Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.01.2013 20:43 - ВЪТРЕШНИЯТ ЗАГОВОР СРЕЩУ СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ
Автор: gindev Категория: Други   
Прочетен: 2764 Коментари: 1 Гласове:
2



1. Наследството на Сталин

         Въпросът защо се разпадна Съветския съюз още дълго  ще занимава вниманието на много хора : от обикновените граждани до учени, изследователи и политици. Ще ги занимава, защото се оказа, че е нужна алтернатива на днешното устройство на света, тъй като то, очевидно, капитулира в съзнанието на мнозинството от планетарното население, а без да се знаят причините за изчезването на социалистическата алтернатива, нова не може да бъде предложена.

Проблемите на Съветския съюз започнаха веднага след смъртта на Сталин. Победил в тежката битка на Втората световна война, възстановил се с поразителна бързина след невероятните жертви и разрушения, образувал около себе си социалистическия лагер, той отново, както преди 25 години, се изправи пред „проклетия” въпрос : Сега накъде ? Как ще съществува на една планета заедно с победилия западен капитализъм ? Ще се състезава с него или ще воюва с него ? И какво, само по себе си представлява съществуващото съветско обществото и неговата икономическа система ?

В последните години от живота си Й.Сталин особено остро и болезнено осъзна цялата онтологичност на тези въпроси. В своето теоретично завещание : студиите „Марксизмът и въпросите на езикознанието” (1950 г.), „Икономически проблеми на социализма в Съветския съюз” (1952 г.), речта пред ХІХ конгрес на КПСС (1952 г.).

На какви обективни предпоставки и на какви обективни условия се базираха разсъжденията и изводите на Сталин ?

В геополитиката резултатите са впечатляващи : 40 000 000 км.І територия на социалистическите страни, която се омива от три океана, пълен контрол върху континенталната сърцевина, удобно разположение в центъра на Европа, липса на потенциални „сухопътни” съперници в  Европа и Азия (Германия и Япония са разгромени), добри предмостия за „скок на юг”, към топлите води на Индийския океан и към петролните залежи на Близкия изток. Населението е калено в тежки битки, издръжливо е на несгоди и лишения, на суровите природни условия, високо мотивирано идеологически. Размерите и характеристиките на терена и съществуващата инфраструктура правят социалистическите страни устойчиви и по-малко уязвими при атомна война. Поставени са основите за изграждане на съвременни въоръжени сили : атомно и водородно оръжие, реактивна авиация, ракети от всички типове, атомен ракетоносен океански флот, овладяване на космическото пространство. Даден е старт за развитие на науката и за превръщане на съветското общество в съветско общество на знанието.

В идеологията още са живи идеите на Коминтерна и неговите строители, силно е нараснало влиянието на комунистическите партии по света, в ход е разпадането на колониалната система на капитализма, идеите за световен мир и разоръжаване са популярни и близки на хората. Създадена е нова форма на обединяване на комунистическите партии – Комунистическо информационно бюро (Коминформбюро), като баланс на военното обединяване на европейските капиталистически страни в НАТО. През 1950 г. Сталин е предложил разширяване на функциите на Коминформбюро с фактическото му превръщане в нов Коминтерн с Генерален секретар Палмиро Толияти (уставът на Коминформбюро е написан от френския комунист Жак Дюкло). Тази сталинска идея напълно може да се отнесе към неговите усилия да подготви световния пролетариат за нова битка с капитализма и империализма. Идеята пропада, поради ниската теоретична и идейна компетентност на партийните чиновници в ЦК начело с М.Суслов и невъзможността на Толияти да заеме поста (поради болест). След Сталин Н. Хрушчов не можа да измисли нищо по-добро от това да закрие Коминформбюро (1956 г.). Сталин остави блестяща програма за бъдещите насоки в дейността на комунистическите, работнически и демократични партии (речта му на 19-я партиен конгрес), която след смъртта му беше захвърлена като ненужна.

Сталин остави сплотена и единна Комунистическа партия на Съветския съюз, ориентирана към вътрешна демократизация и формално отделяне на структурите си от държавата (съветите). Той искаше да съсредоточи вниманието на партията върху идеологическата подготовка и закаляване на кадрите, като отговор на засилващата се идеологическа война от страна на капиталистическия лагер. Партията трябваше само да дава насоките на движение на обществото и да контролира и направлява това движение чрез своите представители във властта на всички равнища. Сталин смяташе, че прекаленото срастване на партията с държавата е  неефикасно при новите условия и, че конкретните практически решения трябва да се вземат от професионалисти, а не от партийни работници. Сталин беше убеден (подобно на Ленин), че присъствието във висшите партийни органи на повече хора от народа – работници, селяни, интелигенти – ще блокира до голяма степен апаратните игри, бюрократизма и безграничната жажда за лично облагодетелстване на партийното чиновничество и ще повиши ефикасността на работата (сравни с решенията на 19-я конгрес на КПСС). Сталин твърдеше, че класовата борба не е престанала, въпреки големите успехи на съветската власт, тя просто е приела други форми. Сталин апелираше за засилена бдителност на идеологическия фронт и предупреждаваше за тежките изпитания, които предстоят на Съветския съюз и на социалистическия лагер в планетарната борба с капитализма.

В марксическата теория, Сталин ориентира съветската страна към дългосрочна вътрешна еволюция по посока на действително изграждане на социализма. В рамките на тази еволюция водещо начало трябваше да бъде комунистическият мироглед, използван като научен инструмент, защото от научна гледна точка следват преимуществата на социализма пред капитализма. Общи характерни черти на неговите възгледи са :

1 Строгата научна коректност на базата на марксизъм-ленинизма.

2. Антидогматичната, антибюрократична и антизастойна насоченост.

3. Темпоралната ориентираност в бъдещето.◄

Последната „битка” на Сталин беше по въпросите за дългосрочната стратегия на социализма.По негово мнение, стоковото производство в икономиката на СССР е в рамките изключително на личното потребление и следва да остане там.

След разгрома на европейският социализъм, в останалите социалистически страни – Китай, Куба, Виетнам, КНДР – се възприе възгледа, че е възможно да има “стоки” и “стоково производство” от “социалистически тип”. Сталин категорично отхвърля подобна  теза и предупреждава, че, ако това се възприеме, то неминуемо ще послужи за основа утре някой да поиска и неограничено възстановяване на “пазарните механизми”. Този път, сочи Сталин, води към крайно опасно за самото съществуване на социализма развитие на нещата. Китайският пример показва, че  теоретично и практически Сталин е бил прав.

Критиците на Сталин с настървение се залавят за стоковото производство и за свободния пазар, опитвайки се да докажат, че Сталин ги е подценил и пренебрегнал  и това е главната причина за икономическите неуспехи на Съветския съюз. Трудно е да се каже кое е повече в такъв род твърдения – интелектуалния идиотизъм или умишлената подлост. До края на живота си Сталин остана грамотен “пазарник” и прилагаше пазарните принципи в интерес на социализма толкова, колкото трябваше. Малко хора знаят, че дори по време на войната съществуваше “материална заинтересованост” наред с “идеалните подбуди” – за свалянето на противников самолет или за унищожаването на противников танк на войниците се изплащаха премии и то не малки премии. При Сталин висшето образование беше платено, символично, но платено и дори за уличните тоалетни се плащаше. “Комунистическият разврат” дойде при Хрушчов, който убеждаваше съветските хора, че след двадесет години (1980 г.) в СССР ще бъде построен комунизма.

Особено си патеше от критиците сталинската икономика заради уж пренебрегване на отношението “разходи-печалба”, чието спазване водило капитализма до бурен разцвет. Това не е вярно. Спазване на отношението “разходи-печалба” е основа за съществуването на всяко човешко общежитие (общество). Казано грубо, натрупаното трябва да бъде повече от изяденото, поради което и при социализма отношението “разходи-печалба” няма как да не се спазва.

Разликата между капитализма и социализма не е в неспазването на принципа за “разходи-печалба” при социализма. Разликата е, че при капитализма това отношение се спазва при всяка фирма, при всяка компания, докато при социализма – общо, за цялата държава. При това, спазването е абсолютно задължително за  социалистическата държава и още по-задължително беше за Съветския съюз, докато при големите капиталистически държави не е така. Тези държави винаги “ядяха” повече отколкото произвеждаха, но така и не фалираха. Защо ?

Защото недостигът по отношение “разходи-печалба” в общодържавен мащаб те си набавяха от експлоатиране на колонии или от ограбване на други държави. По друг начин тези държави  не могат да живеят и днес. Извършващата се глобализация има точно такава цел.

Най-общо и сбито казано, стратегическите препоръки на Сталин се свеждат до следното : социалистически пазар – ДА, но :

1.Без частна собственост върху средствата за производство,

            2. Заменяне на капиталистическа конкуренция със социалистическото  

            съревнование,

            3. Заменяне на капиталистическата „ефективност” с обществена

            целесъобразност и необходимост

            4. Разглеждане на икономическата ефективност само и единствено в обема 

            на цялата държава.

            5. Никаква диференциация на населението по материален или финансов  

           признак и спазване на социалистическия принцип „от всекиго – според способностите, всекиму – според труда !”

          Не по-малко внимание отделяше Сталин и на въпросите за бъдещето на Партията. Показателно е, че в последните години от живота си, той наричаше КПСС „хор от алилуйчици”.Започвайки от 1935 г. Сталин мислеше за ново място на Партията в живота  на Съветския съюз.

Казват, че Сталин бил суров и жесток. На как да се определи границата на необходимата суровост, когато не се знае колективната иррационалност бущуваща в хората – тя приемаше най-неочаквани форми. Прескачането на други енергетически равнища пораждаше необяснима деградация на хора и колективи. Герои от Гражданската война отиваха в затвора за разхищения, за някакво кожено палто а ла Лилия Брик. От подобна деградация мистично се бояха хората преживяли революцията. Това предопредели изместването към „казармения социализъм”, към тоталитаризма и сплотяването в боен отряд. Инициативата идваше отдолу, от колективната памет на мнозинството като единствен начин да се преживеят бъдещите катастрофи.Всички се намираха в някакво страстно състояние и то се чувстваше и след войната.

В науката е известно, че във всяка голяма и сложно структурирана административна система, рано или късно възникват проблемите за корупцията, за бюрократизирането, за способността да се работи ритмично, координирано и ефикасно. Нито историята, нито науката не са измислили лек срещу тези „болести” от един единствен – страха. Страхът независимо от какво и за какво – дали от административно наказание, дали от крах на кариерата, дали от уволнение, дали лишаване от пенсия или лишаване от главата. Това е особено видно в неприкрити авторитарни структури като църквата и армията. За страна като Съветския съюз, с необятна територия, с мнозинство необразовано и неуко население, опасността административната система да деградира до неработоспособност беше изключително голяма. А, имаше да се решават непоносимо тежки, гигантски задачи за кратко време. Спънки и грешки не трябваше да се допускат.

Вече е доказано документално, че в началото на 50-те години на 20-я век у Сталин се оформя план за дълбоко реформиране на съветската система в условията на новото планетарно противопоставяне между капитализма и социализма. Сталин искаше да се върне към незавършения си проект от средата на 30-те години, но вече на нова, теоретична основа. Главното в проекта беше : в идеологията – отстраняване на партокрацията от неограничената власт и съсредоточване на  партийните усилия върху идеалната компонента – предпазване на партийните членове от материално и идейно загниване ; в икономиката – реорганизиране на социалистическата икономика с придаването й на елементи на състезателност и икономическа целесъобразност.

Зловещата 1937 г. е предшествана от тригодишен либерален период на сталинските реформи. Несполуката на тези реформи спомогна за репресиите, които съвсем несправедливо са наречени „сталински”. Нека за минута да се абстрахираме от всичко говорено за репресиите и да погледнем образец на  бюлетина за изборите за Върховен съвет на СССР на 12.012.1937 г. В нея има само един безалтернативен кандидат от ВКП(б) и от Комсомола. Но до края на юни 1937 г. Сталин е смятал изборите да се проведат на алтернативна основа и в бюлетината да има три имена. Това е трябвало да бъде написано в началото на бюлетина : „Да се остави един кандидат – останалите да се зачеркнат ! Предполагало се е, че наред с партията, кандидати ще издигат и работниците от заводите и още един от колхозниците.Според замисъла, правото да издигат кандидати се давало, освен на партийните организации, и на всички обществени организации : профсъюзи, кооперативи, младежки организации, културни общности, религиозни общини.

Щеше ли партокрацията да се съгласи безропотно на такива избори, за които е сигурно, че повечето нейни кандидати няма да бъдат избрани ? Съвсем естествено, първите секретари на съветските републики, крайкоми и обкоми веднага възразяват, че в такъв „сталински” парламент мнозинство ще имат поповете (свещенослужителите). „Това ще бъде контрареволюционен преврат” – казвали те.

На какво е разчитал Сталин ?

Отговорът е може би смущаващ – на народа ! Той е разбирал, че само така безболезнено и хуманно Партията ще бъде отстранена непосредствено от властта, за да се заеме с главната си задача : агитация, пропаганда и подготовка на кадри. Грубо казано, партията трябва да заеме в обществото мястото на църквата. Тя трябва да влияе на държавния живот само нравствено, чрез своите членове. Далечната цел на Сталин беше консолидацията на съветското общество преди неминуемия военен сблъсък с нацизма.

Има един малко известен знаменателен факт. Сталинската конституция имаше 146 члена и само един единствен път в нея се споменаваше Партията – в чл. 126 като „ядро на обществените организации”. Прословутия аналог на чл. 1 от социалистическата българска конституция, се появява чак през 1977 г. в брежневската съветска конституция. Излиза, че при наследниците на Сталин съветската страна беше върната в обществения живот 50 години назад.

      Късно вечерта през март 1952 г. Сталин поканва на дачата си в Кунцево Дмитрий Шепилов, един от видните съветски политикономисти, член на ЦК на ВКП (б) и беседва с него почти четири часа. Обсъждат се проблемите около написването на учебник по политикономията на социализма. През цялото време Сталин нито един път не сяда и накрая заявява, че е готов сам да редактира готовия ръкопис. „Сталин непрекъснато пушеше лулата си и засегна голям кръг теоретични въпроси – пише в спомените си Шепилов – Той говори за мануфактурното и за машиното производство, за работната заплата при капитализма и при социализма, за първоначалното натрупване при капитализма, за монополистическия капитализъм, за метода на политическата икономика и за много други твърде сложни неща”.

Съдейки по подробното описание на Шепилов и от преките цитати от Сталин при разговора, Сталин сериозно се е занимавал с теорията на социалистическата икономика. Той твърде много сам е разбрал и се е уверил, че надеждите спрямо учените-икономисти са напразни. „Пред мен той чистеше мръсните обори на монополизираните докрай обществени науки”.

Молотов свидетелства, че през 1953 г. Сталин лично е написал втората част от учебника по политикономия. „Той ми даваше нещо и друго да чета от написаното, но къде отидоха всички тези фрагменти, не зная” – твърди Молотов. В наблюдаването и ръководството на колектива, работещ над учебника (Л.Леонтиев, К.Островитянов, П. Юдин, Д.Шепилов), проличават изключителната ерудиция и знания на Сталин. „Общуването със Сталин по икономически теми оставяше впечатление, че имаш работа с човек, който владее материала по-добре от тебе” – заключава Шепилов.

Два дена преди своята смърт, Сталин се обажда по телефона на члена на ЦК Дмитри Иванович Чесноков : „Вие трябва веднага да се заемете с въпросите на по-нататъшното развитие на теорията. Ние може нещо да объркаме в икономиката, но това е поправимо. Ако сбъркаме или се объркаме в теорията обаче, ще провалим всичко. Без теория ни чака смърт, смърт, смърт !”

В последните години и дни от живота си Сталин беше зает с обмислянето на реформите от които се нуждае Съветския съюз. Сталин преосмисляше социалистическия опит, анализираше какво беше построил в СССР и как да се накара построеното да работи автоматично. Той преустройваше министерствата по различни начини, изпробваше различни изпълнители, стремеше се да повишава ефикасността на икономиката, да развива демокрацията, да подбира кадрите  върху основата на персоналната отговорност и състезателност, да ликвидира шуробаджанашчината, да изгради непрекъснат надзор на народа върху „елита” (известна е сталинската антибюрократична програма Виж www.iraqwar.mirror-world.ru от 25.12.2012 г.) Назряваше нова грандиозна сталинска промяна в Съветския съюз, неговата подготовка за окончателната битка със световния капитализъм. „Тази промяна ще успее – казваше Сталин – ако в нейното осъществяване въвлечем целия народ. Ако успеем да го направим, ще победим”. Сталин разбираше, че без теория социализма няма да издържи и съсредоточи своите  усилия върху теоретичния анализ на емпирично възникналата съветска икономика.Неговите прозрения бяха поразителни  За реализирането им не му остана време. Неговите наследници се провалиха и провалиха системата.

Наследници или предатели

          На 12.11.1982 г. Юрий Андропов става Генерален секретар на ЦК на КПСС. Така той става първият шеф на КГБ избран за партиен лидер. Макар че е партиен работник (кандидат за член на Политбюро от 21 юни 1967 г. до 27 април 1973 г.,  член на Политбюро от 27 април 1973 г. до 9 февруари 1984 г.) и като такъв е назначен за ръководител на КГБ (1967-1982 г.), дългогодишната му служба в секретните служби(15 години) му разкрива всички тайни на съветската страна и на съветските ръководители, предоставя му огромни възможности за реализация на собствените идеи и планове, открива му вратите за контакти със западните „колеги”.Самият факт, че начело на СССР е човек, повече или по-малко интегриран със специалните служби, е безпрецедентен за Съветския съюз и винаги дотогава е бил избягван – знаем съдбата на Ягода, Ежов и Берия.            От този момент се случва най-лошото – КГБ се превръща в самостоятелен политически играч, определящ съдбините на страната.

            Защо точно в този период се случва това ? Има ли нещо, което обективно го е педизвикало и ако има какво е то ?

            В края на 70-те години на 20-я век Съветският съюз току-що беше излязал на нулеви темпове на развитието на икономиката. САЩ същият процес започна по-късно, но протече бързо и жестоко : в 1971 г. стана девалвация и падна златния стандарт (престана обмяна на долари срещу злато) ; последваха поражението във войната във Виетнам, катастрофалното увеличаване на цените на нефта (1973-1974 г.) заедно с рязкото нарастванае на производствените разходи и накрая – пълна икономическа стагнация. Това стана класически пример на натурална криза в ефективността на капитала, реинкарнация на кризата от края на 19-я – началото на 20-я век Световния капитализъм се изправи пред тотално поражение в пълно съответствие с марксовата теория, но не заради по-бързото икономическо развитие на социализма, а защото социализма падаше в същата бездна по-бавно.

Съзнаваше ли съветското ръководство, че всъщност, беше спечелило Студената война и, че остава само да се доубие противника като се форсира пълното разрушаване на западната икономика ?

Документите с които разполагаме показват, че ДА, въпрост е бил поставен и отговор е бил даден и, че той е бил елементарен и е засягал , главно, технологически проблеми.

Първият въпрос е засягал възможностите на СССР да контролират териториите в зоната на влияние на САЩ. След разпада на „суверена” в зоната неминуемо са щяли да започнат неконтрилеруеми и разрушителни процеси, много опасни за целия свят.

Вторият въпрос се е отнасял до готовността СССР да се окаже един на един с Китай, който вече беше почнал своята технологическа революция.

Отговорите и на двата въпроси бяха отрицателни – ръководителишне на Съветския съюз стигат до извода, че СССР няма възможностите едновременно да контролира половината свят заедно с разтящото могъщество на Китай. Затова Съветския съюз инициира процеса на разведряване. Световният капитализъм беше спасен.

        След отказа от победа в Студената война и фактически започна  отказ от базовите принципи на “Червения” проект -   възникна следващият въпрос: как да се живее с това битие и може ли Съюза да се развива ефикасно в условията на мирното съвместно съществуване, ако се смята, че омаломощения Запад няма да проявява никаква агрисия и ще остави СССР на спокойствие?

И тук отново се проявиха разликите в подходите между Сталин и неговите наследници. Сталин беше уверен, че световния капитализъм никога няма да остави СССР намира, и че има вътрешна потенция бързо да се възстановява поради огромните награбени богатства, с които разполагаше.

            Потъналите н догматични утопии и блаженство комунистически апаратчици не го разбраха. Като се вземе предвид и лошата филосовска подготовка на следсталинските съветски ръководители, борбата със Запада беше призната за безперспективна и пътя за капитулация на базата на общи ценности беше открит. По това направление безумната реформаторска дейност на Хрушчов даде своя „достоен” принос.

      Известно е, през юни 1983 г. Андропов, в тесен професионално-приятелски кръг споделя : „Ако говорим откровено, ние и досега не знаем и не сме изучили обществото, в което живеем и се трудим, не познаваме присъщите му икономически закономерности. Затова много често действаме емпирично и нерационално по метода на пробите и грешките”.

В това заявление Андропов повтаря Сталин, но, за разлика от Генералисимуса, се е готвил теоретично твърде отдавна. Вече е известно, че такъв план, при това твърде радикален, Андропов е имал още през 1963 г. Вместо този план Политбюро приема плана на  Косигин –много по-мек и еволюционен. Но когато след 20 години Андропов произнася своята оценка за компетентността на съветското ръководство, неговите ръце са развързани. Оценката вече е пряко указание за нуждата от пълноценна програма за действие. Детайлите на програмата не са споменати и потъват в дежурните ритуални фрази за по-нататъшно строителство на социализма. Андропов постъпва мъдро, защото тези детайли биха предизвикали истинска революция в Съветския съюз. Но самият детайлен план се е готвил дълго време под непосредственото наблюдение на КГБ по един йезуитски и политически престъпен начин.

Началото на изпълнението на плана започва с въвеждането на жестока, дори по-строга от сталинската диктатура. КПСС е забранена, започва разгром на партийната номенклатура, отново се създава лагерната система. Ликвидира се националното разделяне на СССР и се заменя със щати според броя на населението и производствената целесъобразност, като националнообразуващия етнос се размива (предложените 15 варианти са отхвърлени). В икономиката, в страната се създават 10 икономически зони, във всяка от които се реализира отделен икономически механизъм. Между тях възниква социалистическо съревнование по чиито резултати се избира най-добрия модернизационен проект и се разпространява из цялата страна. Очакваше  се чрез него да се ликвидират и гигантските регионални диспропорции, които спъваха икономическото развитие на СССР. Задължително е предаването на голяма част от държавната собственост в частни ръце.

Какво е най-общото впечатление от рамките на андроповския план ?

            Първото, което идва наум, е поразителната прилика с китайските събития на „културната революция” и на нейния основен лозунг : „Да открием огън по щабовете !”

Второто е пълната липса на формулировка на крайната цел : след завършване на реформите какво ще имаме – съветски социализъм или нещо друго ?! При Сталин всичко е ясно : продължаваме да строим социализма и комунизма. Сега се вижда, че китайското реформиране на социализма доведе не до „социализъм с човешко лице” (какво отвратително словосъчетание !), а до капитализъм със съвсем не социалистическо лице.

Третото е ролята на КГБ. При предаването на собствеността в частни ръце, най-важно остава не бъдещата „ефективност” на тази собственост, а контролируемостта на процеса. Изисква се тотален и непрекъснат контрол кой получава собствеността и как се разпорежда с нея. Всичко това е работа на КГБ. По-късно резултат от процеса наричаха „чекистки капитализъм”. Какво по-убедително доказателство от факта, че на кормилото на „нова” Русия отново, както преди 30 години, е и дълго ще бъде, чекист.

Четвъртото  е, че за такъв колосален и кардинален преврат, са нужни кадри и то  специалисти с висока квалификация. На ранния етап от промяната може да се използва най-доброто от старите кадри, но е невъзможно стратегически да се разчита на тях. Нужни бяха млади и „неопетнени” кадри. Андропов и КГБ ги намериха – това бяха кадрите на „перестройката” на Горбачов и на правителството на Елцин.◄

              Тайните  кадри на Андропов

          Теоретиците бяха намерени в икономическите институти на Съветската академия на науките и във  Всесъюзния НИИ за системни изследвания – съветският филиал на Международния институт за системни изследвания във Виена. По тази линия се осъществяваха научните комендировки, по тази линия се получаваха информация и най-новите разработки на западната научно-икономическа мисъл. Най-модерното в онези времена беше татчеризма и рейгономиката, т.е. крайният либерализъм. За тях се залепиха и младите научни съветски реформатори.По-късно техните идеи ще бъдат наречени неолиберализъм.

Начинът на мислене на либералното академично крило, което попадна под крилото на КГБ, напълно съответстваше на мисленето на самия Андропов, насочено срещу партийния догматизъм в политикономиката. Това става ясно от публикуваните фрагменти от „Аналитична записка по концепцията за преминаване към пазарна икономика в Съветския съюз” със заглавие „Твърд курс”. Авторският колектив се ръководеше от никому неизвестния икономист Анатолий Чубайс (есента на 1990 г.).

„При реализацията на реформите – пишат авторите – се очаква съпротива от широките народни маси. Тя е свързана с нуждата от използване на твърди и непопулярни мерки и неизбежните отрицателни последици, към които се отнасят не само рязкото намаляване на равнището на живот, но и легализацията на социално-икономическата диференциация, гигантското нарастване на легалната спекулация, обогатяването на отделни лица и социални слоеве, легализиране на печалбите от сенчестата икономика, предизвикателното поведение на новобогаташите”.

За борба с антиреформаторите авторите предлагат серия от мерки : разпускане на профсъюзите, извънредно антистачно законодателство, мерки за строго преследване на представителите на партийния актив, пълна цензура на централите средства за мосово осведомяване.

Твърде вероятно е, че разработката на Гайдар-Чубайс е трябвало да се приложи в една от експерименталните зони, но също е ясно, че нейното влияние – положително или отрицателно – е щяло да се почуства в цялата страна.

Както и да оглеждаме плана на Андропов става ясно, че като реализация той е пълна утопия и нямаше да доведе до нищо друго, освен до гражданска война. За да бъде той реализиран се изисква тотална трансформация на Съветския съюз в нова капиталистическа държава и, най-важното, трансформация на партийната номенклатура. Само трансформираната номенклатура можеше да задейства процеса. КГБ за тази работа не ставаше –той можеше само да подготви, да осигури бъдещия процес. А когато той започне, неговите кадри щяха да довършат работата.

Впрочем, така и стана. Появи се Горбачов, а след като процеса стартира, дойде Елцин. Настана времето на младите реформатори. Същността на процеса добре е описана от един от главните изпълнители Анатолий Чубайс :

„Приватизацията в Русия до 1997 г. не беше икономически процес. Тя решаваше съвсем друга задача. Тогава малко хора у нас разбираха това, не го разбираха и на Запад. Тя решаваше задачата за възпиране на комунизма, и тази задача ние я решихме напълно”.(„Военное обозрение” – 15.10.2012 г.).

Ето как планът на Андропов за реформиране на съветската система доведе до изчезване на Съветския съюз. Защото самата негова логика го предполагаше – едновременото съществуване на капитализъм и на социализъм на едно и също място, и по едно и също време е невъзможно да бъде трайно. Рано или късно една от формациите ще надделее. В Русия надделя капиталистическата логика и тя продължава да господства в своята пълна либерална форма. Игор Гайдар го илюстрира повече от нагледно : „Това, че по време на реформите ще измре някой и друг милион руски пенсионери, не е проблем. Важното е успехът на реформата”.

            Как може да се коментира същността на „плана Андропов”?

            Освен неговият утопизъм, за който говорихме, никъде няма указания как неговата реализация ще се отрази на страните от социалистическия лагер или какво изобщо ще се прави с него. Може само да се досещаме, че със страните в него ще стане това, което ще стане със Съветския съюз. Следователно, „планът Андропов” тихомълком предвиждаше погребване на социалистическата идея и затриване на идеологическата алтернатива на човечеството. „Планът Андропов” нямаше нищо общо със сталинския план за реформиране на СССР, в това число и прослувутата битка срещу партокрацията.

Как и защо тази идея се роди от съюза на висшата партийна номенклатура и тайните служби е предмет на отделен разговор. Може само да се каже, че немалка роля изигра дълговременната изолация на номенклатурата от народа, при която тя, номеклатурата, отдавна живееше при комунистически условия, но без да притежава лично „бонусите” които ползва – тя ги ползваше временно и при напускане на номенклатурната сфера ги губеше. Беше въпрос на време тя да поиска да присвои богатствата на своя личен живот и да ги направи наследствени. А това значи да притежава лично средствата за производство и възпроизводство на действителния живот на гражданите и страната, които управляваше.

                         В предверието на чекисткият капитализъм

          Следната хипотеза изглежда напълно правдоподобно : още в далечните 80-те години, някои крупни партийни ръководители и ръководители на КГБ, осъзнавайки безперспективността на съветската икономическа система, са направили така, че част от съветската експортна печалба да остава на задгранични банкови сметки. Създава се и мрежа от офшорки, където тези пари се акумулират. Това са няколко десетки милиарди долари, които стават първоначален капитал на новата руска икономика. Не е чудно, че този модел изисква хора от КГБ. Те и стават първите „оператори” – хора, на които е поверено временното управляване на собственост, купена с чужди пари.

Когато започва разлагането на СССР, е било нужно бързо да се поставят под контрол огромните суровинни и стратегически ресурси. Не е трябвало да се допусне тези ресурси да заработят в неконтролилиран политически сектор.Точно затова е бил нужен КГБ. Предаването на собствеността в частни ръци започва да се извършва строго избирателно. Но тогава чекистите още не управляваха страната и икономиката. Тези кадри можеха да анализират, да прогнозират, да ловят шпиони, да изпълняват указания и заповеди, но не и да управляват държава. Трябваше да управляват и управляваха докъм 1998 г. хора от партокрацията заедно с директорския корпус. Това беше временния тактически компромис на наследниците на Андропов с партийната бюрокрация и с генералитета, като се съгласиха да й дадат част от собствеността и цялата политическа власт в замяна на възможността да назначи група свои „олигарси” и да се отдръпне малко встрани. Точно в този момент решителният план на Чубайс за тотално изкореняване на номенклатурата беше деформиран напълно (пак се появява „призръка” на Сталин).

Но корумпираната и некадърна номенклатура си остана корумпирана и некадърна и така забатачи нещата, че към 1999 г. възникна ситуация, която не й оставаше никакъв друг избор, освен да се обърне за помощ към чекистите – вариантът „Пиночет” се изключваше по разбираеми причини, но остана неговата същност : вземане на непопулярни решения от представители на силовите държавни структури без обществено обсъждане. На игралното поле се появи Владимир Владимирович Путин. Настана време за чекисткия капитализъм.

Времето на Путин

          През 1999 г. за чекистите като корпорация играта беше абсолютно печеливша. Путин срещу Примаков – младостта срещу опита – но от едни и същи структури (Примаков е първият директор на руската служба за външно разузнаване). Водещи ръководители от КГБ бяха вече на подходящи места в бизнеса : Филип Бобков, шеф на външното разузнаване на КГБ, ръководеше службата за сигурност на холдинга на Владимир Гусински, близко до московския кмет Лужков се намираше Владимир Крючков, последния ръководител на КГБ (в АФК „Система”). Самият Путин беше вече министър-председател и на 1.01.2000 г. стана временно изпълняващ длъжността президент на Русия. Успехът беше пълен. Това му даде пълно основание да заяви на 20.12.1999 г. в Деня на чекиста : „Искам да доложа, че групата сътрудници от ФСБ, командирована за работа под прикритие в правителството, се справи със своите задачи”.Кръгът се затвори.

Идването на Путин не означава, че властта е преминала напълно към КГБ. Управляващата групировка е малка, много сплотена и не представлява изцяло чекистката корпорация. С идването във властта на чекистите вътрешнокорпоративната борба само се изостри. Подкилимните битки са засилиха, и, вземайки предвид околочекисткия произход на руските капитали може да се твърди, че днес наблюдаваме епизоди от вътрешнокорпоративни боричкания. Подчертано е засиленото влияние на военните групировки, чиято важност видимо нараства.

Продължава и вътрешната борба в самата чекистка корпорация. Днес виждаме като представители на опозицията полковника от КГБ Генадий Гудков и подполковника от КГБ Александър Лебедев.

Несъмнено е, обаче, че Путин добре си върши реформаторската дейност. Всички негови реформи – монетизацията на привилегиите, данъчната, образователната, медицинската, пенсионната, военната – стават без реално обществено обсъждане и всички те са абсолютно либерални. Путин напълно изполва своя диктаторски ресурс, но той е много ограничен. Той не може да разпусне парламента, не може да извърши пълноценна номенклатурна чистка и много други неща не може. Неговата цел е да осигури  максимално  равнище на западничество, на което е съгласен силовия елит, осигуряващ провеждането на реформата и на прочутатата модернизация. Но това е и „планът  Андропов”, но без гражданска война и без ГУЛАГ. В такъв случай не трябва да се очудваме, че ефекта не е така впечатляващ, какъвто би могъл да бъде.

(по материали от „Правая.ру” от 11.12.2012 г.).

Общи съображения и изводи

          В разгрома на Съветския съюз е голям приносът на тайните служби. Тяхното намесване в политиката, дори като помощници и изпълнители на замислите на партийната олигархия, се оказа фатално. Така е винаги, когато тайните служби се нагърбват с политически задачи. За съжаление, това не е само съветско или само руско явление – това е световна тенденция. Така става в САЩ, в Германия, в Израел.

Сталин много добре разбираше тази опасност, затова и не позволи на своите тайни служби никаква самостоятелност. Правеше го жестоко, но много „ефикасно”, ако се сравняват жертвите тогава и при руската антисоциалистическа контрареволюция.

Това, което отличава илюзиите на Андропов от практицизма на Сталин, е спокойната увереност на сталинската империя, нейната удивителна способност да вижда зад завесата на реалността неутралността на конфликта, да живее с този конфликт и да прави политика, способността да отхвърли комфорта , за да получи контрол над бъдещето.

Развитието на политическия процес показва, че рано или късно чекистите ще бъдат отстранени от политическата сцена – политиците са изключително жестоки и безпардонни хора, ярко концентрирани върху своя егоцентризъм – мислят, че винаги са най-умни и най-прави. Те, без да им мигне окото, отстраняват всичко и всеки, който може да накърни тяхния егоцентризъм. Нещо подобно се случи в България.

Българската социалистическа партокрация хвърли на „вълците” служителите на Държавна сигурност като единствени виновници за социалистическите грешки и като единствена причина за ужасите на българския преход. Тази откровена лъжа беше възприета от всички политици на „прехода” и господства до ден днешен. Вярно е, че съществува социологически закон, според който средствата лесно се превръщат в цел, но, рано или късно, всичко си идва на мястото – главния архитект от политическата партокрация на българския преход беше елиминиран ! Няма да бъде изненада, ако нещо подобно се случи и в Русия.

            Не подлежи на съмнение, че мнозинството от народите на постсоциалистическите страни е не само с променено съзнание, но и с променен начин на  мислене – мисли се не с главата, а с други части на тялото. Тази еманципация от същността на обществено-икономическите и обществено-политическите процеси, прави невъзможно ориентирането в привидния хаос – изцяло е размит категориалния апарат на мисленето, чрез който човек осъзнава реалността. Така се създава илюзията, че индивида е самодостатъчен за оцеляване и напълно се игнорират неговите обществени връзки.Литературният Робинзон Крузо е преживял един цели 28 години сам, а след това и заедно с Петкан, но реалния му прототип само за 4 години такъв живот напълно се разучава да говори и се налага след завръщането си в обществото отново да усвоява речта.

Реално цивилизациите се базират върху митовете за героите. Общество без герои не е способно на нищо.

Ако започнем с Елада, тук всичко е ясно : герой до герой – и митични, и съвсем реални. Същото се повтаря с Рим, достатъчно е да споменем Муции Сцевола. С Византия е същото, дори европейското „тъмно” Средновековие е пълно с герои (рицарите). Бащите – основатели на САЩ са от герои по-големи герои – в американския Капитолий, първият американски президент Джордж Вашингтон е изобразен като Юпитер. Дори в страшните години на Великата депресия Холивуд предложи симпатичния герой-каубой – рицаря на прериите. Не е нужно да говорим за съветските герои – тяхният пример още е жив.

„Планът Андропов” не се интересуваше от подобни „детайли”, той се занимаваше изключително със собственост и с икономическа ефективност (да напомним, че такива пропуски Сталин не допускаше). Тук проличава неговата принципна антихуманност и залогът за неговия исторически провал. Някои може бе си спомнят, че от първите дни на социалистическата революция падналите в борбата се обявяваха за герои и се пограбваха под тържествените звуци на „Вий паднахте жертви в неравна борба”. Днес погребваме известните си хора с ръкопляскания или с показна религиозност.  Затова и попаднахме във „вещарския хаос”.

Излизането от хаоса може да стане по различни начини, но всички те се обединяват в един : по какъвто начин се влиза в хаоса, по двойно по-страшен начин се излиза от него. И почти винаги с огромни загуби на ресурси, материални средства и човешки съдби.

Езикът, понятията и ефимизмите са важно оръжие в класовата борба водена „отгоре” начело с бургоазните журналисти и икономисти за максимизация на властта и богатствата на управляващата класа. В степента, в която левите и прогресивни критици приемат и ползват тези ефимизми или влизат в сферата на тяхното действие, тяхната собствена критика , заедно с предлаганите алтернативи се ограничава от границите на логиката и риториката на капитала.. Никакви неодобрения изказвани „под сурдинка” не водят към създаване на нови аналитични рамки, нужни за ефикасна и успешна борба „отдолу”. Просто трябва решително да се скъса с фалшивата буржоазност с нейния отвратителен език и уклончиво-лъжливи понятия.

Днешният човек е отвикнал от термина революция. Думата е станала лоша, отвратителна, страшна и плашеща. Днешният човек не иска революция, той е привърженик на еволюционния прогрес (виж интересното изследване във „Военное обозрение” – Експертите свързват бъдещето на Русия с вещарство и съсловност. 21.12.2012 г.).Той живее в друг свят, в който на смяна на искрения ентусиазъм дойде пълната апатия и нищожното хихикане. Но революцията е като вулканите и земетресенията – трудно се прогнозира и е невъзможно да бъде предотвратена. Така или иначе, контрареволюциите никога не са имали траен успех.




Гласувай:
2



1. nimbus - Благодаря за интересния анализ на ...
12.08.2013 00:11
Благодаря за интересния анализ на проф. Гиндев. Ролята на Андропов в предшестващите промени е многозначителна,а Горбачов е негов кадър.Не трябва да се забравя и произхода му-той е полуеврей.Когато е бил генсек,изведнъж западната пропаганда млъква по повод евреите и антисемитизма в СССР.Бил е доста умен,но има сведения ,че не е завършил изцяло висшите си образования.Има определно тъмни петна по него.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gindev
Категория: Други
Прочетен: 1787917
Постинги: 367
Коментари: 1555
Гласове: 1270
Календар
«  Октомври, 2022  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31