(От книгата на автора „Геополитическа история на България”,
която се намира под печат)
Според Свободната енциклопедия : „Кръстоносните походи са мащабни военни и религиозно-доктринални кампании, предприемани през Средновековието в защита на интересите и идеологията на Римокатолическата църква. Те са значително политическо, социално, културно и религиозно явление, променило чувствително хода на световната история. Кръстоносните походи целя̀т:
1.разширяване или защитаване позициите на католическата религия,
2.превземане или защитаване на земи, намиращи се под властта на враждебни към християнството владетели или народи или опасността от завладяване от такива,
3.потъпкване на еретически движения, за разправа с непокорни на църквата или на отделни владетели хора, включително населението на цели области и държави.
Особено важно място сред изначалните и прокламирини мотиви за предприемане на Кръстоносните походи заема т.нар. защита на Светите земи, т.е. осигуряването на християнска власт над тях. Важно място в църковната дейност е борбата с еретиците, като най-известни походи от този род са Албигойските войни, провели се между 1209 и 1229 г.; те биват наричани и Албигойски кръстоносен поход. За кръстоносни походи в най-общ смисъл могат да се приемат и войните от испанско-португалската Реконкиста, както и тези, предприети за завладяването и християнизирането на езическа Латинска Америка, а също и на части от Южна Азия и Африка, от страна на католическите владетели.
Точният брой на кръстоносните походи в този им замисъл не е известен. Освен 9-те традиционно приемани като "големи" са били проведени им множество по-малки по мащаб походи, не само в Палестина, но и в Централна Европа и Испания. Насочени най-често срещу идеологиеския враг - мюсюлмани, християнски еретици нерядко техен обект са и лични врагове на папата и монарсите”.◄
Ако обобщим казаното, кръстоносните походи могат да се възприемат като началото на западната колониална експанзия под благовиден религиозен мотив. Тези походи поставят началото на западната „демократична” парадигма и са в основата на днешниите глобалистични западни стремежи за световна доминация.
През 1199 г. войските на ІV кръстоносен поход се устремяват през България към Цариград.
Идеен вдъхновител и организатор на похода е папа Инокентий ІІІ, военен ръководител - маркиз Бонифаций Монфератски протеже на германския император Филип Швабски. Но истински ръководител на кръстоносците е престарелия сляп венициански дож Енрико Дандоло. Несметните богатства на византийската столица далеч по-силно привличат хитрия и пресметлив дож от съмнителните райски блаженства, които ще му донесе борбата за освобождението на Божия гроб. С намесата на Дандоло похода, по израза на Маркс, придобива характер на „търговска операция”.
Ако внимателно проследим предисторията на похода, ще разберем защо Маркс е бил толкова проницателен.
Инокентий ІІІ става папа през януари 1198 г. През август същата година изпраща енциклика с призив за Четвърти кръстоносен поход. Отначало подготовката върви вяло. Набелязаната дата за начало на похода (март 1199 г.) минава, а войската едва почва да се събира. И чак от 29.11.1199, когато на рицарски турнир в гр. Екри побеждава граф Тибо ІІІ Шампански, племеник и на френския крал, и на английския крал, работата потръгва. През февруари 1200 г. към експедицията се присъединява граф Балдуин Фландърски. Към началото на лятото са събрани значителни средства, съставен е план на кампаниятаи възниква въпроса как да се придвижи войската до Йерусалим. Наема се Венеция, която срещу солидно възнаграждение ще превози пилигримите до Египет. Договора е съставет така умело, че събралите се войни във Венеция се оказват в пълна зависимост от ръководството на републиката – той е предвиден за превоза на 4 500 рицари, 9 000оръженосци и 20 000 пехотинци, докато във Венеция се оказват три пъти по-малко войни – около 12 000. Те могат да платят за своя привоз, но венецианцити настояват за пълната сума, защото са се готвили за първоначално планирания брой войни. Тогава веницианския дож Енрико Дандало прави гениално предложение : събралите се войни да се отправят с венецианските кораби в Далмация, да превземат търговския град Задар и с награбеното да платят на Венеция окончателната сума.
Няма как, рицарите се съгласяват и през ноември превземат и плячкосват града. Но времето се влошава, идва зима и да се патува по море става опасно. Решават да призимуват в Задар, като пируват и се веселят. Но парите бързо свършват и отново настъпва криза. Отново спасява положението Дандало – предлага да не патуват по море, а да минат по суша през Константинопол. Така се извършва външната трансформация на посоката на движение на кръстоносците, така те се оказват пред стените на византийската столица, така побеждава пазарната политика на Венецианската Република.
Скритата цел на кръстоносния поход е да се осъществи старата мечта на германските императори – Византия да бъде присъеденена към Свещната римска империя. Тази идея подържа и краля на Франция Филип ІІ Август. Разгрома на Византия означава и разгром и унищожаване и на всички държава на Балканския полуастров. Това ще стане пълен триумф на Западна Европа (тази мечта ще се осъществи чак след 1000 години).
Дори за съвременния изследовател, който разполага с много документи и сведения, все пак не е лесно да разкрие истинските планове и намерения на вдъхновителите, организаторлите и водачите на Четвъртия кръстоносен поход, а колко голяма прозорливост е трябвало да прояви българският владетел Калоян, за да разбере това, което до последния момент остава тайна и за самите кръстоносци – че венецианските галери не ще ги отведат по-далече от Цариград. И Калоян започва една гениална външнополитическа игра направо с папа Инокентий ІІІ. Българският владетел разбира, че отново започва двубоя межде католическата и православната църква и в него България може да стане изкупителна жертва, но и да извлече облаги.
За да избегне безчинствата на кръстоносните орди Калоян приема от папата кралския скиптър, т.е. е признат от Ватикана като западен владетел, а на бълграският първосвещенник (архиепископ Василий) и дадена титлата примас на българската църква – възниква унията между България и Рим. Но вместо да се отнесат с Калоян като равен, водачите на кръстоносния поход с презрение го отминават и на 12.04. 1204 г. превземат Цариград, като го подлагат на грабеж, какъвто няма равен в историята на средните векове. Възниква Латинската империя начело с император Балдуин Фландърски. Рицарите вече не скривали, че България я очаква съдбата на Цариград. Рицарските коне тъпчели китните български краища, в Пловдив се разпореждал фламандския рицар Рене дьо Три, който се накичил с титлата херцог Филипополски и гледал на българите като на презрени кучета. Рицарят можел да убие българина, да се гаври със жена му, да продаде децата му в робство, да ограби имота му и да го опожари, без да предизвика гнева нито на бога, нито на своя сеньор.
Кръстоносните походи са сигнал, че Западна Европа се пробужда от тежкия махмурлук на средновековието, че западния човек започва да формира нови качества на див завоевател и експлоататор, наследени от северноевропейските бандити, че вижда своето благоденствие и своят прогрес в ограбването на богатствата на чужди народи. След като България затвори пътищата за неговия варварски ентусиазъм към Изток, западняка ще се обърне на запад и юг и ще донесе отвратителното робство в Африка и в Южна Америка, което ще му отвори вратите към несметни богатства и световна доминация.
Въпросът за същността на кръстоносните походи продължава да остава актуален за Западна Европа. Дали те са първата проява на западната пасионарност или първата крачка към планетарна глобализация, или имаме работа с обикновена териториална агресия за истинския рай на Изтока? Та нали кръстоносците много бързо възприемат „източната мъдрост” и донасят в мрачните и кални западни колиби легендата за светия Граал, гностическите ереси, алхимията, астрологията и Кабала. И дали ако кръстоносците бяха задържали до днес „светата земя” с Ерусалим, папа Йоан-Павел ІІ щеше да се извини и покае за ужасите на кръстоносните походи, а нямаше да освещава молове, игрални домове и „специални заведания” за развлечения на олигарсите ?
Кръстоносните походи са явление от западната история, а не от историята на Църквата. Те са първата проява на „западната цивилизация” обединена и самосъзнаваща се под знамената на глобалнвата агресия (pravaya.ru/names от 14.05.2011 г.)
Калоян разбрал, че с тези хора, не може да се говори на друг език, освен езикът на меча. Той надмогнал себе си и сключил военен съюз с византийците – общата омраза, общата опасност, общата надежда сплотяват вчерашните врагове
На 14.04.1205 г. армията на Калоян се среща с армията на ІV-я кръстоносен поход край Одрин – става една от най-великите битки на Европа - Западът се среща в противоборство с Изтока, католичеството с православието, франко-немците – със славяните. В тази битка Западът е разгромен, император Балдуин е пленен, Енрико Дандоло позорно бяга и умира след няколко седмици.
Българската армия като ветрило се разгръща на юг от Стара планина в две посоки : към Цариград, къде е наследника на Балдуин Хенрих и към Македония и Солун, където властва Бонифаций Монфератски. Крепостите по пъта на армията падат една след друга, кръстоносците продължават да търпят поражения. През юни 1207 г. някъде из Родопа, в теснините около Месинопол пада пронизан от българска стрела Бонифаций Монфератски, а неговата глава занесли на Калоян, който без да се бави обсадил Солун. Съдбата на града изглеждала решена, когато на 28.10.1207 г. неговият пълководец куманинът Манастър не го наръгал през нощта с копието си. Така Калоян споделил съдбата на двамата си братя – да загине от предателска ръка.
Поразителната вест за разгрома на латинската рицарска армия се разнася бързо из Европа. Дълго звънят тревожно и печално камбаните на католическите катедрали, из дворците и замъците в Англия, Франция, Германия и Италия се разказват ужасяващи подробности за неочакваната военна катастрофо. Краля на Латинската империя е в български плен !! Този, който мечтаеше да затъмни славата на Елада, Рим и Византия лежи в една самотна кула в Царевиц. «И преди Калоян да хвърли Балдуин от кулата в Янтра – пише горестно и с униние френски хронист – той се отнесе с него като със жена».
Цар Калоян остава в българската история като велик пример на владетел единен с народа си, преследващ неуморимо големите цели на държавата. По време, когато непоносимият феодален гнет е създал дълбока пропаст между господстващата класа и жестоко експлоатираното селячество, Калоян успява да раздвижи народните низини и да ги насочи успешно към решаването на големи военно-политически задачи, от които зависи не само бъдешето, но дори и съществуването на наскоро освободената от чуждо подтисничество българска държава.Почти 400 години след Борис,Калоян, ще разбере двойните стандарти на западния свят и на католичеството, и в името на народ и религия ще разгроми най-добрата армия на Запада, и ще отмъсти за поругаването на Константинопол и на източноправославието. От тогава България ще попадне в черния списък на “лошите страни” за Запада и отмъстителните католически мозъци няма да забравят това до ден днешен.
Французите си спомниха за своето унижение след седем века. Подписването на мирния договор с България през 1918 г. става в парижкото предградие Ньой, по името на фамилията Ньой, един от които е убит от Калоян край Одрин. Легендата разказва, че лично Калоян е разсякал с меча си графа от главата до четала. Не е трудно да се повярва, защото българският владетел е бил висок два метра.
Поради този спомен, в тържествената зала на кметството, под парадния портрет на загиналия граф Ньой, българският министър-председател Александър Стамболийски слага подписа на унижена и предадена България.
Тридесет и седем години след победата на Калоян, друг славянски народ воден от Новгородския княз Александър Невски ще спре други кръстоносци и ще издави в ледените води на Чудското езеро ордите на Тевтонския орден (5.04.1242 г.).
Това няма да попречи, след 800 години един доблестен „българин” да нададе войнствения западен вик : „Майната му на православието !”
Нека помним това !
18.04.2012 09:31
20.04.2012 19:48
24.04.2012 09:10
