Винаги съм се очудвал от журналистическата щампа, да се степенува личността като при спортно състезание – имаме „демократ № 1”„дипломат № 1”, „полицай № 1”, „прокурор № 1”, „патриот № 1” и т.н. Но очудващото е, че след № 1 не се посочва никога следващото класиране. При русофилите е по-лесно. Очевидно е, че „русофил № 2” е несъмнено Волен Сидеров – той даже получи някакъв руски орден за заслуги. За „русофил № 3” може да се обяви Светлана Шаренкова, тъй като организира различни прояви с руско участие. „Русофил № 4” ще наречем Станка Шопова, макар лично аз да смятам, че тя заслужава много по-предно място.  По-нататък могат да се изредят няколко други имена по лично предпочитание. Но поредицата заемат и няколко неномерирани личности, които наричам „русофили без граници”, които ще ги познаете по вдигането на проруски лозунги за щяло и нещяло. В казаното до тук няма нищо лошо или подигравателно – просто аз логично продължавам една журналистическа традиция, за да проличи по-ясно нейната пълна безсмисленост и глупост. Но пък ми напомня за проблем, с който винаги се сблъсквам в подобни ситуации без да намирам смислен отговор – какво е съдържанието на термина „русофил” ? Нещо повече. Не намирам подобни утвърдени и разумни определения за много термини, които прекалено често се употребяват днес и се изтъркват от подобна употреба. За някои от тях ще стане дума по-долу. Опит за подобно каталогизиране съм направил в глава 10 на моята книга „Векът на Сталин”, книга 4, стр.472-514.

                                        Патриотизъм

         Няма да говорим за патриотизма като „последното убежище на кретените”. Ще започнем от раждането на човека. Защо бебето търси майка си ? От любов ? Глупости ! Бебето се подчинява на природния си инстинкт – търси закрила и храна . По-нататък, като израсне и започне да схваща заобикалящия го свят и други, по-възвишени цели на любовта съм майката, но всичко известно до сега говори, че първоначалния инстникт доминира. Като го съотнасяме към Родината, т.е. към заобикалящата среда, откриваме отново инстинкта, но вече трансформиран от възпитанието – Родината предоставя на човека комфортна среда за обитаване – можеш да се разбираш и разговаряш с всеки срещнат – те мислят, разбират и действат като тебе, те като тебе възприемат, ти имаш като тях същата история и същото минало,, обичат и ядат същата храна, шегуват се като теб и също като теб разбират смисъла на псувнята. Дори да си недоволен от живота и да си безработен, ти си безработен в своята страна и имаш същите врагове, като хиляди и хиляди твои сънародници. Ти имащ възможности за сдружаване и в това сдружение, в тази борба за повече добро, ти си свой, ти си сред свои, където даже предателствата са индивидуални, а не поради това, че ги правят чуждоземци. И тази поведенческа съвкупност те прави патриот, но не заради земята и заради хората на тази земя, а заради общата борба на сънародници за по-добър живот на тази земя. И в тази борба ще ти бъде по-лесно да се справиш с твоите си изроди, а не с чуждите. Да живееш в семейство и да мразиш родителите си, означава че си нещастен човек, да живееш в страна и да я мразиш, значи че си луд. Какво да кажем за българския президент – той е ли български патриот и ако Е, под кой номер да го турнем ?Като какъв ще определим най-новия претендент за „политик № Х” Слави Трифонов е голямата загадка на нашето днешно битие.

          Сега ни заливат с новия лозунг : национално съгласие! С други думи – заедно за България!

         Аз лично не разбирам такъв лозунг, не зная какво означава и към кого е адресиран.

          Заедно с кого ?

           С убийците, рекитьорите, бухалките, реститутките, педерастите ? С кредитните милионери, с БТК ? С Евгений Минчев и проституиращите „звезди”? С мутиралите издънки на провинциалната буржоазия и с нежните отрочета на тоталитарната партокрация продали още от младини цял един народ ?

          За каква България ?

          България на дървеното рало, на финансовите пирамиди, на наркоманите, непълнолетните убийци и просяците ? България на умиращите от глад пенсионери ? България без електичество и отопление ? България на лъскавите мерцедеси, баварки и огромни джипове ? България на бутиците, разкошните ресторанти и на дупките по улиците заливани от първия паднал дъжд ? За България без български език ?

          Такава България не ми е нужна. Тя не е нужна на никого.Но понякога е по ужасно да бъдеш под робство на свои, отколкото  под чуждо робство. Още Людвик фон Мизес предупреждава : „Гласът на кръвта не е изначално или вродено качество”

          Към Родината трябва да се отнасяме като детето към майката, но никога да не забравяме, че майчината любов и любовта към майката имат своите граници. И днешната ни социална практика ясно и недвусмеслено го доказва.

          Патриотът трябва да е наясно с едно :първо трябва да се справи със Злото в собствената си страна именно защото е патриот и милее за нея, и не е луд, и след това, ако е нужно, да умре за нея срещу нейните врагове.

          Тук минава и незримата линия между патриотизъм и интернационализъм. Интернационализъм не заначи, както смятат безпросветните идиоти – че трябва да предпочиташ чуждия „идиот” пред своя, а единение на всички бедни и експлоатирани хора по света срещу злото на многонационалния капитал (в това число – и „своя”).

          Българските национал-революционери бяха категорично и недвусмислено срещу свои и чужди поробители, защото бяха истински патриоти !

          Чудесна илюстрация за истински и мним патриотизъм е българската история в началото на 20-тия век. Обзет от остатъчната енергия на идеала за обединяването на българския етнос, българският народ показа чудеса от патриотизъм в Балканската война, като пренебрегна, че беше използван от младата българска буржазия и от българската монархия за техните егоистични цели. И всичко това лъсна на 13 юни 1913 г. когато един умствено и физически болен монарх хвърли народ, страна и армия в убийствената Междусъюзническа война само заради идиотската си неосъществима мечта да влезе със златна карета в Константинопол като победител (??!!). България беше тласната в първата си национална катострофа.

          Така се получава винаги, когато в минути на изпитание драстично се разминават патриотичните чувства на народ и управници. И това разминаване е главното препятствие и предупреждение за изкуственото разпространяване на патриотизма върху цялата популация без оглед на специфичните вътрешни отношения в популацията.

          И накрая, за един интересен феномен. Съвременните глобалисти, космисти и други подобни радетели на Новия световен ред, имат като неотразим и разгромен довод срещу патриотизма мисъл на английския поет и моралист Самюел Джексън. През 1750 г. той пише : „Патриотизмът е последното убежище на негодника”. Трудно е да се каже, защо едно произволно упражнение в остроумие може да се окаже решаващ довод за нещо. Днес това упражнение се е превърнало в предразсъдък и тъй като предразсъдъците нямат разумни основания, не трябва да биват опровергавани с разумни доводи. В случая обаче, ще отбележим, че заслепението на разума у антипатриотите им пречи да разберат подтекста в казаното от Джексън : в минути на върховни изпитания за страната и народа, дори отхвърлените от обществото безнравствени личности, са обсебени от могъщата притегателна сила на патриотизма.

          Това е  също важна причина да се отнасяме предпазливо към утопичното и безкритично залагане на патриотизма без „граници”.

                                        Русофилство

          Изхождайки от казаното за патриотизма, какво да кажем за русофилите ?

          Според академично определение : Русофилство е термин за нагласата на човек (русофил) да симпатизира на Русия и нейния народ. Още преди Освобождението се намират свидетелства за русофилство сред българите, като първи Паисий Хилендарски заявява, че надеждите за създаване на самостоятелна България са в руснаците. Русофилството се  превръща в широко обществено движение за развиване и укрепване на българо-руската дружба след Освобождението на България от турско робство, през 1877-1878 г. русофили са народните маси , част от едрата буржоазия и едрите земевладелци, свързани икономически с царска Русия. Русофилите се подкрепят от първите български социалисти начело с Димитър Благоев, които заедно с умерените русофили (Петко Каравелов, П.Р.Славейков и др.) разграничават руския народ от руския царизъм (виж известната статия на Ф.Енгелс „Външната политика на руския царизъм” поместена изцяло в моята книга „Векът на Сталин”, книга 3, стр. 221-147).

          Русофобство е обществено движение на едрата буржоазия, която неуспешно се стреми да откъсне България от Русия, да изкорени насила любовта на народните маси към руския народ. 

         Прави впечатление, че става дума за „човешка нагласа” към симпатия. Ако преминем към термина „симпатия”, това е  предразположеност,  влечение към някого или нещо, но не става дума за любов.

         Признатия в Русия „Русофил № 1” на България Николай Малинов твърди,  „че няма начин да бъдеш русофил, без да си българофил, и да си българофил, без да си русофил” (trud.bg – 17.09.2014 г.). Това просто означава, че за да си български патриот, трябва да бъдеш руски патриот. Преведено на езика на инстинктите следва,  че преди да обичаш родната си майка, трябва да обичаш някаква чужда майка. Но това звучи антиприродно и антилогично, защото не следва от никакви независими предпоставки. С други думи, звучи глупаво. С такива лозунги не се печели нито в политиката, нито в нравствеността. Най-много да те признаят в Русия за русофил № 1, което там не е  комплимент.

          Ето и обратният пример. На открития урок изнесен от просветния  министър Тодор Танев пред дванадесетокласници в кабинета по химия на СОУ "Христо Ботев" във Враца на 9 декември 2014 г., министърът с хайлашки тон и обръщения на "бе" еднозначно отреди на децата бъдеще в чужбина и ги посъветва да учат английски, но и български, за да не им липсва в чужбина. „Който не знае английски, не знае и български” – завърши министърът („Дума” – 23.12.2014 г.).

          С други думи, хвани единият и с него удари другия !

          „Благодарение на езика, на литературата, на писмеността, които съставляват своего рода държава на духа, българската държава като цяло не бива да се смята дори временно унищожена от османското иго. Тя е била само пленена. Просто дълги години е била в плен. Българският език и българската писменост замениха най-важната общонационална функция на българската държава – обединителната.

            Аналогично явление имахме и ние в древна Рус. По време на феодалната раздробеност през 12 и 13 век, когато държавата престава да съществува като единно цяло, единният литературен език, по произход старобългарски и единната писменост и единната литература, тясно свързани с българските писатели, преселили се в Рус – Киприян и Григорий Цамблак, бяха действени фактори за запазване единството на руския народ…“, – Дмитрий Лихачов.

          На 29.12.2013 г. на интернет-платформата „STOLETIE.RU” се появи следната презентация : „В нашата култура стана събитие новата книга на известния руски писател Юрий Лошиц „Кирил и Методи”. И както винаги : много за Кирил и Методи и за тяхната мисия в Европа, и нито ред за ролята на България. Просто славянската писменост е прелетяла от светите братя, като Светия дух, и е кацнала в Русия. И защо е избрала точно Русия, която по това време е езическа страна, не е ясно. Но България я няма. Продължава да я няма. С такова историческо обучение и възпитание, Русия не може вечно да се надява на българската русофилия !! Ако трябва да прибавим нещо към категориите на „руския дух” в смисъла на Егор Холмогоров, то този дух има много положителни качества, но, очевидно, има проблем с тяхното ориентиране.

           И като контрапункт ,в основата на българската русофилия стои благодарността. Благодарността за възраждането на българската държава от петвековно злокобно робство. Преродена България възроди оригинална България и това не може да се забравя !   

          Из ежеседмичната молитва в българските православни храмове : „Блаженно почившаго освободителя нашего Александра Hиколаевича и всех войнов падших на поле брани за веру и освобождение Oтечество нашего да помянет Господ Бог вo царствий Своем, всегда, нине и присно и во веки веков. Амин”.

          „Не можеш да обичаш някого през целия си живот, от тази невъзможна идея се раждат изневярата, майцеубийството, предателството на приятеля... Обаче можеш да мразиш някого цял живот... Омразата стопля сърцето." (Умберто Еко – „Пражкото гробище” – Виж бележката на Бойко Ламбовски във в. „Сега” от 29.07.2014 г.). Казано е малко излишно категорично, но истина има.

          Благодарността, обаче, може да бъде вечна – за веки веков !

          Българските русофили трябва ясно и на висок глас да артикулират пред българския народ какво очакват от днешна Русия и за какво са, и ще й бъдат благодарни. Та нали много български русофили (в това число и русофил № 1) непрекъснато напомнят, че са благодарни на Руската империя, а не на Съветския съюз, но днешна Русия не е нито Руската империя, нито Съветския съюз. От друга страна не винаги се разбира, че унищожаването на Русия води неизбежно към унищожаването на света. Силна Русия, независимо каква е, е планетарен балансьор, буфер между Запада и Изтока и нейното унищожаване ще доведе до война, която по своята сила и жестокост ще надмине всички отминали войни взети заедно („politikus.ru” – 29.06.2016 г.). Балансирането между благодарността и необходимостта по определение ни води към отношенията.
           В живия живот много често настъпват моменти, когато предчуствията преминават в отношения, без те да имат пряка връзка нито с фактите, нито с рационалното. Когато един съпруг се завръща в къщи през нощта, с явни следи от сексуални похождения и на упреците на жена си високомерно отговаря : „Е, ти докажи, че съм бил с чужда жени !”, съпругата нищо не доказва. Тя просто си взема дрехите и децата и се маха. И това се нарича отношение ! Отношението синтезира в себе си уважението и дружбата. Благодарността е отношение – уважение и дружба, дори харесване, но не е любов !(любовта е притегляне, избор, обсебване, сливане, душевно единение, всеотдайност).

          Нещо  подобно наблюдаваме и между народите. И само когато законите на кръвта съвпаднат със законите на развитието, в правата си встъпват и законите на любовта и дружбата, и прородно-историческия процес разцъфтява в цялата гама на своето величие. Но това са редки съвпадения и на тях можем да се надяваме само когато човечеството стъпи от епохата на своята предистория в епохата на своята истинска история и намери решението на спора между съществуване и същност (най-важното, най-главното в нещо), между опредметяване (процес, в който човешките способности се материализират и преминават в предмета и той става обществен, човешки) и самоутвърждаване (съществуване в името на утвърждаване на собствената ценност), между свобода и необходимост, между индивид и род. Това ще бъде решението на загадката на историята (К.Маркс – Икономико-философски ръкописи от 1944 г., Виж „Христоматия по научному коммунизму”, част ІІ, стр. 148).

          Главният въпрос пред новото българско русофилство е : на къде върви Русия ? Отговорът е, кажи – речи пред очите ни : Русия върви към укрепване и засилване на своята държавност ! Но този отговор води към не по-малко фундаментални въпроси важни за нас, българите – каква държава, за какво държава и за кого държава ?? Ако сме истински русофили, адекватни на съвремеността, трябва да направим, съобразно нашите възможности, всичко, за да посочим и бъдем съпричастни с руснаците при намирането на  отговори съответстващи на нашата обща История. Това ще бъдат верните отговори !

                                        Славянофилство

          Славянофилството е друг исторически остатък, който още функционира в българското обществено пространство, но някак си приглушено и тихо. На битово равнище, славянофилството изразява симпатия, пристрастие и близост по расов признак, т.е. към другите славянски народи в Европа. Славяните в Европа са много, някъде около 230 – 250 000 000.

          Славяните представляват етнолингвистична група, обитавала Източна Европа до VІІ–Х в. от н.е. и говорела общ праславянски език, от който постепенно се обособяват съвременните славянски езици.Може да се смята за безспорно, че тяхната прародина е Европа. По археологически и лингвистични данни е установено, че са населявали обширни области, заключени между Карпатите, Балтийско море и реките Одера, Днестър и Днепър.

          В резултат на Великото преселение на народите през ІV век славяните започват да напускат своите първоначални територии. Оформят се три племенни групи славяни – западна, наречена венеди, източна – анти и южна – славини. До края на V век южните славяни заемат териториите северно от река Дунав (приблизително териториите на днешна Унгария, Румъния и част от Украйна). Така славяните влизат в непосредствена близост с римо-византийската култура, която оказва значително влияние върху тяхното развитие.

          Така възниква известна „славянска  дъга” от Северния ледовит океан до топлите води на Черно море. Това е отбранителен вал срещу експанзията на германските и романски племена на изток. Така той беше проектиран и от създателите на първата българска геополигическа доктрина от хан Крум и цар Симеон – обединяването на славянските племена под скиптъра на българските владетели. Тази доктрина беше взаимствана  и видоизменена от Руската империя под надслова панславизъм или славянофилство - същността на които се изразява главно в непризнаването на отделни славянски нации и тяхното разглеждане като различни групи от един и същ народ, предопределен да се обедини под скиптъра на руските императори. Общата картина на този вековен процес ще намерим на съвсен неочаквано място.

          На 7.01.1946 г. българският министър-председател Кимон Георгиев се среща в Москва със Сталин и Молотов за обсъждане на текущи въпроси свързани с България. След срещата, на вечерта дадена на българския гост Й.Сталин вдига следния тост :

          „Вдигам тост за това поколение и за тази интелигенция, която извърши поврата в България, откъсна България от хитлеровата политика, която в продължение на много години прикачваше  страната за колесницата на Германия и в две войни се намери в лагера на нашите противници. Не случайно аз искам да припомня за българския представител при подписването на Брест-литовския мир.Тогава България участваше на страната на  Германия и Турция при диктуването на мира. На това сега се сложи край. От друга страна и царска Русия не можеше да бъде приятел на славянските народи, понеже тя смяташе някои от тях като елементи, които могат да бъдат порусени, а по-далечните използваше, за да предприема една или друга международна сделка за тяхна сметка, използваше ги като разменна монета. Често, за да ги държи под свое влияние тя ги насъскваше един против друг. Царска Русия не искаше да признае националната самобитност на тези народи, тяхната независимост и култура. За нея те бяха средство за постигане на своите цели. При тези обстоятелства в царска Русия не можеше да вирее едно истинско славянофилство, нито беше възможна една истинска общославянска политика. Аз вдигам тост и за това поколение у нас, което извърши този поврат, към ленинците, към които се числя е аз, за хората на днешна Русия. Ленин, който ни научи да тачим всяка нация като самостоятелна културна единица, безразлично каква е нейната големина и сила, беше истинският създател на новото, съвременното, истинското славянофилство. Не е важно дали даден народ е малък или голям. Какъвто и да е, щом е отделен народ, той представлява нещо особено, една самобитна единица. Нашето  славянофилство почива на тази основа, на основата на  взаимно зачитане свободата, самобитността на славянските народи. Но този нов мъзглед не почива само на  идеологическа основа. За да бъде славянската взаимност евин реален фактор в живота на народите, тя трябва да бъде реалистично обоснована.. По-малките славянски народи, за да могат спокойно да живеят, се нуждаят от закрилата на една голяма сила, като Съветския съюз. Не както преди, славянските страни да се търсят, когато Русия имаше нужда, за да бъдат защитени нейните интереси, но славянската общност трябва да се гради на взаимно зачитане. Взаимната защита ни поставя преди всичко върху почвата на тясното сътрудничество между славянските народи, което не означава отчуждаване от другите демократични страни. Само Съветският съюз е, който може да се притече на помощ на малките славянски народи и да ги спаси. НО взаимността трябва не само от едната страна. Когато и на нас ни потрябва помощ, ние ще получим тази помощ, преди всичко от славянските народи. Защото Съветския съюз, макар да е имал и да продължава да има съюзници и приятели, той знае, че тъкмо демократизираните славянски държави са естествените и най-сигурни съюзници на нашата държава” („България в секретния архив на Сталин” – Из-во „РТ агенция”. София, 2005 г. –стр. 120-122).

          Четеш и се чудиш – сякаш Сталин е жив и говори за днешното време, за днешния ден, говори за съвременното славянофилство.

          Илюстрация към казаното е едно писание на екзалтирания славянофил Аксаков в руския вестник „Русь”, цитиран от Захари Стоянов в статията му „ „Русия и българската криза” : „Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?”… пишеше същий тоя Аксаков на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: “Вие, синове и потомци на Крума и пр... Негова милост желаял, щото ние да се не обърщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума, и Симеона с Иван Грозний и с Екатерина Вторая”.(виж „Extreme Centre Point Bulgaria”).

          Но каквото и да говорим, каквито „разобличаващи” стари исторически изказвания да цитираме, ние, българите много дължим на различни славянски народи. Защото след нашето Освобождение при нас дойдоха да изграждат новата българска държава не западните мисионери, а нашите братя по кръв от Русия,Хърватия, Чехия и Словакия. Такива неща не трябва да се забравят !

          На 9 май 1945 г. в деня на победата на СССР над хитлеристка Германия и на европейскияфашизъм, Сталин пак засяга въпроса за славянството.

          „Другари ! Съотечественици и съотечественички !

            Настъпи великият  ден на победата над Германия. Фашистка Германия, поставена на колене от Червената армия и войските на нашите съюзници се призна за победена и безусловно капитулира....

            Понесените от нас велики жертви в името на свободага и независимостта на нашата Родина, неизброимите лишения и страдания, преживени от нашия народ през войната, напрегнатия труд в тила и на фронта пред олтаря на Отечеството, не бяхя напразни и завършиха с пълната победа над врага. Вековната борба на славянските народи за своето съществуване и за своята независимост, завърши с победа над немските поробители и над немската тирания” (Сталин –Съчинения, том 15. Из-во „Писатель”. Москва, 1997. Стр.  223).

            Защото въпреки съмненията на българските национал-революционери, Русия направи това, което никой друг в Европа не искаше да направи – просто дойде и освободи България (по-точно, два пъти ни освобождава !) Днешните спекулации на българските „демократи” и „нови историци” като Иво Инджев са следстви на заболяване от малоумие и детска невменяемост. Тяхните доводи се базират на предположението, че Русия от създаването си и до днес, трябва непрекъснато да служи на българските интереси, трябва да се грижи за България и българите, трябва да им угажда на всякаквите приумиции, трябва да пренебрегва своите интереси, както тя ги разбира в името на нашите интереси, както ние ги разбираме. Но кои сме ние и коя е Русия ? Беше време когата беше обратното, но от тогава минаха 10 века и българите с нищо не показаха, че искат да бъдат каквито са били, че искат пак да са държава-месия. Сега трябва да мълчим и да търсим съвпадения на нашите геополитически, геоикономически и цевилизационни интереси с руската политика имайки предвид главната цел : оцеляването на българския етност и на българската държава. С други думе, както ни е завещано от историята : МОЖЕ БИ НЕ ВИНАГИ С РУСИЯ, НО НИКОГА ПРОТИВ РУСИЯ – ТОВА Е ВРЕДНО ЗА НАШЕТО ЗДРАВЕ И ЗА НАШЕТО БЪДЕЩЕ !

          Българският народ не е религиозен, той е суеверен народ и си пада по мистиката. Само такъв народ може да разбере Русия, държава, която е немислима, но все пак я има ! В неговото съзнание стои мечтата за Средновековна България обединила половин Европа и историческият му поглед намира нейната сянка в Русия. Това прави Русия близка, разбираема и надежда за бъдещето, което трябва да бъде съветското бъдеще на Европа. В това е и високия смисъл на съвременното българско русофилство и славянофилство!

                                        Православие

          Трябва да бъдем внимателни към религиозните въпроси свързани с Православието, когато е ясно, че религията пак е в полето на новата „Студена  война” и не може да не отчитаме, че българското Православие е твърде различно по своята национална и социална ориентация не само от руското Православие, но и от Православието на древните православни църкви.Българското Православие е национално достояние и затова е под ударите на адептите на Новия световен  ред, а повечето българи дори не го разбират.

          Руското православие е калка от българското православие и е пренесено в Русия от българските църковни мисиониери начело със знаменитите българи Киприян и Григорий Цимблак. Всякакво позоваване на византийските пратеници принесли византийската православна традиция е грубо изнасилване на Историята. Не трябва да се забравя предупреждението на академик Лихачов, че ако не бяха българските църковни мисионери, Русия беше на една крачка от приемането на Исляма !

          Разбираемо е, защо в Русия подържаха и подържат мита за византийското църковно наследство. На руските императори им харесваше византийския православен принцип  за единството на „престол и олтар”, откъдето руското православие още от времето на Петър Велики премина напълно и изцяло под властта на руските императори.

          С българското православие не е така.

          В онези тежки и тъжни времена ролята на Българската православна църква (БПЦ) в националните борби на българите преди и по време на турското робство е неоценима, защото беше замесена от друго тесто в сравнение с католицизма и протестантството. Нейна характерна особеност е, че през цялото съществуване на българската държава , още преди приемане на християнството през 864 г., религиозният въпрос е бил политически въпрос, превърнал се в цивилизационен въпрос и във въпрос за оцеляване на българо-славянския етнос. Такъв той си остава до ден днешен. В европейската история няма друг такъв пример.

           В дните на турското нашествие, Българската православна цъква, за разлика от светската власт, разпокъсала и разединила страната, до последно ще брани България, а  патриарх Евтимий ще поеме защитата на Търново.

          Началото на българското Възраждане ще постави незабравимият духовник отец Паисий и Библията с пищова отгоре ще стане емблема на новата национална борба. Това Възраждане започва с борбите за църковна независимост, с Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, екзарх Антим І и Софроний Врачански и завършва с високопатриотичната дейност на екзарх Йосиф по защитата на “духовната Сан-Стефанска България”.

          “Мною – пише Неофит Бозвели през декември 1844 г. – яко нест ничего тако сладчайшего как любви к отечеству, ни тако желателнейшаго, якоже жития в отечестве, ни тако честнеейшее как положения живота за отечество”.

          Независимо от всички възражения на българските революционери срещу българското духовенство (това е факт), духовниците бяха в първите редици на борбата. Освен Васил Левски – Дякона, блестят имената на Матей Преображенски – Миткалото, поп Харитон, поп Желязко Колев – Сарафа,Йосиф Соколски и много други. Условията, при които протича българското Възраждане, формират особено отношение към Църквата, което силно се различава от класическите примери на европейските граждански революционни движения. Липсата на българска държава налага Църквата да бъде използвана за чисто политически цели, изпълва я с ново съдържание, включва я  в реализирането на националните задачи, стоящи пред народа ни. Православието започва да се възприема като спасително цивилизационно средство.

          След Освобождението ролята на българската църква  в политическите борби не намалява. Тя остава не само до социалните тежнения на народа, но и храбро защитава дружбата и близките отношения между България и Русия. Климент Търновски (Васил Друмев) е два пъти министър-председател на България (1879-1891 г. и 1886 г.), храбро се бори срещу антируската и антиправославна политика на Стамболов (Стамболов лишава духовенството от избирателни права и разпуска Св. Синод) и е личен враг на Фердинанд (царя настоява в православните храмове да се честват и католически светии), заради което е репресиран и заточен в Гложенския монастир.

          По време на Септемврийското въстание широка известност придобива легендарният поп Андрей, по-късно – Червеният поп (Константин Русинов). При партизанското движение, 6 свещенослужители участват активно и по-късно са признати за “Активни борци срещу капитализма и фашизма”. (?!) Още от първите дни на Народната власт, църквата взе активно участие в народния порив за изграждане на социализма. В младежките бригади по построяването на линията Перник – Волуяк, първо място по преизпълнение на плана и непрекъснат носител на преходното Червено знаме, беше бригадата на младите семинаристи.(!!) Не е чудно, защото още апостол Павел провъзгласил във Второто послание до солуняните (3:10) : “Който не иска да се труди, не бива и да яде”. За хората от социалистическата епоха звучи много познато, нали ?

          Въпреки мирогледната противоположност, социалистическата власт проявява повече от допустимата търпимост специално към Българската православна цъква (БПЦ). Макар че ограничава нейната дейност, властта се грижи за нейната международна легитимност и подпомага миротворческите й инициативи. Още от 1945 г. са набелязани мерки за преодоляване на схизмата от 1872 г., наложена от Цариградската патриаршия, която е под гръцко влияние. С решаващата намеса на Съветския съюз, лично на Сталин и на руския патриарх Алексий І, със специален акт (томос) от 22.01.1945 г. вселенският патриарх Вениамин отменя схизмата, а на 13.03.1945 г. тържествено е провъзгласена автокефалността (независимостта) на БПЦ. През месец май 1953 г. Църковно-народния събор възстановява патриаршеската институция и на 10 май за нов български патриарх след 557 години (!!!) е избран митрополит Кирил Преславски. С помощта на социалистическа България БПЦ окончателно се завръща като пълноправен член в семейството на православните християни.        

          Българският славяно-православен народ днес се намира на кръстопът. Могъщи сили, добре финансирани и структурирани, са протегнали алчни ръце към неговата историческа памет и към православното му сърце. Дошло е време, като в онези далечни години, политика и религия отново да застанат рамо до рамо в защита на България с Библия и пищов. Защото е казал митрополит Климент : “Има православие – има България. Няма православие – няма България”. Българите винаги са приемали религията не толкова като инструмент на Бога, колкото като инструмент на Историята. Точно сега БПЦ има широко поле за изява, тя още има верни приятели в чужбина. Лъжа е бъдещото сливане на всички религии в единна световна религия. Освен търпимост, нищо друго не може да има между различните религии, защото друго не е и имало. Но, като всичко останало, и търпимостта има граници.

                                                Популизъм

          Популизмът е термин с латински произход (от populus - народ) - политическа позиция или стил в риториката адресирани към широки слоеве в обществото. В своето съвремено прилагане терминът има отрицателен нюанс и по съдържание напълно се покрива с термина „демагогия”.

          Исторически,популизма води своето начало от древния Рим, от епохата на братята Грахи (2-1 век пр.н.е.) - Тиберий Гракх и Гай Гракх били римляни, потомци на известният Сципион Африкански и членове на древен патрициански род. Въпреки това те се обявили в защита на плебеите и настоявали за поземлена реформа, отстоявали интересите на свободните граждани. И двамата последователно заемали длъжността народен трибун и загинали от насилствена смърт. Тяхната основна цел била въвеждането в Рим на демократично управление. Например, Гай Грах внася в народното събрание искане да се дадат граждански права на всички племена и народности в Италия. Братята остават в  историята като символ на борбата за социално равенство и справедливост. Каква тук демагогия ?! Нарекли тяхните съподвижници –реформатори популари (от тук идва и съвременния термин „популисти”), срещу противниците им – оптимати.

          Представителита на аристокрацията и на експлоататорската класа смятали, че чрез популизъм се постига разграничаването между „елита”, т.е. властващите, и народа, и по този начин се разрушавала престъпна илюзия на конструкцията „хомогенен народ” (единение между експлоатирания народ и неговите експлоататори), неговата идентичност и интереси.

Днешната елитарна , „демократична”, егоистична и либерална интерпретация  на термина „популизъм”изразява в открит вид страха на властващите от народа, страхът от превръщането на „единния народ” в две враждуващи по интереси групи, създаването на представа за „елита” в народа като корумпирана и нелоялна група, стремяща се да живее и властвува на гърба на обикновенните хора.

          Следователно, именно народът не трябва да се страхува от термините „популизъм”, „популист” и да ги възприема в българското им значение като „народничество”, като политика, която очертава хоризонти и приканва за борба за достигане на тези хоризонти, която изобличава бандитизма и мародерството на днешните престъпни „елити” (оптимати) и тяхното страстно желание да живеят и властват на гърба на изнемогващия народ.

                                              Нужно заключение

          От изложеното следва по необходимост следното : трябва внимателно и предпазливо да се използват идеологеми от преди 200 години. Недопустимо е тяхното хазартно и необмислено разиграване в политическото пространство, когато е абсолютно видно, че те не подхождат в класическия си вид за агитационен и пропаганден материал, който би гарантирал успех.

            Не трябва да се спекулира с патриотизма от времето на Великата френска революция, когато днешната ефикасна масова пропаганда втълпява на хората, че да си патриот значи да си планетарен патриот, който люби за своя родина Планетата Земя и световното гражданство барабар с интернационалните корпорации и супер-мега-олигарси от „световното правителство”. Както зърното расте  засято в плодородна почва, така и любовта към Родината може да бъде въз-хитителна, ако в нея няма лицемерие и лъжа.

          Не трябва благодарността към Русия за нашето освобождаване от чуждеземно робство и от хитлеристката тирания, да преминава в „русофилство без граници”, когато пред нас е една нова Русия, която ние не познаваме и която се самодефинира като наследничка на Руската империя, за която достатъчно ясно говори Й.Сталин. ( който иска повече подробности по този въпрос, нека прочете прекрасното есе на Захар Прилепин – „Об отдыхе в Турции и внутреннем достоинстве русского человека: «Сервис побеждает все”- „sovross.ru”, 5.07.2016 г.).

           Не трябва да се заплесваме прекалено по славянофилството, когато почти всички славянски държави са „обединени” в ЕС, а в някои от тях русофобията е национална доктрина.

          Към религията трябва да се отнасяме предпазливо и да избягваме превъзнасянето й като мироглед.Тя е отминал етап от развитието на света и при необходимост може да има само второстепенно значение при екстраординарни обстоятелства. Пробутваното ни Православие въобще е неприемливо и противоречи на другите идеологеми. Например, европейските православни държави днес са в Европейския съюз и в НАТО и техните православни народи не виждат в това нищо лошо.

          Българското православие е специфично и на него българския народ може да разчита.

          За да можеш да се ориентираш, адаптираш и възпроизвеждаш в заобикалящия те свят, трябва да притежаващ мироглед, който обединява в едно разбирането и осмислянянето на природата, обществото и човека. Колкото повече индивидът затъпява, толкова по-бързо мирогледът се свива в точка, наречена „лична гледна точка”. Това е краят на човешкото в човека. Чрез личната гледна точка може да се оправдае всяка постъпка – от възвишената и мистичната, до подлата и животинска. Личната гледна точка е клоака за цялата мръсотия, събрана в личността – тя е отживелица от първобитната диващина, от времето, когато човека е слязъл от дърветата.

          В обстановката на хаос, непредсказуемост, бъркотия, невменяемост, битов ужас и политическа свинщина изглежда, че именно хаотичния, непредсказуем, объркан и политически невменяем човек е най-предпочитания, уважаван и почитан ръководител, който пасва на народа. Народът се успокоява, започва жално да блее и чака какво ще му се случи. Историята е доказала, че това е прекия път към робството, било то юридическо, икономическо, културно, интелектуално или морално.

          На планетата има две свръхцивилизационни обединения : англосаксонското и славянското. Но докато англосаксите продължават да са сплотени и побеждават, славянството никакво го няма. Да се анализира,  разбере и корегира ситуацията, е архиналожителната задача на 21-я век!

          Ще си позволя да напомня цитат от прословутата фултънова реч на Уйнстън Чърчил (5.03.1946 г.), чийто пълен текст ще намерите в моята книга „Векът на Сталин”, книга втора, стр. 73-85 :

          „Нито увереността, че може да предотвратим войните, нито непрекъснатото укрепване на световната организация няма да бъде реализирано без братското обединяване на англоговорящите народи. Това означава особени отношения между Британското съдружество на нациите и САЩ...

          ...Ако населението на англоговорящите нации се обедини във всичко...няма да настъпи никаква промяна в случайното равновесие на световните сили, което може да изкуши нечии амбиции за авантюри. Това ще бъде гаранция за световната сигурност...

          Обединението на британската нравственост и материални сили с вашата братска асоциация (това е САЩ – бел. моя) ще направи бъдещето ясно не само за нас, но и за всички, не само за утре, но и за бъдещите столетия”.

          Струва си да се замислим върху казаното и да си направим съответните изводи за днешния ден.

          И за да разберете за какво става дума, ви препоръчвам да прочетете прощалното послание на героя на Новорусия, прославеният командир на бригада „Призрак” Алексей Мозговой, подло убит от руско-украйнското Задкулисие (виж -„sovross.ru” – 23.06.2016 г.). Тук привеждам само характерен цитат :

           „Аз съм православен казак и бях принуден да защищавам своята земя от братята по вяра. Нима може да се измисли нещо по-подло ? Сега вече се вижда и разбира, че не опълчението се е сбило с украинската армия, а разделения православен народ се е надигнал един срещу друг.

          Това стана възможно, защото през 1991 г. ние загубихме общата ни Родина – Съветския съюз. Тогава нашите врагове разсипаха държавата, а сега продължават да я дробят и да насъскват частите й една срещу друга. Нищо не ни остана, нито култура, нито образование, нито нашите мини и заводи. Но това е още половин беда. Главното е, че ние загубихме своите братя. Но ни остана обща мечта за справедлива държава. Нека за украинците това да е велика Украйна, за руснаците – велика Русия, но в същност това е общата голяма мечта на разделения народ по загубената Родина - СССР. Не за държава на олигарси и предатели, какв