Въпреки обилната циганоложка литература, ранната история на етноса остава не докрай ясна. Сигурно, защото писмените извори не се занимават кой знае колко с тях. В добавка, циганите са неуловими археологически, те отказват да се адаптират етнически към средата, в която пребивават, но винаги възприемат материалния облик на обкръжаващата ги цивилизация. Собствена материална среда циганите не създават никога. Уместно e да отбележим изразеното в Резолюция на ПАСЕ № 1203(1993г.) становище:„Живеейки разпокъсано по цяла Европа, не можейки да докажат своята принадлежност към дадена страна, която да считат за своя, те не отговарят на определенията за национално или етническо малцинство.“ Днес индийският произход на циганите не се подлага на съмнение. Представите за произход от Египет, откъдето е и назоваването им "гюпци" във всякакви варианти, са изоставени напълно. Същото се е случило по-рано и с подозренията, че циганите са потомци на ордите на Тамерлан, или са от сарацините, маврите, кавказките зохори или черкези, на келтите, на аварите, на немските евреи, даже че са от населението на древната Атлантида. Още по-рано, във Византия през ХII-ХIII в., в духа на Средните векове, представят атинганите (за тях - след малко) като синоним на еретици (Лексикон на Псевдо-Зонара). Вероятно e циганите да произхождат от тези части от индийското общество, вече оформено в първите столетия от новата ера, които трайно са извън сложната му структура. Най-низшите касти - разклоненията на чандала (или пария), докосването дори до които е осквернително, вероятно са прародителите на днешните цигани. "Местоживеенето на чандала трябва да бъде извън селището... имуществото [им] трябва да бъде само кучета и магарета... украшенията им трябва да са от желязо, а те трябва постоянно да чергарстват... а браковете им - само с подобни на тях..." (Закони на Ману, Х, 51-56). Последните научни изследвания позволяват по-точно да се определи прародината на циганите („УТРО.RU” – 7.12.2012). Циганите се появяват в северо-западна Индия преди 1500 години и след 600 години започват да мигрират в Европа, където в момента се наброяват 11 милиона. Предполага се, че най-вероятната родина на циганите е на територята на днешните индийски щати Гуджарат, Раджастан и Кашмир. Към V в., започва разселението на циганите и дългият им път към Европа. Приблизително в периода VI-VIII в. се обособява и ранният цигански език. По същото време, най-рано през VIII в., ги намираме в Централна Мала Азия, в областите Фригия и Ликаония, като атингани. Малко преди това масивна група цигани се насочва на север, към Кавказ. Втора група заселва Сирия и Палестина, а оттам по-късно поема през Египет към западните покрайнини на Северна Африка. Атинганите във Византия веднага се набиват на очи. Макар и християни, те са приемани повече като религиозна секта или като занаятчийска кооперация, отколкото като отделен етнос, което е в традициите на византийското общество - религиозните въпроси там са от изключителна важност. Трудно ще е да намерим някакви съществени отлики между атинганите и днешните балкански цигани. Те живеят "по своите си обичаи", занимават се с гадателство, разселват се, често са гонени, смятани са за нечисти (до които е нередно да се докоснеш, откъдето, според средновековната етимология, е и етнонима атингани). Понеже се занимават с магии, ги сближават с вредоносните демони. Просията е обичайният им начин за търсене на прехрана. В твърде чести исторически периоди атинганите във Византия са подлагани на гонения, осъждани са по религиозни причини на смърт и разни мъчения.Така наречените византийски цигани "ром" през следващите векове ще заселят Балканите, Централна и Западна Европа. Не е възможно днес да изведем еднозначно значението на етнонима "циганин", твърде дълго тази народност живее в безпросветност, в пълна незаинтересованост от всичко, което не става за ядене и пиене, та изначалното, същинското значение май се е загубило някъде много отдавна. Като работно, но не категорично и общоприето, ще ползваме първото известно ни сигурно значение на думата, съобщавано ни и от Теофан, и от Псевдо-Зонара по-късно (виж http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=10181§ionid=5&id=0001301). "Еретик от Фригия и Ликаония" е това най-старо сигурно значение на етнонима "циганин", което като че сме длъжни да приемем поне като работно, ако не твърде категорично. Всъщност, няма голямо значение какво е етимологичното значение на думата, като се има предвид как и етносът, и назоваването му са се променяли през вековете. Със сигурност през последните 12 века къде по-голямо значение имат чисто практическите въпроси по справяне с последствията от неизменно бурната циганска дейност, която буди ужас у всички, които са се оказвали наблизо, без разлика от раса, пол, възраст и вероизповедание.Роми е българизирана форма на ромб, самоназванието[23] на част от циганите, което означава хора (в противовес на гаджй, всички нецигани). Всъщност, както в България, така и в повечето европейски страни обичайното име си остава „цигани“: на френски: tzigane; на чешки: cikani; на холандски и немски: Zigeuner; на литовски: čigonai; на руски: цыгане; на унгарски: cigany; на гръцки: τσιγγάνοι; на италиански: zingari; на румънски: ţigani; на хърватски и сръбски:cigani; на полски: cyganie; на португалски: cigano и на турски: зingene. Най-ранната поява на атинганите в Европа ще трябва да отнесем към царстването на техния много близък приятел император Никифор I (802-811). Особено след 803 г. атинганите свободно и необезпокоявани мигрират по цялата Византийска империя. Сигурно е, че точно през първото десетилетие на IХ в. някакъв брой от тях нахлуват и в Тракия. Тази свободия бързо е прекратена от следващите византийски императори и циганското "завладяване" на Европа е отложено с няколко века. В средата на ХI в. циганите правят нов опит за заселване в Тракия, този път трайно. Макар и съвсем незначителни като количество, циганите вече обикалят балканските страни като акробати, като железари, като просяци, като музиканти или проститутки. Летописецът Никифор Глигора разказва за една прочута циганска акробатична трупа, която изнасяла представления във всички владетелски замъци на полуострова, даже и в царските дворци. През 1322 г. акробатите се представят и в двора на младия тогава сръбски крал Стефан Дечански. Изглежда в сръбските земи циганите намират най-радушен прием с железарските и ковашките си умения и като майстори на седла, та им е назначен и специален данък "цингарие". Впрочем и днес, в София поне, циганите упражняват някои занятия, които са "запазени" само за тях като тапицерството и уличната продажба на цветя. Опитите на други етноси и групи, включително и на българи, за намеса в тези занаяти са винаги неуспешни. В края на ХIV в. цигански общности се забелязват навсякъде на Балканския полуостров - от Влашко и Молдова, където те са с робски статут до ХIХ в., до Пелопонес и до Босна на запад. По това време се отбелязва в изворите и названието "египтяни" във всичките му разновидности. Българските земи правят изключение от общата картина. Липсва сигурно указание за заселване на цигани в България преди края на ХIV в. Две сведения за наличие на цигани, може би, се приемат от изследователите скептично. В едно писмо на охридския архиепископ Теофилакт се споменават едни скитници "сиганои", а през 1378 г. в Рилската грамота на цар Иван Шишман, се споменава една местност с очевидно временни пастирски постройки, наричана "Агупови колиби". Дори и двете сведения да приемем абсолютно безкритично, то е ясно, че те засягат само една от българските области - Македония, незначителни са като брой - две сведения за три века, а и става дума само за мигранти. Ще трябва да приемем поне засега, че, вероятно, по религиозни съображения цигани не са допускани в пределите на България чак до османското завоевание и това може да се приеме за трайна политика на българските владетели. Някак ще е трудно да повярваме, че циганско заселване по българските земи преди началото на ХV в. ще остане незабелязано за всички средновековни автори. Та в останалите балкански държави през ХIV в. циганското присъствие е обозначено и законодателно, а споменаванията на цигани, на преместванията им, на деятелността им са десетки. Така остава сигурно, че българските цигани прииждат в два потока в самия край на ХIV в. и през първата половина на ХV в. - веднъж с османските турци, като част от обоза им, където се трудят във всички изброени вече професии, а втори поток образуват тези цигански групи, които заселват българските земи от запад или от Влашко, където те са със статут на роби. Циганите, прииждащи след османската войска, са почти изцяло ислямизирани, това са днешните така наречени "турски цигани". Циганите от сръбските земи или от Влашко са изцяло християни. Абсолютната неуправляемост на циганите предизвиква проблем дори в доста хаотичната среда на Османската империя. Чергарстващите етноси сериозно безпокоят османските власти, понеже от тях твърде трудно се събират данъци. Поради това главните усилия на Високата порта са в посока към налагането на уседнал начин на живот за всички цигани - политика, която не може да се каже, че постига някакви съществени резултати, и към откупуване на данъците от често назначавани цигански първенци - политика, която е значително по-успешна. Във всеки случай създаването по поръка на султан Сюлейман I на Закон за циганите във вилаета Румели през 1530 г. има да изпълнява една важна задача - установяване на норми за плащане на данъци от циганите, на този проблем са посветени почти всички членове на закона. Може и да е малко странно, но най-малко грижи османската власт има с проституиращите цигани, предимно жени. Упражняването на тази професия от циганки и цигани е добре документирано. Улеснението за централната власт тук е двупосочно - от една страна, тези цигани са уседнали, т. е. лесно се събират данъци от тях, а от друга - те дължат месечно или годишно огромни суми. Образувани са даже своеобразни кооперативи на упражняващите тая професия, които са колективно данъчно задължени. Известни са джемаатът на Илия в Цариград през 1522-1523 г., който плащал 5000 акчета годишно, джемаатът на Ярамаз, нов мюсюлманин (!), син на Тодор в Пловдив, с годишен данък от 1400 акчета, и доста други. Броят на циганите в Османската империя се увеличава непрекъснато. Ако в края на ХV в. те са по няколко семейства в големите градовете (33 домакинства в Пловдив например или 11 в Плевен през 1516 г.), то през ХIХ в. вече са по неколкостотин. Нарочни изчисления показват, че циганските домакинства в Османската империя по данъчния регистър от 1522-1523 г., но само в границите на съвременните балкански държави, са 17 191 цигански домакинства - 10 294 християнски и 4 203 мюсюлмански. На днешната територия на България циганските домакинства са най-много, според същия данъчен регистър те са 5 701. Първите цигани във Франция са дошли от Чехия. В 1420 г. една група от 50-ина цигани се появила в Прага. Настанила се на прощада „Старе место” и започнала да залъгва гражданите, че са остатъци от изчезнали юдейски племена, изгонени от Египет. Първият опит за интегриране на циганите е описан от Фирдоуси в "Шах-Наме". Когато шах Бахрам-Гур (420-438 г.) узнал, че в земите му запристигало откъм Индия някакво ново племе, отишъл да ги лицезре. Харесали му техните песни и танци. Дал им земя, добитък, семена, рала. На следващата година отишъл да види как преживяват новите му поданици (инвестиционен контрол, както казват в Брюксел). Земята била буренясала, добитъкът и семената - изядени, а ралата - изгорени за дърва. Подбрал шахът циганските тумби и ги натирил от земите си. На запад, за съжаление. Вероятно искал да направи мръсно на комшиите. (Виж публикациите на Иван Петрински във в. „Сега” от 5.10, 6.10, 10.10.2011 г.). Съдбата им в техните приемни родини не е лека: известно е, че в повечето страни с циганско присъствие както основното население, така и циганските малцинства поддържат съзнателна изолация едни от други в много области от своя живот. Често дистанцията се превръща в дискриминация. Настанили се масово на Балканите през ХIII – ХIV в., през ХІХ в. те са вече отколешни съжители на разнородното население, обитаващо европейската част на Османската империя, и въпреки това продължават да заемат най-ниските стъпала на социалната йерархия – и властите, и отделните конфесионални и етнически групи приемат с недоверие циганите. Социалният им статус не зависи от това дали са уседнали или чергари, дали са християни или мюсюлмани. Причините за това положение на циганите могат да се търсят най-вече в непоследователното им религиозно поведение и еклектичната им култура. Изключително адаптивни, те бързо усвояват езика и някои религиозни ритуали на заобикалящите ги етнически групи, като показват определено предпочитание към религията на доминиращите. Предимно християни до завладяването на полуострова от османците, те скоро приемат религията на завоевателя и през ХІХ в. броят на циганите мюсюлмани значително надхвърля този на християните. Вътрешногруповата едногамия, от друга страна, гарантира запазването на собствения език, семейната организация и традиционните занятия. Фактът, че културата им е безписмена, винаги поставя циганите в неравностойно положение спрямо големите конфесионални и етнически общности в рамките на Османската империя. Практикуваната от тях религия остава в сферата на ритуала и няма връзка с по-високи теологични пластове. В циганската религиозно-обредна система спокойно съжителстват мюсюлмански и християнски празници, но представите им за добро и зло идват не толкова от свещените книги, колкото от собствени предмонотеистични митологични и религиозни конструкции. Всичко това е повод за постоянно пренебрежение и санкции от страна на двете големи монотеистични религии, християнството и исляма. Тези особености на циганската култура определят и уникалното положение на групата в социалната структура на Османската империя. Независимо коя религия изповядват – християнството или исляма, циганите плащат определения от шериата данък на неверниците – джизие. Циганите мюсюлмани нямат право да стават мюсюлмански духовници, нито да служат като воини в армията на султана. Нерядко в данъчните регистри те се записват с пояснението “циганин, който се нарича мюсюлманин”. В отделни случаи, когато някой циганин мюсюлманин пледира пред кадията срещу заплащането на джизие, той е принуден да доказва, че редовно изпълнява предписанията на исляма и че няма нищо общо с другите цигани. Въпреки обичайната практика постъпленията от джизието да се използват за нуждите на армията, в повечето случаи сумите, събрани от циганите, се предоставят на отделни джамии и имарети.Със същото недоверие към циганите се отнася и православната църква. Още от предосманско време тя ревниво брани паството си от дТсега с циганите. В послание на патриарх Атанасий І (1289-1293; 1303-1309) на вярващите се препоръчва да избягват циганите, които имат дяволски умения и предразполагат хората към извършване на грехове. В някои от номоканоните пък изрично е записано, че “цигани срещу цигани свидетелствуват, но не и срещу други”. Утвърдено чрез законите от политическите и религиозните власти и наложено в практиката, това отношение до голяма степен предопределя образа, който другите – било българи, било турци, било гърци, било евреи, си създават за това население. В България циганските общности се делят на различни групи и подгрупи, различаващи се предимно по говоримия от тях диалект и традиционен мъжки занаят. Основните групи са значително обособени една от друга (макар че след 1989 г., особено с навлизането на протестантските деноминации, се наблюдава отваряне и екзогамни бракове – предимно в големите градски махали). Подгрупите обаче не са така ясно диференцирани и е възможно да бъдат променине в хода на индивидуалния жизнен цикъл в зависимост от смяната на занаята или района на местоживеене. Между различните субгрупи в дадено селище обикновено има някаква йерархия (която в друго селище може да изглежда в точно противоположен ред), но не съществува ясна йерархия на национално ниво. Циганските групи имат консервативен характер. В големите многочислени уседнали цигански общности границите между групите са отсъпили място на цялостно циганско самосъзнание. В тези нововъзникнали общности част от предишните норми на живот и поведение са отпаднали, напр. „мешарето“, „купуване на булката“ и др., други обаче продължават да съществуват: ендогамия, чистота на кръвта, ранна женитба под влияние на родителите, девственост на булката и др. От циганските групи ще посочим : лудари – наричат се още „румънски цигани” ; калдераши, известни като „сръбски” или „унгарски” цигани ; „йерлии”, които разглеждат себе си като с „висок морал и модерен манталитет”. Те са най-многобройната циганска група в България и се делят на две подгрупи : дасикане рома (български цигани) и „хорохане рома” (турски цигани). Дасикане рома се православни християни с тенденция към протестанство, а хорохане рома са мюсюлмани. Това е най-късото представяне на ромите (циганите) в България. Резултатът от нашето изложение е, че най-големите малцинствени групи в България нямат културно наследство, което трябва да се съхранява и подържа. Въпросът за културата на тези малцинства е въпрос от друго естество (разликата между индивидуалния и груповия морал), но и по него може да се каже следното. Несъмнено тя трябвя да получи грижи и подкрепа от държавата до толкова, до колкото е самобитна и нейната експликация не нанася вреда на основната маса от населението. Но главната грижа за тази култура лежи върху самото малцинство и впечатляващ пример в това отношение е борбата на българското малцинство при турското робство за съхраняване на своята култура и на своята история. В това отношение има и други ограничения. Интеграцията на циганите е застопорена отдавна, от векове. Тук става дума не само за просто приспособяване към чужда социално-икономическа и цивилизационна среда, а за преминаване към друг начин на живот. И в това няма никакъв расизъм. Практически, има промяна в етническия код. Това означава, че промяната трябва да започне не само от върховете на етноса, колкото от неговата основа, от възпитаването на бъдещите поколения, от циганските деца. Те не само трябва да ходят на училище. Те трябва да се възпитават в друга среда. Проблемът е особен и трябва да се решава с години и по нетрадиционен начин. Социалистическа България има натрупан сериозен опит от циганското приспособяване – както положителен, така и отрицателен. Този опит е безценен, но в днешните дни никой от него не се интересува. Вярно е, че циганските семейства се настаняваха принудително в жилищни блокове с приимуществено българско присъствие, но от това нищо не излезе. Циганите унищожаваха жилищата и напускаха. Вярно е, че циганчета се приемаха в български училища, но българските родители отказаха това съвместяване и в краен случай преместваха своите деца. Но също е вярно, че циганите имаха работа и работеха, че бяха избили кълновете на циганска интелегенция ( например, поета Усим Керим), че имаше цигански танцови състави и предимста при постъпване във висшите училища. И още нещо. Редките цигански екцесии се пресичаха ведната бързо и безкомпромисно. Нямаше шумене и бърборене за някакво „десетилетие на циганско включване” (2005 – 2015 г.)(повче подробности по въпроса се намират в интервюто на г-н Михаил Иванов на интернет платформата „Маргиналия”).Имаше практическа дейност без благословията на известния глобалист Джордж Сорос и неговото прословуто „детенце” „Отворено общество”. Цганският проблем се тълкува и трябва да се тълкува единствено от гледна точка на циганския етнос. Необорим факт е, че ти, като циганин идващ на чужда земя, при чужд стопанин, където никой не те е канил. И не можеш да претендираш нито за някаква идентичност, нито за някакви права. Можеш да се надяваш само на доброто отношение на стопанина, на неговото благородство и на неговата разбираема увереност, че ти ще споделиш неговите надежди и въжделения, неговия начин на живот. А твоите специфичности ще оставеш за личното си пространство, там където можеш да живееш както искаш без да застрашаваш и замърсяваш общественото пространство на твоя добродетел и толерантен стопанин. В противен случай ти си нищо, ти си пришелец, натрапник, агресивен етнически завоевател, отвратителен чужденец-варварин. Твоята участ ще бъде лоша и твоето оцеляване ще бъде проблематично и безинтересно на когото и да било. През м. юни 2017 г в Асеновград възниква остра криза и противопоставяне между българи и цигани. Общественият анализ на кризата показа пълното обществено и политическо не разбиране на кризата и на начините за излизане от нея, многословното боравяне с нищо не значещи думи и понятия. Това например проличава в интервюто на Мирослав Попов („Дума” – 5.07.2017 г.), в което се препоръчва : „Повече социален реализъм, по-малко бюрократични псевдодоклади и отчети, повече работа, повече грижи за действителната трудова реализация на хората от ромски произход и по-малко буфоправозащитничество”. С други думи, трябва принципно нов подход и той не може да бъде нито създаден, нито приложен при днешната обществено-политическа и обществено-икономическа обстановка в България. Като не е в състояние да овладее съвремената етническа политика, българския етнос прогресивно ще се сварява в етническия котел на Глобалния проект и ще изчезва от етническата карта на Планетата (за съвремената етническа политика ще поговорим на друго място).

за българите ама и за Политиците....
И аз чета и се интересувам и откакто ни "внушиха" да ги "Интегрираме"... та имам наблюдения...
Те се адаптират не само към социалната среда по най малкото съпротивление, но и към Религията... като същевременно успяват да запазят Своите Такива..., които не споделят просто така....
Освен това имат типичното за Индия кастово разделение...Ние градските чада познаваме само Крадците...а аз познавам и такива много Чисти и Много Честни и Много Музикални...
не искам да коментирам подробно... но с чувство за хумор мисля че трябва да се напише една кратка "Инструкция за Експлоатация" :-))))