Не зная дали всички такива критикари са чели книгата на А.Давутоглу, макар че това е малко вероятно. Самият обем на изследването (671 страници) не позволява четене по „диагонал” и за кратко време, да не говорим за специализирано изложение на специфична тематика. Затова още в началото ще кажа : книгата е много сериозно и завършено изследване, каквото ние в България до сега нямаме. Изследването има представени сериозни научни основания и претежава очевидна вътрешна логика. Ако трябва да се изложи съвсем накратко целта на изследването, тя е да се посочи и обоснове мястото, което трябва да заеме Турция в изграждащия се Нов Световен Ред. С други думи, книгата не е дори нацонална доктрина, тя е нещо много по-вече. Тя е национална философия, посочващ възможен бъдещ път на съвременната турска нация. Свържем ли тази цел с изложеното, става дума да посочване и обосноваване на изходните основания върху които се гради изследването. За да се разбере общият подход и замисъла, е достатъчно нетърпеливия читател да прочете поне първите петдесетина страници (стр. 11 – 56).
Пишещият тези редове няма намерение да прави рецензия на книгата, защото това означава да се напише български вариант по темата. Мога без излишна показна скромност да заявя,, че една от моите последни книги – „Геополитичаска история на България” (излязла в началото на 2015 г.), е скромно начало, което по обем и обхват на темата не може да се сравнява с книгата на А.Давутоглу, макар инструментариумът на двете книги да е един и същ. Развитието на въпроса ще намерите в последната ми книга „Евразия и България” (1915 г.).
Интересното е другаде и точно то може да поражда обвинения в неоосманизъм. Говорейки за обезопасяване на турските граници в смисъл на национална сигурност, Давутоглу използва тирмина „зони на влияние” съчетан с прилагане на „меката сила” (американски термин) на базата на исторически и цивилизационни осцилации от миналото. При това той не крие за какво точно става дума. В този смисъл България не се споменава с изключение на няколко епизода (стр. 178, стр. 358-360, 379-381.), където се акцентира върху непрекъснато наблюдение да не би България да се присъедини към нова балканска антитурска коалиция. Това повече прилича на пренебрежение, отколкото на забрава (наистина, няколко абзаца – общо около 10 реда - на фона на 664 страници си е чисто пренебрежение на несъществен проблем) , но по закона на премълчаването се подразбира нещо друго, което е главната опасност. И тази опасност се дефинира открито :
„Мюсюлманските малцинства, останали в наследство от османската държава, са фундамента на политическото влияние на Турция на Балканите...Двете пъростепенни цели на балканската политика на Турция в кратковременен и средносрочен аспект...е разтварянето на защитен чадър над етническите малцинства в региона...., който да неутрализира руския фактор” (стра 154-155).
Друга отправна точка за днешни претенции в зоните за влияние е цивилизационният фактор, умело и умно използван.
„Изхождайки от своя цивилизационен опит, Турция може да остави една от най-значимите следи в световната история...Появата на историческата сцена на държава, достатъчно могъща, за да обедини най-важните райони на Евразия ...т.е. зоните на древните цивилизации, създадоха условия за възникване на въпросното многопосочно хегемонно пространство...Историческите постижения на Османската държава не се дължат само на военната й мощ, а на способността да репродуцира пъстрата карта на последните древни цивилизации, съхранили в себе си цялото разнообразие на човешкото културно наследство” (стр.136).
„Вековната идентичност на обществата и обусловените от нея стратегии действат отделно и независимо от инструментите” (стр.663).
Базирайки се на тези цитати, може малко по-иначе да оценим ставащото в момента в Сирия. Поведението на Турция в противопоставянето на Русия изразява не само инат и регионални претенции. Става дума за противопоставяне между два евразийски проекта, между два планетарни пътища за протичане на глобалните процеси, при което аргументите на двете страни не отстъпват един на друг по тежест и историческа аргументация. С други думи, имаме противопоставяне на исторически осцилации от най-висш ранг, опиращи до възникването на човешката цивилизация. На Русия се отрича правото за претенции върху пространство към което тя няма никакво историческо отношение. Върви борба между носталгията на миналото и реалиите на съвременността, т.е. доколко миналото дава легитимност и легалност на днешни геополитически действия. Срещу сянката на Османската империя се изправя сянката на Руската империя. Но докато османската империя наистина е СЯНКА, Руската империя съществува, макар и в орязан вид. Идеализмът в чист вид срещу материализма –това е същността на геополитическата битка разиграваща се пред очите ни. И тъй като идеализмът на сънищата трудно може да спечели срещу реализма на действителността, чужди сили, с още по-малко исторически основания за легитимност, се мъчат да придадат на турския идеализъм допълнителната мощ на парите.
Диалектическата сърцевина на природноисторическия процес при непрекъснатото възхождане от нисшето към висшето, от простото към сложното е духът на историята въплътен във волята на световния разум – другото име на природния абсолют. Предполага се, че всеки народ , чрез своята история изразява определени предпочитания на световния разум. Но този разум е придирчив, той се изразява не чрез всеки народ, т.е. не всеки народ е историческа цялост. Известно е, че много философи, започвайки от Хегел и Чаадаев, и стигайки до политици като Хитлер, оспорват ролята на славянството в историческия процес и по този начин го смятат като неспособно да изразява предпочитанията на световния разум. И, ако това се оказа невярно, главната заслуга е на славянобългарска България. Дали тя е била избранница на световния разум, е теологичен въпрос, но че тя отвори вратите на световната история за славянското племе чрез внасяне в неговото битие на духа на историята и на волята на световния разум, е вън от съмнение.
Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831) интерпретира световната история, като диалектика на народни будители (Dialektik besonderer Volksgeister). Но Hegel диференцира народите, на носители на историческия прогрес и на народи, не притежаващи собствени държави или загубили държавността си за продължително време, които Hegel нарича"geschichtslos" - "народи без история".
Тези народи без история, според Хегел са предопределени да бъдат покорени "unterjocht" и в последствие асимилирани. Възможност за самоопределение, Хегел не им признава. Към "народите без история" - "geschichtslosen Vцlkern", Хегел причислява всички поробени народи от Югоизточна Европа, които по онова време са били в пределите на Османската империя и Австро-Унгария. (По въпроса виж фундаменталните книги на Г.В.Ф. Хегел – „Философия на историята” и „История на философията”.
Българи, сърби и албанци, Хегел нарича "gebrochene barbarische Reste" - "деградирали варварски остатъци", "Mittelwesen zwischen europдischem und asiatischem Geiste" - "Преходни създания, между европейски и азиатски душѝ". "Slawischen Nationen" -"славянските нации" Хегел характеризира като общества от орачи на ниви .
Фридрих Енгелс изказва мнението, че чехи, словени, хървати, сърби, украинци, румънци и българи са народи без история - в противоположност на революционните народи, като германци, поляци и маджари (унгарци).
Според Маркс и Енгелс, аргументите в полза на създаване на определена нация, са пряко зависими от това дали може да се докаже, че то съответства или придвижва напред историческата еволюция и прогрес (виж Ерик Хобсбом – Нации и национализъм. „Обсидан”, София, 1996. Стр. 48).
«Русия е име, узурпирано от московците. Те не са славяни и въобще не принадлежат към индо-германската раса. Те са натрапници, които трябва да бъдат прогонени на изток от Днепър и по-далече.» (Карл Маркс до Фридрих Енгелс, писмо от 1865.).
„Българите сами са се охарактеризирали в своите народни песни, събрани неотдавна от един французин и публикувани в Париж. Голямо място в тези песни заемат пожарите. Гори къщата, изгаря младата жена, защото мъжът й предпочита да спаси вместо нея черната си кобила. В друга песен млада жена спасява украшенията си и оставя да изгори в огъня малкото си детенце. Ако по някакво изключение се извършва някаква благородна, смела постъпка, тя всеки път се извършва от турчин. При кой народ по света Вие ще срещнете такова свинство?
Впрочем, ако разгледате подробната лингвистична карта на тази местност (например, в гореспомената книга на Шафарик или съставената от Киперт през 1867 г. карта на Австрия и долнодунавските страни), Вие ще се убедите, че работата с освобождението на тези балкански славяни съвсем не стои така просто и че с изключение на сръбската област, цялата територия е обсипана с турски колонии и окръжена от гръцкото крайбрежие, без да споменаваме това, че Салоники е град на испански евреи. Наистина, добродетелните българи бързо очистват сега България и Източна Румелия от турците, убиват ги, гонят ги и палят жилищата им. Ако турците действаха по същия начин, вместо да разширяват самоуправлението на българите и да намаляват данъците им в сравнение с тези, които плащат сега, българският въпрос вече нямаше да съществува” (Откъс от писмо на Фридрих Енгелс до Едуард Бернщайн от 22, 25 февруари 1882 година, посветен на Русия и освобождението на България - Откъсът от писмото на Енгелс е публикуван за първи път в списание “Mouvement Socialiste”, (Paris, № 45, 1 ноември 1900 г.) в статията на Бернщайн “Непубликувани писма на Ф. Енгелс за социалната политика”.
Текстът се публикува по книгата: Енгелс Ф. Писмо до Едуард Бернщайн. От 22, 25 февруари 1882 г. – Маркс К., Енгелс Ф. Съчинения. – Изд. 2. – В 50 т. – Т. 35. – М.: Изд. политическа литература, 1963. – С. 228 – 236.).
„И дори тези момци (балканските славяни) да бяхя така достойни за възхищение, колкото шотландските планинци, прославени от Валтер Скот, най-многото, което можем да направим, е да порицаем начина, по който днес обществото се отнася към тях. Ако бяхме на власт, ние също щяхме да бъдем длъжни да се справим с тези приятелчета, което е част от тяхното наследство” (из писмото на Енгелс до Бернщийн от 22-25.02.1886 г. Цитира са по книгата на Ерик Хобсбом – Нации и национализъм.”Обсидиан”. София, 1996. Стр. 216).
И на тази почва Турция нанася удар в една от най-невралгичната нравствена точка на Европа и на Русия : еврейския въпрос.
„Появата на Израел като национална държава придава нови измерения на еврейския въпрос. Преди всичко Западът по този начин превръща еврейския въпрос, възприеман от векове като конфликт между евреи и християни в земите на Европа, в конфликт между мюсюлмани и евреи в земите на Близкия изток. Дотогава по ислямските земи не е имало еврейски въпрос, подобен на този в Европа. Тъкмо обратното – ислямския свят винаги е бил безопасен периметър за евреите, бягащи от антисемитските християнски безчинства в Европа... В ислямската история евреите или която и да е друга религиозна или етническа група никога не са били подлагани на изтребление или затваряни в гета.
Най-важната причина за различното отношение е несходството в начина, по който се гледа на евреите в европейските и в ислямските страни. Християнска Европа разглежда евреите като убийци на Иисус и, следователно, на Господа и счита целия еврейски род за отговорен за това злодеяние...Ислямът, чийто пророци и първи водачи са от семитски произход, е единствената религия, обхванала в едно големите семитски и арийски народи, поради което в ислямската политическа традиция не намират място расистките уклони в едната или в другата страна”. (стр. 432-433 ; 451-455).
Очевидно, тук изследователския обективизм изневерява на Давутоглу и той заема позата на обсебен мохамeданин, априори убеден в своята правота, защото я смята за воля на Аллах. Отдавна е доказано, че отношението на европейските държави към евреите не е толкова религиозно, колкото е икономическо и затова е достатъчно да се прочетат : (да се гледа) пиесата на Шекспир „Венецианския търговец” или „Скитникът евреин” на Евгений Сю, или „Евреинът Зюс” и „Братя Лаутензак” на Лион Фойхтвангер. Не може да се отмине и такъв не много известен факт, като отношението на мюсюлманите към Хитлер и нацизма. Великият мюфтия на Йерусалим Амин ал- Хусейни е бил личен приятел на Хитлер, два пъти се е срещал с него (28.11.1941 г. и 1.07.1942 г.) и открито е заявил :Арабските страни са сигурни, че Германия ще победи. Арабите са естествен съюзник на райха, защото имат общ враг : англичаните, евреите и комунистите” (К.Грюнберг – Хитлер-биография фюрера. „Република”. Москва, 1995. Стр. 148-149).
От така описаната обща ситуация Давутоглу извършва геополитически и цивилизационен анализ на състоянието, положението и ангажиментите на Турция във времето след края на Студената война. Това, което ни интересува е изложено във Втора и Трета глава на книгата и по-специално – в първа част на Трета глава „Турция : стратегически ангажименти и външнополитически инструменти” (стр. 271 -346). Тук може да намерите интересни и правилни разсъждения обясняващи редица явления в глобалния свят като, например, ролята на Г-8 и Г-20 (виж стр.338-345). Но основното за разбиране се намира в т. 2 „Краят на Студената война и ислямският свят през ХХІ век” (стр.300-308).
„Нарастналата значимост на евразийската идентичност и евразийското измерение на ислямската цивилизация има изключително голямо значение както за силовия баланс в регионален и глобален мащаб, така и за геокултурната дълбочина на международните позиции на Турция...Най-важният фактор, който може да се противопостави на славянското и руското влияние в този регион, е противодействието от страна на културата, основана на ислямската идентичност. Съзнанието за регионална принадлежност е изиграло голяма роля за опазването на идентичността на тюркското население в дълбините на Евразия от съветската асимилация...Поради демографски промени ислямският свят вече не се вмества само в границите на еднонационалните държави, в които мюсюлманите са мнозинство. Тази важна промяна се нарича културно пробуждане...Но след края на Студената война културното възраждане започна да се оценява, като източник на глобална заплаха. В този контекст терминът „ислямски” се употребява като определение на понятия като тероризъм, фундаментализъм, бомба, радикализъм, което поражда психологически предразсъдъци и подготвя почвата за геополитически негативизъм. Военната кампания срещу Садам се превърна в кампания срещу исляма, макар че по време на войната в антииракската коалиция участваха и редица мюсюлмански страни ; терористичната дейност на ИРА не се квалифицира като „католичиски тероризъм”, но индивидуалните актове на насилие в ислямския свят се наричат „ислямски тероризъм” ; притежаваната от Индия атомна бомба не се обозначава като „индийската бомба”, но атомната бомба , с която разполага Пакистан, е наречена „ислямска бомба” ; когато се споменават във връзка с ислямската религия, явленията, характерни за всички големи религии по целия свят, се окачествяват като фундаментализъм. Православната или католическата идентичност нямат значение, когато става дума съответно за Милошевич и Маркос, но лидерите на диктаторските режими в ислямския свят, което в някои случаи оцеляват благодарение на подкрепата на западните държави, като правило се отъждествяват с исляма.
„Краят на историята” на Фукаяма и „Сблъсъкът на цивилизациите” на Хънтингтън са най-монументалните теоретични основи на този подход на геополитическо изключване.Фукаяма разглежда ислямския свят като противоположен полюс, а исляма – като единствена алтернатива на западните ценности, довели до края на историята, докато Хънтингтън, който тълкува процесите на цивилизационното възраждане в ислямския свят като средство за стратегически реваншизъм, твърди, че границите на ислямския свят са очертани с кръв и че ислямската цивилизация е в конфликт с всички останали цивилизации и главно със Запада”.
В този цитат се оглеждат всички слабости и недостатъци в научния подход на Давутоглу. Това са философски, политически, методологични и парадигматични слабости, свързани с прекаленото обсебване на автора от религиозен екстаз, въведен в ранг на пътеводна звезда. Давутоглу се очудва (изненадва), защо останалия свят демонизира исляма, без да си задава въпроса защо това е така. Проблемите на Исляма като религия стоят извън полето на изследователя и това му пречи не само при изследване на днешната реалност, но и при определяне на глобалното бъдеще и на мястото на Турция в него.
Теоретичните слабости се изявяват твърде нагледно с изследването на понятието тероризъм. В момента няма общоприета дефиниция за него.Единственият практически изход от тази омагьосана ситуация на безплодни усилия за точно дефиниране е някакво международно съглашение, договореност, относно идеите и ценностите на абстрактния терорист– терористът въобще, освободен от своето конкретно съдържание като обществена личност – еднакъв модел за всички и навсякъде. Това наистина е някакъв изход, но твърде хлъзгав и опасно влизащ в противоречие с обявените си цели, тъй като абстрактният терорист предполага абстрактни отношения в абстрактно общество. В науката, в изследванията, няма нищо по-опасно от подмяната на конкретното с абстрактното.
Активизирането на ислямския фундаментализъм в наши дни, като идеологическа база на радикалния ислям (ваххабизъм) и на ислямския тероризъм, се дължи най-вече на несбъднатите мечти и проекти, че с постигането на държавен суверенитет мюсюлманските страни бързо ще тръгнат по пътя на прогреса и ще заемат достойно място на световната сцена. Тези исторически задачи продължават да са актуални и под привличащата мюсюлманите фундаменталистка покривка се поднасят както консервативни традиционалистки, така и реформаторски и модернистки схващания и програми. Внимание привличат радикалните тълкувания, споделяни от незначително по своя обхват малцинство, което предприема терористични действия. Така в съзнанието на световното обществено мнение ислямският фундаментализъм кристализира като олицетворение на застрашаваща човечеството напаст. В този смисъл терминът характеризира една доктрина на реванша и агресивна ксенофобия, пораждаща екстремистка политическа активност и фанатизъм, ретроградност и враждебност към християнските цивилизации. Внушава се чувството, че мюсюлманите са изправени пред монолитна „външна заплаха”.Изложен с подобни определения и тълкувания, фундаментализмът се възприема буквално като борба за връщане към миналото и неговото копиране. Трезвият поглед показва, че явлението е в значителна степен по-сложно, а личностите и организациите, които отговарят на подобен стереотип, са твърде малко. Голяма част от лидерите имат високо образование, получено дори и в западни университети, запознати са с най-новите технологии.Всичко изложено създава сред мюсюлманите непреодолим исторически комплекс, водещ началото си от времето на Наполеон : защо те непрекъснато губят откритото противоборство с християнския свят ? Мюсюлманите са жертвоготови, смели и предани войни в много по-голяма степен от християните. И въпреки това губят сраженията. Очевидния отговор е : побеждава не толкова християнската смелост, колкото съвременните технологии и логистика. Побеждава цивилизационното равнище, онова нещо, което мюсюлманите загубиха твърде отдавна, отдавайки абсолютен приоритет на своята религия. Това е ключовият въпрос и докато мюсюлманите не го решат по някакъв начин, ще продължават да бъдат изоставаща религиозна популация. Тяхната демонстирана готовност да се борят с всички възможни средства за запазване на религиозната си идентичност не е решение и няма да им помогне. Една съвременна издънка показва цялото безумие на ислямския тоталитаризъм – в Малайзия на немюсюлманите е забранено да употребяваят думата „Аллах”. Според министърат на вътрешните работи Датук Сери Ахмад Захид Хамиди, само мюсюлмани имат право да използват тази дума ?! ( www.iraqwar.mirror-world.ru – 20.08.2013). По този начин национален прогрес в 21-я век няма да се получи. Вървейки в тази посока ислямизма в обвивката на ислямски тоталитаризъм, все по-вече губи своята религиозна връзка с Корана и се превръща в организационно-политическа схема, с която може да злоупотреби всеки.
Но трябва да признаем, че съвременият тероризъм си остава преимуществено ислямски, колкото и да се мъчи „просветеното общество” да отдели Исляма от тероризма. За доказателства не трябва да се ходи „надалече”, а просто да се прочете речта на египетския президент Абдел Фатах ас-Сиси произнесена на 3.01.2015 г. – рожденният ден на Мухамед - пред теолозите от ислямския университет в Кайро. Това е реч - безпощадна самокритика. Ето част от нея :
„Обръщам се към свещенослужителите. Всички трябва сериозно да се замислим с какво се сблъскваме. Немислимо е начинът на мислене на мюсюлманския свят, мислене, което смятаме за свещенно, да предизвиква тревога сред мюсюлманите и да ги прави опасни за целия останал свят. Това е недопустимо. Недопустимо е такова мислене да отблъсква от мюсюлманския свят целия останал свят. Аз имам предвид не религията, а корпуса от идеи и текстове, станали за нас свещени през вековете. Нима е възможно 1,6 милиарда мюсюлмани да искат да убият всички други само и само те да живеят ? Това е невъзможно ! Вие не можете да разберете това, докато оставате в капана на подобен начин на мислене. Аз ви казвам и повтарям, че ни е нужна религиозна революция. Вие, имамите, сте отговорни пред Аллах. Целият свят чака вашите по-нататъшни действия, защото мюсюлманите са радвоени, тяхната вътрешна спойка е разкъсана и всичко това го направихме ние.”
Какъв кортеж от текстове и идеи има предвид египетският президент ?
Например, този факт, че в наказателния кодекс на 8 ислямски държави : Афганистан, Иран, Кувейт, Малдивите, Мавритания, Пакистан, Саудитска Арабия и Судан, е предвидено смъртно наказание за богохулство и вероотстъпничество. И не само спрямо гражданите на тези държави. Да не повдигаме въпроса за тоталната дискриминация на жените.
„Благонравната съпруга, която винаги е послушна на своя съпруг, съблюдава петкратния намоз и се пази от чужди хора, отива направо в Рая”. Това са „думи” на Всевишния Аллах.
В нигерийския щат Кано, в който от 2000-та година действа шериата, родителите на 29-годишния Мубарак Бала, са настоявали техния син да бъде настанен в болница, защото се обявил за атеист. За всеки правоверен мюсюлманин е ясно, че не може да бъде здрав човек този, който не вярва в Алах.
На Бала нищо не помогнало, дори подписаните и подпечатани лекарски удостоверения, че е напълно здрав – затворили го в болница („ридиус.ру” – 3.07.2015 г.).
Суданката Мериам Ехийя Ибрагим е осъдена на 100 удара с камшик и на смърт чрез обесване за изневяра. 27-годишната жена, майка на едно дете, е женена за гражданин на САЩ, изповядващ християнство, но суданския шариатски съд не признал този брак за състоял се. („Трудовая Россия”, бр. 11/2014 г.).
В сирийския град Алепо джихадистите извършват показен растрел на 15-годишното момче Мохамада Ката заради една единсвена фраза : „Дори пророка Мухамед да слезе от небето, намя да ме накара да стана вярващ”. Никакви молби на майката не помогнали. Този проблем - съвместното живеене на атеисти и различни вярващи, беше решен в Европа преди 300 години със създаването на политическата държава, т.е. християнството извървя трънливия път на собствената си еволюция с цената на Две Велики Революции. Ислямът още не го е направил. Неговото вътрешно съзряване започна с делата на Кемал Ататюрк, но процесът беше спрян и даже върнат назад (шиитската революция в Иран). Ако гледаме днешните дела на Ислямския халифат в Сирия, предстои много дълъг и кървав път. Ислямът или ще го извърви, или ще загине (интересна интерпретация дава Довутоглу – стр.303-304).
Въпреки несъмнената заплаха, каквато винаги е бил, желанието да се придаде на тероризма самостоятелно историческо значение (тероризмът има самостоятелно полицейско значение) всъщност е политическа акция на „Златния милиард”, насочена за подпомагане на глобалистичната агресия по основните направления на планетарната карта : за завладяване на централноазиатското ядро ( бившите централноазиатски съветски републики) и за неутрализиране на западния клон на ислямската дъга (Сирия, Ирак, Иран, Афганистан) ; за изтласкване на руското присъствие и за ликвидиране или омаломощаване на Православието на Балканите (Македония, Косово, Босна и Херцеговина), за непрекъснат натиск срещу такива “неудобни” държави като Русия, Китай и Индия.
Генералната задача е да се сломят всякакви форми на организирана и институциализирана съпротива на страните от „индустриалната периферия”, да се капсулира осевия ареал и да се ремонтира поразклатеното обкръжение на островния полумесец от таласокрации.
Войната срещу радикалните ислямисти е само официално прикритие на много по-реалната и важна война – войната срещу Евразия.
Трудът на АхметДавутотлу съдържа и други методологически „уловки”, например, използването на правовия принцип „per se”, което го превръща, в голяма степен в ситуационно изследване. Не е лошо, но е ограничение. По този повод Хегел остроумно отбелязва : „отделният факт е труп, оставил след себе си тенденцията”.
Принципът „per se” означава разглеждане на дадено събитие изолирано, само за себе си, без връзка с предишни събития и без последиците от него. Така Османската империя се взема като даденост и се разглежда като вече формиран геополитически и цивилизационен субект. Така изчезва вътрешната динамика на развитието, така изчезват трагичните и кървави съдбини на България. Затова не трябва да се очудваме, че и съвременна България я няма в книгата – смята се, че в днешно време тя не представлява интерес за развитието на историческия процес, в смисъла, който третира Хегел.
Несъмнено Османската империя има забележителен принос в европейската история, независимо, че в имперската ранг-листа не заема водещо място.
1. Британска империя (1437 – 1949 г.) – територия от 34 000 000 кмІ. с население от 400 000 000 жители.
2. Монголска империя (1200 – 1368 г.) – територия от 38 000 000 кмІ.
3. Персийска империя ( 540 – 334 г.пр.н.е ) –територия от 8 000 000 кмІ. с население от 40 000 000 жители.
4. Империя на Александър Македонски (334 – 323 г.пр.н.е. ) – големина колкото на Персийската импрерия.
5. Византийска империя (395 г. – 1453 г.) – територия от 3 500 000 кмІ. с население от 5 000 000 жители.
6. Римска империя (27 г.пр.н.е. – 395 г.) – територия от 4 400 000 кмІ. с население от 56 000 000 жители.
7. Османска империя (1299 – 1919 г.) – територия от 1 900 000 кмІ. с население от 14 630 000 жители.
И макар да заема последното място,за разлика от други империи, например Монголската, която като стрела прониза цяла Европа чак до Каталунските полета ; тя има поразяващо цивилизационно влияние благодарение на завладяните исторически начала на човешката цивилизация, заедно с геостратегическата дълбочина на прекъсване на основните направления на развитие на европейския регион и по-специално, на Западна Европа. Нещо, което не са имали нито Персийската империя, нито империята на Александър Македонски.
Тези две предимства взети в единство определят сумарната тежест на Османската империя и в същото време, са основните причини за нейното ликвидиране. Проектирането на миналото в днешната реалност не дава никакви основания за геополитически претенции, защото по този начин се отваря вратата на Ада – сами си помислете какво ще представлява Европа при прилагането му в политическата практика (България трябва да владее най-малко 30% от европейската територия – в далечните времена на 6-8 век е имало само три империи : на франките, на ромеите и на българите).
Толкова повече предизвиква основателен въпрос, защо такава бляскава и добре уредена империя прояви върху България всичките си отрицателни черти, че и нещо повече ?! Защо България се намираше не в „хладилника”, а в „мразилника” на империята ?
Отговорът е до очудване прост. От всички балкански и европейски завоевания България е най-ценният плод, защото тя е единствената балканска държава, която можеше да конкурира Империята в цивилизационен и геостратегически план и това е доказано по категоричен начин. По онова време Българската държава беше единствената славянска и православна държава с ясно изразена историческа мисия – до обедини славянските държави под скиптъра на българските владетели! Именно тази мисия въведе славянството в кръга на историческите народи и ги направи съпричастни с волята на Абсолюта.Предаването на щафетата от загиваща България на възходяща Русия се оказа втория световен цивилизационен подвиг. И този подвиг няма да отшуми одкато в Европа и на планетата има славяни.
Турското „присъствие” (робство, иго, съжителство, господство) по българските земи продължава да вълнува българите и продължава да оказва влияние върху тяхната менталност.Засилват се опитите да се представи този период като нещо положително, да се омаловажат неговите отрицателни последици. Несъмнено е, обаче, че някои неща не могат напълно да се деформират и преиначат, колкото и да се напъват днешните историци.
От турското петвековно „присъствие” по земите на старите българи остават, като материално присъствие, няколко джамии, няколко конака и няколко бани. С други думи, по нашите земи няма турско културно наследство. Но като „компенсация”, няма и кой знае колко запазено българско културно наследство.
Има и друго, което мимоходом ще отбележим. Блестящата ислямска цивилизация се създава от арабския ислям, докато османския ислям е от арабските покрайнини, от арабската провинция. Османската империя чрез завоевания, наследява държавата на сарацините със столица Багдад (сарацински халифат) която всъщност е създател на оригиналната ислямска цивилизация (632 – 1517 г.).
Загубването на държавността на България я откъсна 5 века от Европа и от европейските процеси, които до голяма степен я лишиха от европейските стимули на развитие – тя пропусна трите велики движения : на Възраждането (Ренесанса), Просвещението и Реформацията, да не говорим за Великата промишлена революция. 500 години България беше извън Европа и в нея живееше азиатски етнос.
„Присъствието” на Турция в България може да се характеризира по следния начин :
1. За разлика от дивашката колонизация на европейските атлантически държави, Турция няма никакъв цивилизаторски принос към българския народ. От турското наследство по българските земи са останали само джамии, конаци и турски казарми.
2. Българите бяха лишени от основите на етническото оцеляване : част от тях беше поислямчвана с големи жестокости, нямали са право да носят оръжие (изключение правили жителите на войнишките села), да служат в армията и полицията (изключение правили бошняци и херцеговинци), да строят черкви по-високи от конник, да имат университети, да създават наука и книжнина. Имали право жените им да бъдат сексуални робини на турски първенци и да раждат деца за гвардията на султана.
3. Икономиката остана първобитна, съсредоточена в семейното земеделие, дребната търговия и занаятчийството.
4. Гражданското организиране било силно ограничено и сведено, главно, до църковния живот. Това предопределило и първите признаци на националното възраждане – килийните училища и борбите за църковна независимост.
5. Законността в България е най-добре описана в „Канун-намй” – законникът на Румелия, който дава с най-малки подробности финансиите, митата и данъците и известни понятия за правните отношения на християни към мюсюлмани.
6. Международната търговия на българите била нулева поради пълния монопол на дубровнишките търговци, които единствени имали имали правото на търговия и монополизирали и вътрешната търговия. Това продължило от 1365 г. до към 1670 г., когато опустошително земетресение лишило Дубровник от неговата мощ и слава.
7. Единственото, което сме възприели от турците, са баните и ленивото пренебрежение към новото. Турците нямаха културата, изкуството и науката на арабите и иранците, защото произлизаха от покрайнините на ислямския ареал.
8. Българският етнос, живеещ в центъра на могъщата Османска империя, бил подложен на силен цивилизационен натиск и с времето националния характер от горд и войнствен, се превърнал в съвсем противоположен. Но великите културни постижения на българите оцелели през вековете с най-голяма полза за руснаците. Приятелят и ученик на патриарх Евтимий - Киприян, възстановил науките в Русия, а през 1375 г. Цариградският патриарх го ръкополага за митрополит на Киев и Литва. Григорий Цамблак, търновчанин и също ученик на Евтимий, бил повикан от Киприан в Русия и през 1415 г. станал Киевски митрополит.◀
Фанатизмът и варварството на поробителя го тласкат не само към разрушаването на дворци, черкви и крепостни зидове. Той подлага на безмилостно унищожение и най-свидното завоевание на българския народ през седемвековното му съществуване – книжните и други паметници на неговата прекрасна, блестяща култура. България, една от най-цветущите държави по това време в Европа, е подложена на страшно разорение.
Завоевателят на Цариград Мехмед ІІ публично изнасилва жената и дъщерята на последния византийски император, загинал при отбраната на столицата.Можем да си представим какво е било положението на жените на поробеното население в империята на султана !
Коранът забранява на правоверните да строят солидни жилища на земята, защото те са временни нейни гости, но тази повеля турците прилагат само спрямо заробеното население. По сведения на съвременници българските селски къщи са ниски, покрити със слама, измазани с кал и „лоши като свински кочини”. В къщите заедно живеят хора и добитък.
Но най-страшно е унижението на българина – той трябва да слиза от коня, когато срещне турчин и ниско да му се покланя, той няма право да носи оръжие и гиздави дрехи, да строи високи къщи, черквите му са вкопани в земята, а металните камбани са заменени с дървени клепала.
Статутът на българския народ в ислямската империя до началото на XIX век, въпреки че не е робски в юридическия смисъл на понятието, е статут на народ, който е обект, а не субект на управлението на държавата. Българският народ е лишен от социалните слоеве, които са естествените водачи на всеки народ в тази епоха - аристокрация, буржоазия, висше духовенство. Поради това изоставаме фатално от технологиите, от образованието и културата. България със столица Велико Търново не е от една и съща „кръвна група” с империята на османските турци със столица Бурса. Поради това не е било възможно да има „преливане на кръв”. Имало е проливане на кръв. Историята не ни е дала шанс за по-добра участ до 1762 г., когато хилендарският монах ни повиква да вземем съдбата си в своите ръце.
Когато говорим за тяжестите, несгодите и ужасите на „турското присъствие” и за нечовешките усилия на българския народ да оцелее и всичко това сравним с днешната ни съдба в глобализиращия се свят, не може да не осъзнаем огромния външен натиск върху българската менталност и да не почустваме ужасяващата инвазия на чужди нам цивилизационни норми и порядки. България, българския дух, се променя и все по-малко остава български.
Но най-страшното бе демографската катастрофа. В средата на XIV век българският народ бе между най-големите европейски народи - според изчисленията на проф. Христо Гандев -1,5 млн. души. Толкова били и немците, и французите, а англичаните били с 400 000 по-малко. Сега тези народи са по 60-80 милиона души без колонистите, изпратени в Америка, Австралия и Африка. Ние пряко сили с диаспората в близката чужбина сме 10-12 милиона души. В навечерието на Априлското възстание българите в Турската империя са не повече от 2 милиона.
Лишен от държавните лостове за въздействие върху демографското си състояние, българският народ загуби десетки милиони души. И частта на потурчените е може би най-малка. Демографските загуби са много по-големи в резултат на порумънчване, посърбяване, гърцизиране, русификация и украинизация на огромните емигрантски вълни или на дебългаризационни процеси по граничните зони на българската етническа общност с народи, запазили известна автономност или някои свои висши институции - Вселенската гръцка или Сръбската печка патриаршия. При Освобождението в 1878 г. бяхме само два милиона и този факт ни изхвърли като нация и държава от възможността сами да определяме бъдещето си. Тъжно е, но жестоката реалност и на съвремието е, че малките нации са обекти, а не субекти на историята.
При нормално развитието на българския народ в рамките на исконните български територии, днес българите щяха да бъдат 30 – 40 милиона и шяха да разговарят с другите народи по друг начин.Както и да говорим, колкото и политкоректни да сме, трябва да кажем открито – турското робство се оказа в полза на нашите съседи. Това което беше между 1396 и 1878 г., си има едно точно име - КАТАСТРОФА ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА.
Вниманието върху историята е очевидна тенденция днес. Нещо повече, фрагменти от историята се използват интензивно в политиката и в политическата борба. И не само на регионално, а и на глобално равнище. Борбата на всяка страна за собствено място в историята постепенно, нo
