И армията и полицията произхождат от принципа на въоръжения народ. Нарушаването на този принцип неизбежно води до обезсмисляне на въоръжената борба и нейното превръщане в мафиотски бой за мафиотски цели, т.е. тези структури от пазещи и защищаващи стават класово потискащи и принуждаващи.По принцип те не си противоречат помежду си до момента, когато тяхните сфери на отговорност се пресекат. В тази пресечна точка е и алибито и на армията, и на полицията – военизираната полиция или Националната гвардия. Тук връзката с въоръжения народ е полуразкъсана, но все още - приемлива. Окончателното разкъсване се получава в жандармерията и подобните ней. Създаването на специалните части е пълното отделяне от въоръжения народ и отразява нуждите от специализирано насилие срещу нерагламентирано криминално специализирано насилие. Погледнато по-дълбоко тези специализирани части са индикации на разлагащ се социум, който е загубил всякакви други социални средства срещу чудовищата, родени от неговото гниене и инвалидност при решаването на назрели и презрели проблеми. Това означава още, че и армията, и полицията са еманципирани от своята възпитателна и превантина роля и са станали чиновнически структури.
Българската армия не е само пушки, танкове и самолети.Българската армия е еманация на националният дух, хранител на националните традиции, опора на националното самочувствие и такава трябва да си остане докато съществува българската народност.
„Армията - пише Ришард Капушински- е съюз на хора, които са проливали кръвта си за нашата и вашата свобода, борили са се за независимост, побеждавали са, покривайки със слава бойните знамена, или са понасяли трагични поражения, след които са идвали години на страдания за целия народ” (Шихиншахът – Из-во „Христо Данов”. Пловдив, 1990. Стр. 219).
Полицията трябва да бъде не само „нощна стража” – в капиталистическа България наричаха полицаите стражари – а пазителка на всеки поотделно и на всички заедно, помагач в бита и съветник в беди.
Всичко това щеше да бъде унищожено и беше унищожено. Още през 1990 г. висш ръководител от БСП, известен със своята евроатлантическа ориентация, беше заявил : „Ние сме решени в армията да не останат офицери по-стари от 35 години”. Бързаше се, защото преходниците се страхуваха, че армията може да се окаже сериозна пречка пред започващия „преход”. Бяха ликвидирани политическите органи и на тяхно място се създадоха възпитателни структури. Новите възпитатели започнаха да възпитават армията по новому, макар че още не беше изкристализирало какво точно е това ново. Но и то се появи. Създаденият „Атлантически клуб” начело с „легендарният преходник” Соломон Паси нададе боен вик : „Напред към НАТО !” и движението започна.
Започна изграждането на нова армия (войска) или по-точно на подобие на армия, подобие, с нови принципи на обучение и възпитание, с нови врагове и приятели, с ново въоръжение, с ново отношение към нацията и държавата. Такова „чудо” най-новата българска история не знае. То се превърна в национален позор, какъвто Отечеството ни не помни и при най-тежките поражения в последните 120 години
Защо се получи всичко това ? Защо обществото се отнесе толкова пренебрежително към своята национална гордост и толкова незаинтересовано за собственото си бъдеще ? Защо не се намери поне една политическа сила, която да приеме като своя съдбата на Българската армия и да защищава нейният индифинитет ? Първата причина е възприетата от политиците-преходници парадигма, че българската социалистическа държава е била „сбъркана и престъпна”, поради което нейните силови структури трябва да бъдат разгромени и унищожени. Разрушаващата част на „военната реформа” почна още при правителството на Андрей Луканов, при правителството на Жан Виденов във министерство на отбраната се появиха първите чужди съветници и консултанти, настъпи ескалация при Иван Костов, загрубя и замириса отвратително при Симеон Сакс Кобурготски, развихри се и се мафиотизира при „тройната коалиция” със зрелищни взривове, продажби и заемки и достигна пълното си американизиране при правителството на ГЕРБ.Това беше окончателна национална и морална капитулация.
Втората причина е в липсата у политиците на елементарни военни знания и военна култура, което не им дава възможност в трудни условия да отстояват поне минимум от националните интереси във военната област.
Третата причина е в парадоксите на догматичния разум обсебил новоизпечените български държавници. По време на позорните тържества около присъединяването на България към военен съюз (има се предвид НАТО), гарнирани с министерски сълзи на умиление и щастие, лъсна цялата комплексираност и еснафска чувствителност на една тънка прослойка, оплетена безнадеждно в осъществяването на своя корпоративен идиотизъм. Да представяш участието на страната във военен съюз като национален идеал не е само ненаучно и глупаво, то е просташко. В подобна връзка генерал де Гол казваше : „Нужно е отбраната на Франция да бъде френска. Ако на нацията се наложи да води война, това трябва да бъде нейна война ; френските усилия трябва да бъдат нейни собствени усилия. Нашата отбрана при необходимост може да се координира с отбраната на някоя друга страна, но ние трябва да реализираме тази отбрана в наш интерес и както ние смятаме за добре”.◄
Съществуват два индентификатори, по които може убедително да се проследи степента на независимост на държавата : това са финансиите и армията. В съвкупност, те се наричат „интимен суверенитет”. Държава, която няма интимен суверенитет няма никакъв суверенитет – тя е марионетна, васална държава. Както постулира геополитиката, никой не се бие с васали; тях просто ги бият.
Специализираните силовите структури останаха такива за сметка на армията, защото новите български политици смятаха, че има чужда въоръжена сила, която ще ги спасява, докато тайната война и тайното крадене продължават и за тяхното водене са нужни поне минимум „свои кучета”, корумпирани и бандитизирани като самите политици.
Така безславно и глупаво завърши историята на европейският социализъм, на неговите въоръжени сили и на неговите специални структури.Беше сложен и край на ревността между армия, милиция и тайни служби. Всичко отиде в пропастта. Остана модерния „демократичен” капитализъм и неговия сладостен, фалшив буламач стигна за всички. Бяха предадени съюзниците от Варшавския договор, които останали без подръжка започнаха също да предават. Когато тържествуващите американци влязоха в дотогава недостъпната им Източна Европа, първата им работа бяха секретните архиви на социалистическите страни. От разкритията пострадаха хиляди предани на социализма хора по света, много от които и досега лежат в американските затвори. Получи се поредния исторически парадокс – социалистическия лагер го няма 20 години, а стотици хора му остават верни във буржоазните затвори. А политиците, тези които предадоха всичко и всички, си гледат кефа из парламентите на постсоциалистическите страни, а някои и 20 години не излизат от него.
Може ли здравомислещ човек да си представи Людовик ХVІ, който не отива на гилотината, а триумфално се наслаждава на прехода от роялизъм към републиканска демокрация ? Този нов феномен е дотолкова абсурден, че разума просто отказва да го възприеме. Но е факт и се нарича Горбачов !
Впрочем, как си представяте Сталин, който приема с благодарност Нобеловата награда за продаването на социалистическия лагер и на собствената си страна или Георги Димитрав да се прегръща и целува с Гьобелс и Гьоринг на Лайпцигския процес ?!
В България не стигнахме до такива абсурди, но си имаме малки „феноменчета”, които за нашата страна са предостатъчни.
