●Отхвърлена статия и във в. „Дума” и във в. „Нова зора”

                                       СЛЕД КОНГРЕСА НА БСП- 2010 г.

Бях на конгреса. Не ме впечатли. Имах чувствто на нещо видяно. Не, че не го очаквах, но мислех, че ще бъде по-раздвижен и по-смислен. Това не беше конгрес загрижен за бъдещето на партията, а преди всичко за разрешаване на вътрешнопартийни, групови проблеми. Изглежда, че този конгрес можеше толкова.  Нещо като днешните български футболисти. Отгоре на това отказа да се саморазпусне. Затова интересни се оказаха дребните неща, подробностите.

            Влизам в залата. Посреща ме голям надпис в центъра на сцената : „Воля зя промяна !” Замислям се. Воля на кого ? Каква промяна - промените биват най-различни ? Поглеждам двете страни на надписа. Групи от засмени млади лица. За такава промяна ли се намеква ? Общото впечатление е, че като че ли гладам реклама за евтина бира – „На една ръка разстояние”. Лошо !

            Откриват конгреса. Слушаме последователно три химна : националния, на ЕС, „Интернационала”. Получавам усещането за нещо странно и сбъркано. Какво послание ми се излъчва ? „Мила родино” редом с официалния химн на ЕС, който се стреми да стане „съюз на регионите”, т.е. съюз на махалите. Къде е тук Родината ? С „Интернационала” още по-зле. „Нек без милост, без пощада, да сринем старий, гнилий строй”. Напомня ми са „сринатия” социализъм – това беше добре направено. И дали точно на БСП „светът днес се нада” ? Не, „Интернационалът” не е за този конгрес.

            Започва конгресът. Цари оживление около дневния ред. Станишев предлага нова точка – избор на председател на Националния политически съвет. Напрежението нараства и след кратка безсмислена словесна престрелка бързо утихва. Желаещи да се сражават не се намериха. Дневния ред е приет.

            Сергей Станишев чете отчетния доклад. Не че е лош, но е оправдателен и безперспективен. Оказва се, че причините за изборната загуба са : кадровите грешки, липсата на координация и чуваемост със структурите на партията по места, личните интереси на част от ръководството и лошия пиар. Това е вярно, но това са следствия , а не толкова причините. Точно тези причини бяха само споменати между другото и в изказванията на видни партийни фигури. Имаше разумни предложения, но те бяха инцидентни (някои от тях прозвучаха в изказването на Красимир Премянов, но бяха веднага неубедително реплекирани). Конгресът ги отмина равнодушно и със скука зачака главното според него – избора на председател. Един след друг претендентите за този пост капитулираха морално и идейно и изхода се очерта.

            Ще се повторя, че такъв изход се очакваше. Нито в партията, нито в партокрацията имаше настройка да се разговаря по основополагащите въпроси на партийното битие, по това, което прави от БСП лява партия. Ако се съди по конгреса, БСП си заслужава всичко, което я сполетя и което може да я сполети.

            Тенденциите са опасни, по тях трябва открито да се говори. Каквато и да е, БСП е нужна на България. Защото е невъзможно да си представим, че в скоро време може да се създаде подобна на нея масова партия. БСП трябва да се спасява, преди всичко, от нея самата. Това е обща задача. На някои това може да е неприятно, но не е казано, че в тази борба тези „някои” трябва да загубят своята „скъпоценна идентичност”. Точно по тази причина смятам за особена слабост на конгреса пълната елиминация на коалиционната политика. Това е повече от престъпление, това е тежка политическа грешка.

            Формално погледнато, изборите загуби на БСП, а „Коалиция за България”. И поне от „кумова срама”, на конгреса официално трябваше да бъдат представени коалиционните партньори, при желание-да бъдат чути и по проблема да се говори. Казано откровено, точно тук е част от същността на големия въпрос за идентичността на БСП, защото след изборите БСП загуби моралното право да говори и да представлява цялото ляво българско политическо пространство.

            Ако БСП не иска да остане партия на прехода, партия-амортисьор на социалното напрежение, партия за адаптиране на българското ляво към глобалния капитализъм, тя трябва решително да се откаже от своя „партиен егоизъм”, от своето подлизурство пред фалирария десен европейски социалдемократизъм и да се ориентира към съвременните политически тенденции, свързани с Marxism today. Защото мирогледната битка между „лявото” и „дясното” не само не е завършила, но не е и както трябва започнала. Защото всичко останало зависи от изхода на тази битка : и съдбата на отделният човек, и съдбата на глобализма, и съдбата на държавата, и съдбата на човечеството. Защото самото „дясно” непрекъснато подклажда тази борба, води тази борба, няма да забрави за нея.

        „Дясното” много добре разбира, за разлика от „лявото”, че ако не спечели бързо, сега, битката, няма да я спечели въобще и няма да има историческа перспектива.Затова бърза, затова е толкова нервозен Б.Б. БСП трябва да бъде разгромена преди да е осъзнала какво трябва да прави и какво е длъжна да прави.  В съзнателна или в безсъзнателна услуга на тази задача са „левия” опортюнизъм, параполитическите медийни среди и световната плутокрация. Вижне само унизителното говорене на Б.Б. относно БСП и нейният председател. „Тоя да си мълчи – по гаменски отсече батґБойко – Вместо да ми излиза с разни декларации, да си зарови главата от срам заради огромната дупка в бюджета, която оставиха, да не ме ядосват, а да си стоят в парламента и да си вземат заплатите. Нека да се поучат от царя и от Доган, които си мълчат, защото знаят какви са ги свършили” (в. „Новинар” от 12.10,2009 г.). Много обидно е, но парийният „елит” на БСП си го е заслужил – просто тях сега не ги имат за нищо.

        Един конгрес трябва да сплотява, трябва да сочи ясно тактическата цел за момента, целта на БСП и на всички леви сили, а не да демонстрира политическа импотентност. Врагът е Бойко Борисов и неговото правителство – това беше официално признато от самият Борисов. Как по друг начин трябва да се нарича политическа сила, която иска забраната на БСП и като добавка я определя като „шайка разбойници”, „нещастници” и „нагли” ?! Това правителство е вредно и опасно за България. То е проводник на чужди интереси. Това не е българско правителство. То е правителство на българския геноцид.          

Затова трябва да сме единни, трябва да сме заедно. Очакват ни трудни времена, очаква ни тежка борба. Победата може да бъде постигната само от Единен Ляв Патриотичен Фронт за Защита на Отечеството.

            При подобна ситуация фронтът би могъл да решава следните политически задачи :

            1. Да положи сили и да участва в пълното разгромяване и терминиране на остатъците от перестроечното българско “дясно”,в това число и ГЕРБ, заразено от пещерен антикомунизъм и примитивна русофобия – то е вредно за България.

            2. Да укрепва и разширява лявото пространство към големи и важни социални групи, към профсъюзите и към сродни организации на гражданското общество като важен реален инструмент за обуздаване на безумните прокапиталистически залитания на партийните върхушки.       

           3. Да брани цивилизационната независимост на България, нейният славянски характер и дружбата със великия руски народ.

            4. Да се бори срещу икономическия геноцид, срещу олигархията и плутокрацията, срещу бандитската експлоатация и чуждоземната експанзия, за оцеляване на българския етнос.

            Постижими ли са такава цели ?

            Единният фронт не притежава богати спонсори, няма собствени средства, не разполага с възможности за натрапчива реклама, нито пък база за масово информиране на гражданите. Той ще бъде преследван, осмиван, притискан, заплашван от водещите политически субекти, тъй като ще представлява реална опасност за тях. Единният фронт ще работи във враждебна обстановка и ще бъдат необходими големи усилия и жертви за постигането на минимални резултати. Затова, колкото  по-крайна е програмата - минимум и колкото е по-близо до непосредственото народно битие, толкова шансовете са по-големи. Не трябва да има никакъв страх от обвинения в популизъм или в упреци за невъзможността за реализиране на конкретни искания, или че в ЕС няма да ни разберат, или дори в нравствената несъвместимост на някои постановки със широко пропагандирани и налагани идеи. Сигурен съм, че евентуалните критици нищо не разбират от това, което ще критикуват.

            Единственото условие на което трябва да отговаря програмата минимум извън нейната консенсусност е, съвместими ли е тя със съществуващия обществен строй и дали нейното реализиране ще даде тласък за по-нататъшното преобразуване на обществото, а не дали исканията на програмата са достижими при съществуващото съотношение на политическите сили.

            Програмата минимум изразява какво Единния фронт изисква от съвременното общество и държава, а не какво очаква от тях.

           Бих могъл да изброя поне тридесетина въпроса, които чакат програмен отговор от БСП и без чиито отговори реалната партийна политика губи своя смисъл за членове и симпатизанти. От тях поне половината могат да станат програма-минимум на Единния фронт.Ще спомена само няколко от тези въпроси :

         1. Денонсирана или не е денонсирана българската конституция ?

         2. Какво е социална държава и как отговора се съотнася с българската реалност ?

         3. Какво е равенство, какво е справедливост и какво е хуманизъм ?

         4.Има ли демокрация (народовластие) в България ?

         5. Стока ли е здравето и образованието на народа ?

         6. Кому е нужен „възрастовия расизъм” ?

         7. Подлежи ли на обществен контрол разслоението по доходи и по богатство ?

         8. Трябва ли българската армия да бъде национална институция ?

         9. Какво правим в НАТО ?

         10. Към каква „обединена „Европа” се стремим – Европа на нациите или Европа на регионите (махалите) ; Европа от Атлантика до Урал или от Босфора до Лос Анжелис ?

            Не се съмнявам, че всеки може да добави още толкова към този списък. Именно затова окончателната редакция ще се формира в диалог при подготовката на коалиционното споразумение. Най-доброто е в периода на подготовката  да се проведат обществени обсъждания и резултатите от обсъжданията да се обобщят на коалиционно равнище.

            Заключителният етап от формирането на коалицията е изпълнен с изненади, трудности и непредвидими подводни камъни. Публична тайна е, че повечето от предполагаемите участници в Коалицията представляват “един файтон” политически или граждански субекти, които трудно могат да докажат реалните си членове и още по-трудно могат да гарантират, че ги контролират. Често един и същ човек членува в няколко организации и дори в няколко партии, повсеместна практика е и прехвърлянето от партия в друга партия в последния момент. Хората се шегуват, че има много вождове, а малко индианци. Ето защо, подписването на споразумението за създаването на Единния фронт е половин свършена работа, че и по-малко. Аз съм почти сигурен, че сегашните ръководители, които се стремят и искат създаване  на Коалицията не са най-подходящите да станат нейно лице, но по всяка вероятност ще трябва да се примирим с тях. Те може да бъдат балансирани със широкото привличане на граждански и обществени движения. Независимо от всички уговорки, влиянието на тези структури в управлението на социума непрекъснато нараства и тази тенденция не трябва да се пренебрегва (тя се нарича мултилатерална политика). В българския случай, обществените и гражданските организации създават фон, който притежава силно психологическо действие. В комбинация със също така силни и действащи лозунги Единният фронт може да компенсира до известна степен обективните пречки на съществуващата обществено-политическа среда и да постигне част от целите си.

           Има да се извърви дълъг път свързан и с коалиционната култура, и с трезвата преценка какво носи, какъв принос има всеки член на коалицията, защото бакалската сметка за „чисти гласове”, лишена от преценката за интелектуалните последици от конкретното съюзяване, си остава бакалска сметка и отразява заместването на политиката с корпоративни и себични лични отношения (пример е „тройната” коалиция).

            Важното е, че цялото ляво пространство има общи врагове - атлантизма, глобализма, олигархичния и плутократичен либерализъм –и тези врагове трябва да бъдат унищожавани безжалостно, защото в противен случай те ще унищожат всичко извън тях.

            Такива мисли ме владеят след скопения и безплоден конгрес на БСП.