Главният редактор на в. „Нова зора” ми предложи да прочета последната книга на издателство „Зора” с автор Кънчо Кръстев – Битие, част 1, и да изразя мнението си, като ми предаде подарения ми от автора екземпляр от книгата. Приех поканата резервирано, тъй като издателството не е научно издателство, пък и в. „Нова зора” е политически вестник.
Отделих два дни и се убедих, че си струваше да прочета книгата. Рядко ми се е случвало да ми попадне издание, в което се отрича категорично съвремената философия и съвремената физика и се декларира целта „да се положат основите на съвременна наука за Всеобщите Закономерности в света, на една съвременна Философия без догми”.
Преди две години получих в дар и прочетох друга подобна книга : Велко Велков – Всемирът.”Военно издателство”. София, 2008 г. Въпреки някои принципни разлики в подходите, предметът на изследване е един и същ. Нямам нито желание, нито възможност да правя паралели и сравнения, но ще отбележа едно общо нещо : и двамата автори отделят специално място във Всемира (Вселена, Космос, Всеобхватен хаос, Мултивселена) на информацията, като съществен момент на процесите във Всемира (веществена част или хардуерда и информационна част или софтуера на Всемира). В нещо подобно, но в по-скромни размери и от по-друг ъгъл, се занимава и проф. дтн Николай Петров, който освен търсенията на оптимално равновесие между понятийната и същностна страна на нещата (виж книгата му „Страх, хаос и убийства”. Диагалпринт. Ямбол, 2010), прокарва пътища към непосредствената приложимост на Теорията на относителността към практическите нужди на времето (виж сп. Наука, образование, култура. Бр. 1/2012, стр. 15-28).
Ако обобщя, тези три книги имат едно съзидателно постижение : те изразяват в явен вид факт, признат от всички учени и наричан „научна рецесия”.
Рецесии има не само в икономиката – в някои науки те продължават цели столетия. Независимо от несъмненния гигантски научен, технологичен и технически прогрес през последния век, всички съвременни физици с прискърбие признават, че за последния век на учените не се е удало да добавят значителен нов багаж от знания, към натрупания от техните предшественици. Идеите свършиха с Айнщайн и Макс Планк. Ако в ранният период на Новото време, науката за първи път в историята стана рационална и придоби ясен методологически апарат, а теоретичната физика се развиваше с ускорени темпове, то през 20-я век прогреса спря. Учени и експерти предлагат различни версии за причините довели до научната криза – етични, икономически, социални… Но една от версиите – биологичната – придобива особена тяжест и води до неочаквани изводи. Според тази версия, човешкият мозък е достигнал вече границите на своите познавателни възможности.
На тази версия ще се спрем по-подробно, защото тя има пряко отношение към различните съвременни опити за преодоляване на научната криза.
Разбирането, че човешкия мозък е универсална машина за познание на реалността, не е научно – това е наследство от религията. Точно свещените книги твърдят, че човек е напълно в състояние да различи доброто от злото. Един от най-големите мислители на Новото време Рене Декарт твърди същото. Но съвременната биология не е така оптимистична : хората са получили развит мозък в процеса на еволюцията, от което следва, че този орган е съответствал на нуждите на нашите предци от най-ранните стадии на антропогенеза. Тези нужди са били прости и обекновенни – да се оцелее и да се възпроизведе вида. Появата на езика, огъня, оръдията на труда са помогнали да се реши тази задача, но дали затова е способствала квантовата физика ? Отговорът е отрицателен : съвременните еволюционни психолози са напълно убедени, че разсъжденията за сложни и отвлечени неща на никого не са помогнали да оцелее и точно затова мнозинството хора са лошо приспособени към научно познание. Американско-канадския психолог Стивън Пинкер дава убедителен пример за този тезис : като преподавател в Харвардския университет, той задава на студентите различни задачи по формална логика. Ето една от тях : в групата има студенти по биология и математика. По предварителните условия, нито един биолог не е математик, но всички биолози могат да играят шах. Търси се : какъв е изводът от тези условия. Пинкер твърди, че за многото години на преподаване, никой не отговорил правилно. В същото време, всяка съвременна компютърна програма по формална логика бързо ще даде верния отговор : някои от групата могат да играят шах. Защо нашият мозък не намира правилния отговор ? Лесно е да се досетим : формалния извод е толкова очевиден, че човек просто не го взема предвид – нашият мозък не е пригоден за такива „безсмислени” задачи, защото за оцеляване не са нужни (са безполезни) способностите по формална логика. Но за задачи имащи практическо значение и пряко отношение към реалния живот, нашият мозък работи безотказно. Леда Космидес, една от основателките на Центъра за еволюционна психология твърди, че човешкия мозък най-добре работи с примери, в които някое от действащите лица се мъчи да излъже другите. Виктор Знаков, зам.директор на Института по психология към Руската Академия на науките добавя : „За човека, като социално същество, способността да лъже и да разпознава чуждата лъжа, е една от най-ценните способности за неговото оцеляване”.
И привидното противоречие е точно в това, че уж „безполезните” задачи са в основата на всяка наука. Най-ценната разновидност на човешкия интелект е умението да решава необичайни задачи по нетривиален начин. Това е едно от главните отличия на човека от животните : той не само се приспособява към околната среда – той в същото време твори тази среда. Но, колкото по-абстрактно става познанието, толкова е по-трудно на нашия мозък да се ориентира в него.
Герхард Фолмър, един от корифеите на еволюционната епистемология, е въвел понятието „мезокосмос” : това е светът, който нашия мозък възприема чрез своите рецептори. Той е тримерен, всички вещества в него се делят на твърди, течни и газообразни. В него има цвят, мирис и вкус, предметите са цели и недискретни. Но последните научни достижения показват, че измеренията са поне 10-11, предметите се състоят от частици, частиците – от други частици, много феномени не са това, което виждат човешките очи.
Защо ние възприемаме мезокосмоса, а не истинския свят ? Отговорът е очевиден : за живите същества на Земята не е нужно да възприемат 11 измерения и да регистрират със своите рецептори елементарните частици. Освен това, всички способности, които не са нужни за оцеляването, ще бъдат отхвърлени от еволюцията. Ние не само не сме в състояние да видим истинската Вселена – на нас ни е трудно и да мислим и разсъждаваме за нея, тъй като нашият мозък работи по логиката действаща в мезокосмоса. Например, човекът е визуално същество : 90% от образите, които мозъкът използва за своята работа, са зрителни и това отлично ни помага в живота. Но, ако говорим за елементарните частици, всичко се обърква : ние си представяме елементарните частици като твърди сфери и подсъзнателно проектираме върху тях всички особености на твърдите предмети в нашия макросвят. Още по-трудно ни е да разберем причино-следствените връзки на квантово равнище : много частици могат едновременно да съществуват и да не съществуват (по Шрьодингер), едновремено да се намират на различни места или едновременно са частици и вълна (като фотоните). Да не говорим, че всичко казано е евфимизъм, измислен поради това, че нито може да разберем, нито може да си представим какво наистина става в микрокосмоса – извънсетивно възприятие няма !
Същотото се отнася и до Вселената. Когато мислим и разсъждаваме за нея ни пречи друго еволюционно ограничение : човек не може да възприема големите числа. За нас е абсолютно невъзможно да си представим скорост от 300 000 км/сек. или растояние от един милион километра. И всички тези черни дупки, тъмна материя и Големия взрив са просто понятийни модели, чрез които нашия мозък се мъчи да осмисли необхватното, да разбере неразбираемото.
Най-много си „изпаща” теорията на Големия взрив. Най-новата теория за произхода на Вселената е създадена в средата на 20-я век. Съгласно нея Вселената е възникнала като резултат от Големия взрив станал в сингулярна точка. Тази точка е била толкова малка, че дори протона в сравнение с нея е изглеждал като Луната. Какво е било преди големия взрив теорията не казва и не се занимава.
Трябва да се каже открито : все по-вече учени отхвърлят теорията на Големия взрив. Астрофизикът Л.М.Мухин сравнява тази теория с дамоклиев меч надвиснал над космологията, Нобеловият лауриат Х.Алвен я нарича „оскърбление за човешката мисъл”, докторът на физико-математическите науки С.Г.Федосий добавя : „Имаме пълното право да твърдим, че Теорията на Големия взрив е най-големия мит в историята на физиката. Родените от тази теория проблеми и кризи на теоретичната мисъл са такива, че, за да ги преодолем, трябва да се откажем от нея”.(http://magazine.rbc.ru/2012/11/15/technology/562949985142162.shtml).
Къде е най-голямата и непреодолима трудност в теорията на големия взрив ?
Тя е в постулираната начална сингулярност. За щастие, ние имаме нагледна представа за това, какво е сингулярност – деленето на число на нула. Никой не знае какво се получава като резултат и никаква логика не може да помогне. Затова в математиката е забранено да се дели на нула. С други думи, да се разсъждава и да се изследва сингулярността е невъзможно, т.е. да се говори как е създадена Вселената в рамките на теорията на Големия взрив, също е невъзможно. И никакъв колайдър няма да помогне. Впрочем, изход има – това е религията и вмешателството на Бог.
В това направление беше „усъвършенствана” теорията на Големия взрив чрез въвеждането на антропния принцип : още при раждането си Вселената е била програмирана да се появи, а заедно с нея и веществото, живата материя и разумните същества. В сингулярната точка е нямало нищо : нито материя, нито енергия. Имало е заложени идеалните закони на Всемира („замисъла на Бог” или „енергийния импулс” на Създателя).
Ясно е, че в това направление няма какво да се разсъждава и няма как да се търси научната истина. Впрочем, това е още едно доказателство за еволюционните ограничения на човешкия мозък. Когато човек се изправя пред нещо грандиозно, плашещо, непознато и нелогично или му се отприщва фантазията, или се ражда идеята за Бог. Стивън Вайнберг, Нобелов лауреат по физика, коментира : „Науката, която преди векове „уби” Бог, сега се мъчи да възстанови вярата в него, като усилено събира и най-малките намеци, че Космосът специално е устроен за да съществуват животът и съзнанието”(www.iraqwar.mirror-world.ru – 23.10.2012 г.).
Ако се върнем пак към човешкото съзнание, е почти невъзможно да се предскаже ще станем ли свидетели на откриването на нови революционни факти и създаването на нови и убедителни модели в областите на теоретичната наука, в това число и „Обща теория на всичко”. Дотогава ще бъдем свидетели на стотици съвременни „революционни фантазии”. Но не трябва да се отчайваме, а да се надяваме на хора с много дълбоко и всеобхватно системно образование и с огромен талант и любов към науката, които ще разчупят еволюционните прегради пред нашите познавателни способности..
