За Българската Академия на Науките се говори малко, от време на време и твърде приглушено. Разбираемо е. В нашия меркантилен свят БАН е лакома мръвка – има голяма движима и недвижима собственост по цяла България. Много, твърде много хора от различни обществени етажи й желаеха „смъртта” със следващото разпартечосване, но с множество извивки в талията, „реформи в демократичен капиталистически дух” и унижения Академията оцеля цели 25 години. Това не е малко постижение. Бъдещето е неясно и не много добро, но какво ли не се случва по „белия свят”. Очевидно, главният въпрос е : какво очаква нацията от БАН ?
Преди всичко : национална отговорност (пазене на българската национална идентичност), трупане на знания, като залог за прогреса (практическото прилагане на знанията не трябва и не може да бъде приоритетна задача на структура като БАН) и висока научна компетентност.
БАН е национална институция. Това означава, че нейно основно задължение е да брани със силата на знанието българския народ и българската държава от всякакви посегателства, каквото и да значи това. Ако тя това не прави, няма място на българска земя и нейните членове са свободни да се интегрират в световния научен процес където и както си поискат. БАН не трябва да търси самоцелна интеграция в световния научен процес, а да се стреми да го използва в интерес на България.
Акумулирането на знания е опасно подценявана задача с дълбоко отиващи негативни последици. Непрекъснато попълващия се запас от знания предпазва нацията от сериозните предизвикателства на технологичния прогрес и създава готовност да приеме и да се възползва от тях всеки момент. За съжаление, интегрирането на знания и приложения е вече отминал етап за БАН. „В сегашното до крайност прагматично време, науката и техниката са ненужни в своя същностен смисъл на продуктивна система. Отделни нейни елементи може само да се хвалят с някакви успехи единствено за да оцелеят”.( В.Ю. Батурин, член-корреспондент РАН, летец-космонавт, директор на Института по история на естествознанието и техниката на РАН. Виж „Независимая газета” – 11.06.2014 г.)
Високата научна компетентност позволява използването на научния капацитет на Академията в процеса на вземане на решения на държавно равнище винаги, когато предстои важен избор отразяващ се върху бъдещето на нацията. Тази роля Академията трябва за извоюва сама, с действия категорично показващи нейните преимущества пред всички други „експертни” предложения.
Сегашната практика недвусмислено доказва, че възникващите проблеми и задачи стават все по-сложи и по-сложни, както по-сложно става и намирането на ефикасни и изгодни за страната решения. Простите отговори се появяват тогава, когато няма време за реакции.
В смисъла на изложените тезиси, обществената проекция на битието на БАН не изглежда добре. Почти половин век БАН се „крие” от вземане на становища по жизнено важни резонансни въпроси, предизвикващи голям обществен интерес и обхващащи огромен кръг въпроси – хуманитарни, природни и технически. Не е нужно да изброяваме неща, които непосредствено виждаме и чувстваме : исторически, малцинствени, цивилизационни, езикови, литературни, екологични, биологични и т.н. И по цялата тази „територия” нито едно академично становище, ако не се броят апокалиптичните прогнози за страшни земетресения с интензитет над 7 бала, които предстояли. Има се предвид не само бележки подписвани от председателя на БАН или отделни самостоятелни прояви на учени от БАН, а становища подкрепени от цялото академично съсловие. Не ви ли се струва странно академичен институт да носи името на евангелиста Йоан ?!
Съмнения предизвикват и различните обществени изяви на академичното тяло. Към тях може да отнесем любовната идилия между Българската и Македонската (??) академии на науките, демонстрирана от двамата председатели по случай свещеният български празник на светите братя Кирил и Методий. Интересен отчет за посещението на председателя на МАНУ Владо Камбовски има във в. „Нова зора” от 20.06.2014 г. Г-н Камбовски си пожела „общият празник на двете академии да е нова страница в отношенията между нашите два народа”. Като че ли всичко е добре, но какво общо има Бивша Югославска Република Македония с празника на светите братя, освен ако не е права Олга Пърличева (правнучка на славния български книжовник Григор Пърличев ??!), която си позволи да заяви : „Майка Македония, която породи Кирил и Методий”. Излиза, че ние, българите, сме откраднали от някакви си „македонци” „творците на наший говор мил”. Какво искаме от тези „бандити” от покрайнините на България, които твърдят, че „Бугарскиот и Македонскиот јaзици са два посебни јaзика кои немат нищо заедничко”.
Участието на председателя на БАН в поредното публично унижение на род и Родина не говори нищо добро за Академията, за академиците и за техния публичен образ.Мнозинството българи с пълно основание ще кажат, че страната няма нужда от такива поборници за нейните духовни интереси.
Трудно е да се каже защо се подведе в това позорно шоу академик Воденичаров. Някои ще кажат, че това се дължи на недостатъчното му хуманитарно образование. Може да са прави, а може и да са не са. Един сериозен човек, на сериозна възраст и със сериозни научни успехи несъмнено има завършено средно образование – то за случая е достатъчно. Щом нашата академична общност страда от исторически комплексии и по подразбиране непрекъснато отстъпва влияние на бойното поле на Историята, какво да кажем за българските политици и държавници ?!
В края на шестдесетте години на миналия век патриарх Кирил бил поканен от сръбския патриарх Павле в Белград. Посрещнат достолепно, патриарх Кирил бил запитан какво би искал да види. „Бих искал да отида в Охрид. Все пак св. Климент Охридски, Охридското езеро, където Биляна платно белела...” Двамата патриарси заминали. На площада човек до човек, притихнали и чакащи. Щом слезли от колата, нашият патриарх пръв взел думата и казал смирено и човеколюбиво : „Братя българи, днес наш гост е лично сръбският патриарх Павле. Моля с прочутото българско гостоприемство да разведем нашия висок гост из изконните български ценности, там където е живял и работил св. Климент Охридски...”
Радостта на присъстващите и последвалият скандал са неописуеми. По най-краткия път Кирил се връща в България. По най-бързия начин правителството на Югославия праща протестна нота. Тодор Живков отговаря простичко, по правешки : „Уважаеми другари, както знаете в България църквата е отделена от държавата. Не можем да се месим”.
Това е българският патриотизъм в действие. Така на всяка крачка се отстояват българските национални интереси.
Накрая интересно изказване от една голяма историческа личност:
„Може би в детството доброволната отстъпка показва просто леснотата тя да бъде върната : ако Катя доброволно отстъпи на Ваня топката, Катя смята, че лесно може да си я върне. Но да се пренася това понятие в политиката могат само лековерните интелигенти...Доброволната отстъпка в политиката изразява само безсилието на отстъпващия, мекотелост и безхарактерност и, общо взето, само едно : който доброволно отстъпва влияние, е напълно достоен да му отнемат не само влиянието, но правото на съществуване. Или, с други думи, фактът на доброволно отстъпване на влияние показва неизбежността, че който го получава ще отнеме на отстъпващия и неговите права...”(В.И.Ленин цитиран от Сергей Брезукин в www.iraqwar.mirror-world.ru – 8.06.2014 г.).
