Две седмици след началото на Втората световна война българското правителство оповестява декларация за неутралитет (15.09.1939 г). Този неутралитет не продължава дълго. Въпреки различните предупреждения, България влезе в Тристранния пакт на 1.03.1941г.
Още на 9.02.1941г Чърчил в реч по БиБиСи напомня как България е била въвлечена в Първата световна война “против желанието на своя селски народ” и предупреждава, че “ако страната повтори грешката си, ще поеме пътя на една ненужна и разрушителна война”. Още по-директен е той на 20 февруари, при срещата си с българския пълномощен министър в Лондон Никола Момчилов. Увещава го, че “съпротивата, дори и неуспешна, би била морално оправдана и един ден ще даде основания на България да претендира за едно изпълнено със симпатия разбиране”. В края на разговора обаче, в думите му проличава явна заплаха: “В края на краищата ние ще победим и без ни най-малко желание да бъда отмъстителен, ще запомним кой беше с нас и кой против нас”.
Реакцията на СССР е също отрицателна. Още на 13.01.1941г ТАСС оповестява официалната съветска позиция, според която германо-съветския пакт не означава, че СССР е дал съгласие за настаняването или преминаването на германски войски през България и, ако това става, то е без знанието му и отговорността пада изцяло върху Германия и България.
На 1 март Молотов връчва на германския посланик в Москва становището на своето правителство. В него се изразява съжаление, че Германия е решила да “завладее военно България” и така “да накърни сигурността и интересите на СССР”. На 3.03.1941г СССР изказва несъгласие с българските оправдания, че присъединяването към Тристранния пакт ще съдейства за укрепване на мира. Според Москва, това е стъпка към “разширяването на войната и към въвличането на България в нея”, поради което българското правителство не може да разчита на подкрепа от Съветския съюз.
Официалното присъединяване на България към Тристранния пакт слага началото на военното обвързване с фашистка Германия като неин верен и искрен съюзник, който не търси в този съюз специални облаги. И, наистина, до средата на 1940 г. Германия не предвижда никакви териториални придобивки за България. На 2.07.1940 г. българското правителство официално е уведомено, че добруджанския въпрос ще се решава след края на Втората световна война. На 14.02.1941г лично Хитлер декларира пред югославските ръководители териториалната цялост на Югославия с присъединяването към нея на Егейска Македония с гр. Солун.
Намесата на СССР води до бърза промяна на германската позиция по Северна Добруджа (13.07.1940г), а излизането на Югославия от тристранния пакт - на позицията на Германия по въпроса за Македония.
По такъв начин териториалните придобивки на България са следствие не от добрите чувства на Германия, а от принудата на обстоятелствата. И още нещо твърде важно. Тези придобивки са твърде виртуални. Никога Германия не ги е признала за български земи, а само като територии под временно българско административно управление. Затова даденото прозвище на цар Борис ІІІ “цар-обединител” е силно преувеличено.
Като цяло България не само предостави логистична подкрепа на хитлеристите, но и активно и целенасочено участва съвсем реално във войната срещу антифашистската коалиция. Наистина, България не беше обявена официално за фашистка държава, както стана, например, с Румъния. Но нейната управляваща върхушка беше просмукана от фашистки идеи, тя обяви война на собствения си народ и не се посвени да сподели расовите безумства на хитлеризма. Бяха поставени под съмнение славянския произход на българския етнос и на чувствата на българите към Русия. Раздаваха се истерични призиви “Да литнем срещу Англия!”, бранници и ратници устройваха погроми над евреите. Властта палеше, бесеше и разстрелваше антифашистите и всички, които бяха срещу безумната й политика.
Към 1.08.1944 г. Вермахтът разполага в България с 48 военни обекта както следва : снабдителни бази, щабове и щабни служби с общо 22 047 души в 220 пункта. От тези поделения 20 са бойни – най-вече авиополкове и ескадрили изтребители. Германските запаси от военно имущество се оценяват на 6780 тона боеприпаси, 14954 тона ГСМ, 4765 тона продоволствие, голямо количество свързочна материална част, санитарен полк, много ремонтни работилници (виж книгата на автора “България – синдромът на неумиращата надежда. “ЕкоПринт”. София, 2005. Стр. 75).
На 1.03.1941 г. българският търговски флот е даден под наем на Германия. Съдбата на нашите 9 кораби е печална.
Корабът “Княгиня Мария Луиза”, натоварен от германците със самолетни бомби и варели с бензин, е взривен до пристанището на Пирея на 31.03.1941 г. Корабът “България”, приспособен да поставя морски мини, участва в бойни операции в Средиземно море и е потопен от английската авиация през лятото на 1941 г. На 20.08.1943 г. корабът “Варна”, натоварен с германски войски и боеприпаси, е потопен от съветска подводница край Крим. На 17.12.1943 г. корабът “Балкан” е потопен от английска подводница край гръцките брегове. Корабът “Княгиня Евдокия”, превърнат в щабен германски кораб, е потопен през лятото на 1943 г. в Севастопол (“Славянски глас”, годишник за 2006 г., стр. 78).
Особено зле настроен срещу България е Уйнстън Чърчил. През октомври 1943г Чърчил започва подготовка за бомбардировки на България с аргументацията , че познава българите от 30 години и те са “грешен народ,който заслужава да му бъде преподаден строг урок”. Той е категоричен, че англичаните не могат да търпят повече “действията на тези български чакали”. Целта на бомбардировките е да принудят българските управляващи да скъсат съюза с Германия, а Турция да се включи във войната.
Първите бомби падат над София на 11.01.1944г при което загиват 300 души. Избухва паника, 300 000 софиянци напускат столицата. Следват бомбандировките на 24,29 и 30 март. Равносметката на “ символичната война” е бомбандировката на 168 селища с разрушаването на 12000 сгради, убити 1828 души, а над 2 300 ранени. След намесата на Й.Сталин (по молба на Г.Димитров), бомбандировките спират през месец май. Лесно можем да си представим на какво би заприличала страната ни, ако те бяха продължили с нарастваща интензивност над цяла България.
Почти е сигурно, че българската войска щеше да се сражава срещу евентуален английски десант на Балканите, но, както е казал българският летец-герой Списаревски : “Готов съм да се бия с всички, които посмеят да нападнат България. С руснаците няма да се бия, защото сме братя по кръв!”(Любен Овчаров – Списаревски. Повест за живата торпила. “Пропелер”. София, 1998).
Трябва да се каже ясно и на много висок глас : през Втората световна война монархо-нацистка България воюва срещу Обединените нации на страната на нацистка Германия, фашистка Италия и милитаристична Япония (За справка ! Югославия и Гърция са сред страните-основателки на Обединените нации). Оттогава е и един неподражаем геополитически и геостратегически феномен : на 5.09.1944 г. СССР обяви война на България, на 6.09.1944 г. България обяви война на Германия. От този момент България е във война с целия свят. Такова чудо от зората на човечеството не се беше случвало („чудото” фармално беше ликвидирано чак на 28 септември с подписването на московското съглашение за примирие). Това само показва цялата историческа несъстоятелност на българската политика, на българската монархия и на буржоазните български политици. Целият геополитечески фарс и дълбоко геостратегическо падение е, че това не се случва за първи път. В умален вариант, през 1913 г. (Междусъюзническата война), България се изхитри да воюва едновременно срещу всички свои съседи на Балканите – 4 страни с общо 10 пъти по-вече население. За 30 години нищо не научихме, освен да увеличим своите врагове почти 25 пъти по брой държави и до 3 милиарда души по брой население.
Присъдата на историческия процес е документирана и потвърдена в преамбюлата на мирния договор с България от 1947 г.
“Съюзните и сдружени сили, вземайки предвид, че България, като стана съюзник на Хитлерова Германия и участва на нейна страна във войната срещу СССР, Обединеното кралство, САЩ и другите обединени народи, носи своя дял отговорност за тази война...се задължава да вземе всички необходими мерки, за да обезпечи задържането и предаването за съдене на лицата, обвинени в извършване на престъпления срещу мира и човечността, заповядали извършването на такива престъпления или съдействали за тяхното извършване” (Българската държавност. “Наука и изкуство”. София, 1981. Стр. 398).
Не е чудно тогава, че и Югославия, и Гърция предявяват към България териториални претенции и искания за репарации : Югославия иска Пиринска Македония, Гърция – земите до Пловдив. Над България отново надвисва сянката на геополитическа и национална катастрофа.
Радио Атина, в предаването си от 27.02.1945 г. (19,30 вечерта) дава подробни сведения за посещението на гръцкия регент Дамаскинос в Солун и неговата реч пред гражданството на обед след пристигането му.
Напомняйки тържественото влизане на гръцката войска, начело с покойния крал Константин в Солун през време на Балканската война, регентът изрази радостта си, че му се отдава, след 32 години от първото освобождение, да поздрави населението от Северна Гърция с повторно освобождение. Той е натоварен да приветства македонското население и от името на краля.
Изказвайки своите адмирации за националната доблест на населението по време на окупацията, той изложи своята дейност за облекчение на положението в Източна Македония и Тракия. Застъпвал се е , колкото можал пред германците. След като прочита мемоара, който подал на 24.04.1942 г. до командващия германските войски в Гърция, за да протестира против нечуваните зверства на българите в Македония и Тракия, регентът Дамаскинос заяви : “Тогава това казах на неприятелите. Днес ще кажа на нашите приятели съюзници, че българската подлост не бива да се забравя от никого и никога. В един момент, когато героическа Гърция се справяше с две силни империи, България без бой навлезе в чисто гръцки земи и подложи населението на нечувани изтезания и жестокости с цел да побългарят тези най-чисти гръцки земи.
Наближава часът, когато Гърция със своите исторически права и в името на кръвните жертви, ще поиска от мощните съюзнически съдии възмездие и справедлива отплата за извършените жестокости. Не е възможно да се говори за снизхождение, когато цели населения, в мнозинството си гръцки, се тъпчат още от ботуша на неприятеля, на онзи неприятел, който оказа положителна помощ на държавите на насилието, а днес се представя като разкаян грешник и иска да бъде третиран като съвоюващ.
Ние искаме справедливост. Под справедливост разбираме прилагане на санкции спрямо нарушителите на договорите и на всички правила на морала и цивилизацията.
Така наречените българи пристъпиха с най-страшните жестокости да побългарят скъпи гръцки земи. Те заграбиха черкви, туриха ръка на частната собственост. Вземаха заложници и вършеха всички възможни престъпления.
Всички съюзници трябва да внимават, да бъдат предпазливи спрямо нахалните искания на българите да се смятат за съвоюващи на обединените народи”.
Накрая, регентът Дамаскинос апелира към съюзниците да наложат санкции и обезщетения за всичко, което българите са извършили в Северна Гърция. Речта на регента е била прекъсвана с викове : “Към София ! Искаме гръцка окупация на България !”
Не по-малко проблеми възникваха и с Югославия. Маршал Тито не искаше българската армия да воюва на югославска територия, всячески пречеше на признаването за България на съвоюващ статус и чак когато югославските партизани показаха, че не са равностоен противник на германските войски и след личния натиск от Сталин, се съгласи на българското военно участие (споразумението в Крайова от 5.10.1944 г.), но с условието, българската армия да не превзема големите градове, а да спира пред тях и да дава възможност първи като освободители да влязат югославските партизани.Даже Червената армия беше принудена да се съобразява с прищевките на Тито. Това особено пролича при Белградската операция.
Поведението на Тито не е случайно. То изразява не само патриотизъм и принципност, но е и продължение на западното отношение към България. В речта си пред парламента на 26 септември 1944 г. У. Чърчил отделя специално място на България. Той заявява: “Не можем да забравим многобройните жестокости и разорения, за които са отговорни българите, както пред Гърция, така и пред Югославия. Някои от най-лошите военнопрестъпници са българи. Те могат да бъдат третирани като воюващи, що се отнася до Великобритания ... Междувременно нека да вървят и да унищожават всички германци, които открият в неприятелските страни. Ние не ги искаме в земите на нашите съюзници. Това е единствената роля, която ще послужи на тях и на техните интереси и колкото е по-голяма вероятността, с която ще се нахвърлят върху германците, толкова е по-голяма вероятността да отвлекат вниманието от техните предишни престъпления”.
Това е присъдата на западните страни за ролята на България във Втората световна война и за политиката на българската управляваща прослойка като верен прислужник и помощник на нацизма в Юго-Източна Европа. Пак ще се позовем на големия български „приятел” У. Чърчил от 18.07.1944 г. “Какво ще бъде мястото на България на подсъдимата скамейка ще се види, когато нещастната и подла роля, която тя играе в тая война, се открие и народите на Югославия и Гърция чрез тяхните представители покажат на масата на примирието със съюзниците мрачната картина на делата на българската армия, извършени в техните страни от българите като жестоки лакеи на падналата нацистка сила...Народите трябва да бъдат съдени с оглед на ролята, която те играят...Българският народ трябва да бъде сурово наказан, не само защото е германски съюзник, но и защото не е в състояние да предложи на световната история нищо друго, освен посредствени политици, които през всяка нова генерация го водят към нови и нови провали” (реч по Би Би Си. Виж Евгения Калинова – Победителите и България. 1939-1945 г. Университетско издателство. София, 2004. Стр 33-34).
И на този международен фон съвременни български историци, журналисти и политици обвиняват БКП че продала Македония на Тито и, че, всъщност, самостоятелна Македония откъсната от България е дело на Коминтерна. Да видим как в същност стоят нещата.
Македонският въпрос възникна десетки години преди създаването на Коминтерна и е продукт на геостратегическите игри на европейските Велики сили. Какво попречи на българската монархия и на новата българска буржоазия да решат въпроса в течение на 41 години до създаването на Коминтерна ? Защо някой се сърди на някого, че щом не си е свършил работата за половин век, друг я свършва не както на него му се иска ? И как, собствено казано, другия я свършва ?
Отговорът е потресаващ – Коминтернът решава въпроса както се мъчи да го реши през 21-я век Европейския съюз.
Какво значи това ?
Това означава, че от гледна точка на геополитически, геостратегически и глобални интереси или от класови и интернационални интереси, македонския въпрос не можеше да бъде решен пряко в полза на България и за това е решаван по единствено възможния за тогава и за сега начин.
Да видим какъв е този начин.
През 1910 г. по линията на 2-рия Интернационал се създава Балканска социалистическа федерация, преименувана през 1920 г. в комунистическа. В нея членуват българската, югославската, гръцката и румънската компартии. Македонският въпрос е поставен още през 1910 г. на първата конференция на федерацията.
След влизането си в Коминтерна националните компартии отново внасят за решаване най-болезнените си въпроси : българската, югославската и гръцката компартия – за Македония ; румънската компартия – за Трансилвания и Добруджа. На дневен ред са национал-освободителните движения в Тракия и Хърватско. Особено тежко е положението на Югославската компартия, която не е в състояние сама да реши своя национален въпрос. При тези обстоятелства Коминтернът трябваше да вземе решение. Но Коминтернът не е нито Академия на науките, нито някакъв Върховен наднационален съд. Коминтернът е боева класова организация на световния пролетариат. Неговото решение може да бъде само в руслото на марксизма, което единствено може да задоволи всички балкански национални партии. Същността на това решение е следната.
Населението на областта (територията) наречена Македония, трябва да се самоопредели. За да стане това, населението трябва да се обособи в самостоятелна държава или да се създаде Балканска федерация. Македонският въпрос е решим само във федерация на свободни държави. Балканските комунистически партии трябва да работят за създаването на Балканска федерация и за самостоятелна волеизява на населението по македонските земи. Най-добре е Балканската федерация да бъде съюз на съветски републики.
Македонският въпрос можеше да се реши в полза на България (както трябваше да се реши) само и единствено на бранното поле. Българската монархия и българската буржоазия се оказаха неспособни да го направят. Коминтернът не можеше да го реши вместо тях.
Коминтернът не носи никаква вина за развитието на македонския въпрос във времето. Основните причини са : геополитическите и геостратегически игри на европейските велики сили, престъпните действия на българската монархия и най-важната – некадърната и скапана българска буржоазия.
Така остана нерешен „македонският въпрос” – бедата и болката на България, геополитическото и геостратегическо унижение на България, предупреждение за всички народи никога да не подценяват националния въпрос при каквато и да е господстваща идеологема. Коминтерна е разпуснат през май 1943 г. далече преди титова Югославия да започне официална дебългаризация на Македония. Ако трябва да бъдем точни и последователни, Тито не е първият започнал дебългаризацията на Македония- във Вардарска Македония още от есента на 1912 г. сръбските власти подлагат на натиск месните българи да се обявят за сърби. Управлението, установено от ВМРО в Охрид, Велес и други места е разтурено, много български дейци са убити от сърбите, на гонение са подложени свещеници и учители, на чието място идват сръбски такива, български училища са закрити, а сръбските чети извършват насилствено разоръжаване на селските милиции с побои и убийства над етническите българи. Тогава 15 хил. местни българи напускат местата, където са се родили не само те, но и техните прародители. Някой ще отрече ли, че тези действия срещу българите са политика на етническа асимилация и жестокост. Титовци просто се възползваха от историческите обстоятелства, както сърбите са правили през всичките години от съществуването на двете държави – Югославия е страна-победителка във Втората световна война, а България е победена страна като верен съюзник на нацистка Германия. Западните съюзници уважаваха съпротивата на Югославия и не признаваха българската Съпротива. Ако не беше СССР и Сталин, на България щяха да се случат и по-страшни неща от дебългаризацията на Македония.
Жалко е, че България не можа да намери най – печелившия път към националната полза. Българската буржуазия повече се страхуваше от собствения си народ, отколкото от Хитлер и затова понесе заслужено наказание. Може да си представим, каква щеше да бъде съдбата на България без подадената ръка от Съветския съюз в тежките дни и години след 9.09.1944 г.
В избягване на третата национална катастрофа, в създаване на условия за запазване на териториалната цялост на България, се състои непреходното значение на победоносното народно възстание на 9.09.1944 г
