от жизнеспособните отрасли на икономиката или от джоба на данъкоплатците. Възниква рискът за сметка на нормалната икономика да израстне екологично чудовище, което ще иска все повече и повече храна от кръвта и потта на хората.( „Частный кореспондент”, 28.03.2013).
На човечеството му трябва храна, вода и много енергия, която да осигури неговото съществуване. В момента тази енергия на 85% зависи от нефта, въглищата и газта ; 6% се добива от атомната енергетика и от водата (язовирите) и само 3% - от „зелени” източници. Само оптималното съчетаване на всички енергийни източници може да реши екологичния проблем. В идващите 100 години няма никаква възможност да се премине преимуществено на „зелена” енергия.
Какво ще стане по-нататък зависи изключително от политическото, икономическото и цивилизационното развитие на човечеството и то без оглушителните барабани на природозащитниците, които, в края на краищата, са в непосредствена услуга на глобалните плутократи.
