Ще се спрем на термин, много популярен днес, с който се типосват много неща, които не разбираме и с които ни заблуждават политическите и журналистически невежи проповедници. Става дума за термина „фашизъм”. Като отрицателна емоция с нея се дамгосва всичко, което не ни харесва и което не разбираме. За този феномен има логично обяснение, което трябва да търсим в историята и в ценностния апарат присъщ на различните политически сили.
Фашизмът е създаден в Италия на 23.03.1919 г. от Бенито Мусолини като фашистко движение на заседание в миланската Пиаца Сан Сеполкро. Сред учредителите му са революционните профсъюзни водачи Агостино Ланцило и Микеле Бианки. По-късно движението прераства в Национална Фашистка Партия.
През 1921 г. фашистите съставят програма, която призовава за:
1. демократична република ;
2. отделяне на църквата от държавата ;
3. създаване на национална армия;
4. прогресивно облагане с данъци за унаследено богатство;
5. създаване на корпорации.
Италианският фашизъм в много отношения е враждебна реакция към провала на икономиката от вида laissez-faire и проява на страх от левицата. Тенденциите в интелектуалната история — рухването на позитивизма и всеобщия фатализъм на следвоенна Европа, също играят роля.
Фашизмът е, в известна степен резултат от всеобщото чувство на безпокойство и страх обхванало средната класа в следвоенна Италия. Този страх идва вследствие на свързаните помежду си икономическо, политическо и културно напрежение. Под флага на тази авторитарна и националистическа идеология Мусолини има възможност да използва страховете относно оцеляването на капитализма в епоха, когато следвоенната депресия, надигането на войнствената левица и чувството за национален позор и унижение след „осакатената победа“ на Италия от мирните договори след Първата световна война се наслагват. Тези неосъществени националистически стремежи развалят репутацията на либерализма и конституционализма сред много групи от италианското население.
В известно отношение Бенито Мусолини запълва политическия вакуум. Фашизмът се явява „трети начин“ за Италия, последна надежда да се избегне надвисналия колапс на слабия италиански либерализъм, както и да се предотврати комунистическата революция.
Проваляйки се в опитите си да очертае последователна програма, фашизмът се превръща в нова политическа и икономическа система, която съчетава корпоративизъм, тоталитаризъм, национализъм и антикомунизъм в една държава, замислена да върже всички класи заедно в една капиталистическа система. Това обаче е нова капиталистическа система — система, в която държавата упражнява контрол върху организацията на жизненоважните индустрии.
Създадено в Милано като националистическа асоциация (фашо ди комбатименто) на ветераните от Първата световна война, фашисткото движение на Мусолини се превръща в национална партия (Партито национале фашиста) след като печели 35 места на парламентарните избори през май 1921 г. Първоначално били съчетавани левичарски и десничарски идеи, но после се присъединява към консерваторите като се противопоставя на заводските окупации от септември 1920 г.Под заплахата от поход към Рим, през октомври 1922 г. Мусолини встъпва в длъжност на министър-председател, начело на дясно коалиционно правителство, което първоначално включвало членове на про-църковната Народна партия (Партито популаре).
Преходът към категорична диктатура е постепенен процес, за разлика от Германия (10 години по-късно). Но през юли 1923 г. новият избирателен закон осигурява фашисткото парламентарно мнозинство. Убийството на социалистическия депутат Джакомо Матеоти 11 месеца по-късно показва колко ограничена е опозицията. През 1926 г. опозиционните движения са забранени със закон, а през 1928 г. избирането в парламента е ограничено до кандидати, които предварително са одобрени от фашистите.
Най-значимото политическо достижение на режима може би е Латеранският договор от февруари 1929 г., сключен между Италия и папата. Според този договор папството получава суверенитет над Ватикана и му се гарантира свободното упражняване на католицизма като единствена религия в Италия. В замяна на това папата признава италианския суверенитет над бившите папски доминиони.
Трейдюнионите и асоциациите на работодателите са реорганизирани през 1934 г. на 22 фашистки корпорации на работниците и работодателите по икономически отрасъл, чиито представители през 1938 г. заменят парламента с „Палатата на корпорациите“. Властта продължава да се концентрира в Големия Фашистки Съвет, управляващата организация на движението.
През 30-те Италия се възстановява от Голямата депресия и постига икономически растеж отчасти поради производството на домашни стоки (вместо да внася). Пресушаването на изобилстващите с малария Понтински тресавища е едно от забележителните постижения на режима. Но растежът е подкопан от международните санкции, последвали инвазията на Италия в Етиопия през октомври 1935 г. (Кризата в Абисиния), както и от оказаната скъпо струваща военна помощ на националистите на Франко в Испания.
Общо взето, фашизмът е авторитарно управление. Идеологията на фашизма предполага сплотяване на всички слоеве на народа в името на силна, процъфтяваща и суверенна държава. Фашизмът предлага политически модел на алтернатива на либаралния капиталистически страй и на марксическия мироглед. В този модел расизмът и антисемитизът са маргинални явления.
При немския национал-социализъм, крайна цел е расовото доминиране заедно с абсолютна власт на Фюрера. Хитлер никога не е бил фашист и, вероятно, би се обидил, ако някой го нарече фашист.
Хитлер казва : „Ако някой вижда в национал-социализма само политическо явление, той нищо не е разбрал”. Философската система на нацизма е сложно преплитане и симбиоза на расистките идеи на Жозеф де Гобино и на де Лапужа, антидемократичните идеи на Ф.Ницше и О.Шпенглер, антисемитизма на Х.Форд, геополитиката в интерпретацията на Хаусхофер и пангерманизма на Р.Вагнер. Нацизмът е богата културна, философска, икономическа, социална и държавна теория. Неговите корени са в класическата немска философия и в германската митология.
В икономическата област той е държавен капитализъм. Хитлер отбелязва : „Не трябва да се национализира капитала. Трябва да се национализират хората... Националното – на всички немци; социалното – на бедните немци; останалото – на посветените”.
По своя произход и фашизмът, и нацизмът са европейски, западноевропейски и евроатлантически явления, западни „деца” . Те са деградирали до неузнаваемост западни ценности, към които така настойчиво ни тласкат днешните „демократи”. Нещо повече. Те са производство на западноевропейската демокрация, когато тя е изпаднала в дълбока икономическа, политическа и духовна криза. Поради тази причина фашизмът и нацизмът са кризисни доктрини, мобилизационни проекти на капитализма в неговия империалистически период. Властта в Италия и Германия беше подарена на Мусолини и Хитлер от тогавашния елит, който се надяваше, че щом е завършил университетско образование, ще може да надхитри в полето на политическите интриги и Хитлер, и Мусолини. Какво се получи на практика всички знаят.
От казаното излиза, че фашизмът е по-меката форма на империалистическото господство от нацизма.
Тази разлика винаги се е подчертавала от ръководителите на съюзническата коалиция през Втората световна война. Нито Рузвелт, нито Чърчил, нито Сталин говорят за „фашистка Германия”. Те винаги използваха думите хитлеристи и нацисти. По-късно, на битово равнище, общото зло – нацизмът и фашизмът – започна да се изразява с една дума - фашизъм.
Днес разликата фашизъм-нацизъм е още по размита.
В Италия ако твои ценности са Родината, традиционното семейство, традициите, реда, националния суверенитет, строга регулация на миграцията ; ако ти си враг на законите, които те карат да пишеш „родител 1 – родител 2” вместо татко-мама, ако се противник на джендърните закони, е много голяма вероятността да те нарекат фашист, ксенофоб, нацист и хомофоб.
В Италия антифашизъмът е синоним на борбата срещу всяко отричане на „правата”, даже ако тези „права” противоречат на човешката природа. Мнозинството антифашисти се позиционират като противници на християнството и борци за правата на сексмалцинствата, борят се за легализация на наркотиците, правото на аборт и либарализация на миграционното законодателство.
В България, през периода на Втората световна война и социалистическия период, фашизмът се разбираше според определението на Георги Димитров на VІ-я конгрес на Коминтерна : „Фашизмът е открита терористична диктатура на най-реакционната, най-шовинистичната, най-империалистическата част от финансовия капитал”. Трябва да се признае, че като политическа дефиниция и от гледна точка на политиката на Коминтерна, това определение е най-интегрално, точно и разбираемо, защото обединява съществените общи черти и на фашизма, и на нацизма, като не акцентира на тънките и не винаги доловими за мнозинството от хората несъществени и маловажни за момента различия. Казано най-кратко, фашизмът се възприема като краен израз на класовата борба в епохата на империализма, т.е. подчертава се капиталистическата база. Затова по времето на социализма имаше „Съюз на активните борци противан фашизма и капитализма” и това беше правилно наименование.
След контрареволюцията от 1989 г. тези „активни борци” изведнъж станаха САМО антифашисти. Според казаното излиза, че тези хора са си сменили не само политическия, но и „физическия” ПОЛ (станали са политически джендъри). Така се случва винаги, когато в суетата на вихрите на историческия процес не остава време и сили да се мисли.
При днешните руснаци разлика между фашизъм и нацизъм няма. Трябва да се предполага, че и при българите няма. Но времената се менят и България днес не е Русия. В средата и в обстановката, в която живеем има голяма опасност да не се разбере какви са българските антифашисти и какви са били. И това неразбиране може да има дори комични последици, които деформират същностно истинската българска антифашистка история.
Единствена (може би отчасти и в Югославия) в цяла поробена Европа само българската Съпротива беше не само антифашистка (т.е. националноосвободителна), но и класова съпротива, съпротива срещу света на българския капитал, борба за освобождаване на експлоатираните от оковите на експлоататорите, борба за социализъм и комунизъм. Това е и главната причина западните „освободители” да не признават приноса на българската Съпротива в общата борба срещу фашизма и нацизма точно по същия начин, по който го правят и тяхните недоучени и глуповати (но искренно изпълнителни) български слуги и ибрикчаи днес.
