Политкоректността е главното комуникабелно средство в дегенерокрацията, т.е. в  държавата на дегенератите.

       Всичко това тегли съвремените „културтрегери” към политкоректността, която, според блестящото определение на Пако Рабан е „добродетелта на овните, водени към скотобойната”. Социалният конфликт провокира търсенето на съюзници, той тежнее към глобализиране. Политкоректността осигурява стабилност за сметка на игнорирането на другото; мързелът и нежеланието да се разбере другия - избягва конфликтите, но възвеличава субекта. Христофор Хигиченс отбелязва, че политкоректността не внушава уважение към разнообразието, тъй като всеки се страхува от другия и от страх не се интересува от него. Хигиченс нарича политкоректността „Аз-хилядолетието”.

      Политкоректността гарантира висок статус в затворените клетки на мозаечното общество. Тъй като  йерархията на таланта от занаятчията до гения се строи чрез сравнения, ако се избягват, „гений” може да се самопровъзгласи всеки, като е достатъчно да привлече група от 2-3 приятели. С други думи, гениалността става заявителна...

            Подобна мозаечна култура не възниква за първи път. Новото е, че тя възниква не в мащабите на една страна, на една империя, а глобално. Нещо подобно се е наблюдавало в късния Рим и в късната Византия – вторичност, цитиране, прекомбиниране, примат на зрелищата, сексуализация,забавления. Съвпаденията с днешния ден са просто поразителни дори в детайлите : хиперболизиране на модата, увлечението по етническата музика, татуировките, превръщането на общуването на „културните среди” в „купон”. Това са характеристиките на паразитна среда.

            Интелигенцията сама си определи съдбата на подигравки и пълна забрава (виж в. „Левая Россия”, бр. 21/2001 г.).

            Тенденцията в западния свят е ясна : навсякъде, където малцинства се борят за своите права, това е борба за политкоректност. По всичко изглежда, че в тази борба ще победят малцинствата. Не защото ще убедят в своята правота, а защото са гласовити, дава им се сцена за представления, те формират темите на обществените дискусии. Обществото започва да се представя като общество от малцинства. Само те претендират за реални права, а мнозинството е фон за тяхното съществуване, субстрат, в които растат действащите социални групи – ортодоксалните политкоректни малцинства. Политкоректността е съвременна цензура насочена срещу мнозинството, която го превръща в мълчащо мнозинство.

            Духът на политкоректността може да се изрази с простата формула : истината е относителна ! Задачата на политкоректността е да осигури толерантност или търпимост към неща, за които достоверно е установено, че са лъжа. По този път толерантността влиза в дълбоко противоречие с научното знание, което, по определение, се основава на истината. По такъв начин политкоректността е антипод на цялата човешка история, в която – от самото й начало Истината е фундаментално понятие (в. „Завтра” от 30.10.2012 г.).

                Политкоректността винаги крие нещо. Например, ако в САЩ нямаше расизъм, никой не би измислил термина „афроамериканец”. Защото, обективно, „черен” с нищо не е по-оскърбителен от „жълт” или „бял”. Но в САЩ за произнасяне на „черен” ще ви сметнат за расист, именно защото там има расизъм и обществото се страхува от него.

В някакъв смисъл политкоректността е черта на общества, които се боят от всичко революционно. Затова и телевизионна програма наситена с критични социални сюжети винаги има висок рейтинг, но не се толерира. Защото толерантността е просто лаково покритие. Същността на постмодернизма е подмяна с комерчески цели. Постмодернизмът предлага псевдополитика, псевдокултура, псевдообсъждания. Лесно се забелязва, че повечето дискусии по телевизията са псевдодискусии.На едни веднага се вижда, че водещия се страхува да върви по-далече от възприетото, на други веднага се задават ограничителните параметри и става ясно, че няма за какво да се дискутира. Постмодерната телевизия е виртуална дискусионност и виртуална откритост.Защото политкоректността е просто лаково покритие. Но тя крие и голяма опасност. Рано или късно неминуемо става ясно, че политкоректността пречи да се открие проблема. Всеки излишък от политкоректност поражда обратен резултат. Колкото по-силно властта затиска общественото мнение, толкова по-силно то ще си отмъсти впоследствие.
           Политкоретността е апогей на съвременния западен глобализъм, превърнал се в нов тоталитаризъм ! Изглежда, защитата от политкоректността лежи твърде далече зад границите на новоевропейската реалност.

            Да си спомним мъдрите слова на философа на хилядолетието : „Харесва ни да наричаме нещата с истинските им имена !”