Да се опровергават подобни шизофренични изказвания едва ли има смисъл – това е все едно да спориш с дебили. И в случая е страшно не толкова нескопосното и несвързано бърборене, колкото тенденцията, която прозира при обобщение и която очертава наистна мрачно и отвратително планетарно бъдеще.

          Първото, което трябва да се отбележи, е поразителния консенсус между десни и леви в българското, европейскито и в световното политическо пространство. Ако има нещо, за което са единни, това е антисъветизма – гръмогласен и истеричен. Погледнете БСП. Ами тя е пълна с антисъветчици, да не говорим за антикомунисти. За тях не са важни нацизма в Украйна или пропагандата на Джендърната революция сред децата. За тях е важен антисъветският консенсус. За тях той осигурява спокойно и комфортно политическо бъдеще.( „cont.ws” – 16.04.2015 г.).

          На второ място, консенсусният антисъветизъм пречи за правилна идентификация и анализ на ставащото около нас, пречи за трезво възприемане на реалността.Това се отнася, на първо място, за руската интелигенция, която е загубила способността за пространствена ориентировка. Русия днес кипи от възмушение по повод разрушаването на съветските паметници в Украйна и в бившите социалистически страни, но е забравила, че именно днешна Русия първа започна да го прави. Говори се за неблагодарните съюзници, за неблагодарните освободени и дори за неблагодарните славяни, но първото предателство извърши „късния” Съветски съюз на Горбачов и „ранната” Русия на Елцин. Негодуваме срещу лакейските откази на политици и държавници да посетят на 9 май, но дали руснаците са „изпратили покана”  до Върховния главнокомандващ на победоносната Работническо-селска Червена армия ? И дали ще бъде махнат шперплата от Мавзолея, в чието подножие бяха хвърлени знамената на победената нацистка Германия ?

          САЩ са поискали от страна в Източна Европа да премахне паметниците на героите от Втората световна война, сподели министърът на външните работи Кирил Лавров и допълни, че Русия е наясно с действията на САЩ в европейските столици. Като пример той даде европейска страна, която е била освободена от Червената армия и от която САЩ са поискали да ускори премахването на паметниците на героите от Втората световна война. Лавров отказа да разкрие за коя страна става дума. („Дума” – 23.04.2015 г.)

          Ето част от съвременните предпоставки за плавното преминаване на антисъветизма в русофобия. Ще започнем с откровенията на А. Чубайс ( виж „Военное обозрение” от 15.10.2012 г.).

          „Приватизацията  в Русия до 1997 година изобщо не беще икономически процес. Тя решаваше съвсем други задачи ,което не се разбираше нито в Русия, нито на Запад. Нейната главна задача беше да се спре комунизма. И ние решихме тази задача. Ние я решихме в този момент, когато но изборите през 1996 г. Зюганов се отказа от лозунга „национализациа на частната собственост”. Той се отказа не защото изведнъж заобича частната собственост, а защото разбра, че ако искаш властта в нашата страна, е безумие да се връщаш назад. С това ние го заставихме да играе по нашите правила. Затова и победхиме и решихме нашата задача”.

            Излиза, че днешния конфликт между Русия и САЩ с нейните евроатлантически съюзници, е конфликт между два типа капитал. В случая държавата е само политически оператор и изразява интересите на определени финансово-промишлени групи, близки до центъра приемащ решения.

           Главната цел на руските противници е унищожаването на нейната държавна власт и прехвърляне на руския суверенитет върху местния финансов капитал, който по своята природа се стреми към сливане с глобалния капитал. Тържеството на глобализма в Русия е краят на държавата „Русия” и на руснаците, като славянски етнос. От тук по необходимост следва русофобията - обществено настроение преминаващо в държавна политика.

          С други думи, „цивилизованият” свят никога няма да прости на Русия своя страх от възраждането й като Съветски съюз, дори при най-малкия намек за това –завоалираната съветофобия по неизбежност се превръща в русофобия.

          Хенри Кисинджър твърди : „Високото мнение на Русия за себе си рядко се споделя от останалия свят. Въпреки високите постижения в литературата и музиката Русия така и не се превърна в онзи културен магнит за поробените от нея народи, какъвто става метрополията на някои други колониални народи. Руската империя не е смятана за модел от другите народи или от собствените й поданици. За външния свят Русия е първична стихия, загадъчно и застрашително присъствие, което поражда тревогата да бъде сдържано – чрез сътрудничество или чрез противопоставяне” („Дипломацията”, стр. 124).

          Тук прозрачно са описани предпоставките на русофобията, насоките по които трябва да върви отричането на Русия. Странното е, че голяма част от руската интелигенция с радост и ярост работи  усилено по тези направления –като приоритет е разделянето между всичко руско и всичко съветско. Това е стартът за превръщане на съветофобията в русофобия. Без да се усетят, новите руски „демократи”, „либарали” и „глобалисти” изключително много помагат за придаване на русофобията на „дълбок” философски смисъл.

          Така например, „задълбочено” се прокарва тезата, че при Втората световна война са победили не съветският обществено-политически строй, комунистическият мироглед, а руския народ. Това е тезата за рязко разграничаване на народа от управляващите – тя е абсолютно несъстоятелна и вредна теза. Но същите тези „креативни” идиоти твърдят, че войната в Афганистан е загубил СССР, а не съветския народ. Върху тази гнила основа е представянето на Първата световна война като „народна война” за Русия и вайкането за трагедията на Гражданската война, в която народа се е самоизбивал, за което, разбира се, били виновни болшевиките. 

         Подобен „креативен” кретенизъм дава своя отпечатък и при анализа на събитията в Украйна. Забравено е, че „креативната” прослойка скачаше от радост, когато в Русия се събаряха паметниците на Ленин, Сталин и други изтъкнати съветски ръководители, и издигаха нови паметници на отхвърлени от историята личности, скимтяха за загубата на „свети Николай ІІ”,  а сега се тръскат от възмущение, че в Украйна се събарят същите паметници и се прославят като „национални герои” бандеровците. Ръкопляскаха от прозорците на апартаментите си, когато танковете на руската армия разстрелваха сградата на руското правителство, а сега се тюхкат, че украйнската армия избива руснаците в Новорусия. За годините на управление на руските „демократи” Русия загуби 15-20 милиона свои граждани, няколко пъти повече, отколкото за цялото управление на Сталин, а сега се преживява за жертвите от украйнския бантитизъм. Самите руснаци масово се стремяха на запад, към ЕС, а се чудят защо украинците също искат натам.

          Можете ли да си представите по времето на Великата отечествена война с нацизма, в кабинета на съветския народен комисар на финансите да виси портрета на Хитлер, в центъра на Москва да върви „Марша на несъгласните”, а в. „Правда” да публикува призив към съветските трудови хора масово да се предават на настъпващите нацисти за да бъде спасен руския етнос ? И, ако не можете да си представите всичко това, ще ви бъде по-лесно да се ориентирате къде свършва антисъветизма и от къде почва русофобията.

Днешна Украйна е съветски проект и отхвърляйки съветското наследство и търсейки своята „нова” идентификация, „украинците” нямаха друга възможност освен да станат русофоби, защото те извън съветското и руското духовно пространство нямат никакъв шанс.Ето от къде се роди антисъветизма и ето как логично премина в русофобия. На Русия не и трябва „нова, демократична Украйна”. На Русия и трябва нова „Переславская рада”.

           С други думи, днес руснаците плащат цената за малките и големите исторически грешки на държавообразуващия етнос и на неговите управленци, от които грешки най-голямата и най-тежката е разпадането на Съветския съюз. Тази цена в духовно изражение се нарича русофобия, а в материално –  репарации, т.е. огромно ограбване и оскотяване на народ и Родина.

          По-подробния анализ на този процес се намира в специализираната литература.