Най-новата история на България от последните 20 години е пълна с непознато по нашите земи предателство, потресаваща народна наивност и невиждано тържество на псевдополитици и псевдоинтелигенти. Тя е като потвърждение на преценката за българите, дадена преди стотина години от Уинстън Чърчил : „В продължение на моята политическа кариера този беден народ (българите) от трудолюбиви и честни селяни се възглавява от чужда на националните му интереси династия и се ръководи от корумпирана и подкупна интелегенция”. Наистина, става много неуютно и срамно, когато се подредят само няколко български постъпки и се проследи тяхната проекция в днешния ден.
1. Само 38 години след Освобождението на България от многовековно потисничество, страната влезе във военен съюз със своя бивш поробител срещу своя освободител.
2. Българската буржоазия за 70 години управление угроби за „тоя що духа” над 100 000 души, не успя да обедини нацята и се изхитри да разпали почти 30-годишна гражданска война.
3. Българската монархия, притежаваща най-добрата армия на Балканите, командвана от талантливи генерали, загуби две войни и изправи страната пред трета национална катастрофа, която можеше да има страшни последици.◄
Независимо от поуките на историята народът възторжено прие през 2001 г. наследника на скапаната българска монархия с глупавата надежда, че ще го оправят за 800 дни.
През всичките тези последни 20 години кръчмарски политици, недоучили учени, продажни журналисти и нескопосни подражатели на Ал Капоне поставят под съмнение факта на възстановяване на българската държава през 1877-78 година, ролята на Русия, славянския характер на българския народ и неговото отношение към Великата братска славянска православна страна. Всъщност, след 1989 г. държавата България води студена война срещу Русия. Водят я всякакви : и „леви” като БСП, и „десни” като СДС и неизвестно какви като „ГЕРБ”. Водят я настървено, яростно, последователно и целенасочено с помощта на най-тъмните ретоградни сили на световня глобален капитализъм. Последното потвърждение се получи от речта на най-новия български президент по случай Националния празник на 3.03.2012 г. Но, ако някой си мисли, че това е изключение, дълбоко греши – това е тенденция, прокарвана от всички досегашни „демократични” президненти. Такова нещо и по фашистко не се беше случвало – да не спомениш кой те е освободил и от какво те е освободил. Да напомним един интересен случай от историята.
На втората извънредна сесия на 25-ото обикновено Народно събрание (2.03.1941 г.) министър-председателят проф. Богдан Филов произнася реч по случай присъединяването на България към Тристранния пакт. В речта си Б.Филов между другото заявява :
„Силите на оста не само заслужиха дълбоката признателност на българския народ, но и показаха и своето решение да установят един по-добър и по-справедлив ред в Европа, като по този начин откриха нова епоха за споразумения и сътрудничество между народите. Изхождайки от този голям исторически факт, България вижда в пакта, сключен между Германия, Италия и Япония, инструмент на тази политика, която цели да даде възможност на народите да се развиват спокойно, за да засилят своето благосъстояние и да гарантират справедлив и траен мир. България влиза в Тристранния пакт водена от желанието да сътрудничи в рамките на своите възможности, за постигане на тази цел. При това тя остава вярна на договорите за приятелство, сключени със съседите й, и е решена да продължава да развива по-нататък традиционните си приятелски отношения със СССР. Като верен партньор на Тристранния пакт България се надява да допренесе своя дълг, за да бъде въведен траен мир и справедлив ред в Европа” (Извори на българската история. Изд. „Отечество”. София, 1994. Стр. 392-393).
На тържественото заседание на 39-то Народно събрание (18.03.2004 г.) по повод ратифицирането на Северноатлантическия договор, българският президент Георги Първанов заяви :
„В тези дни се финализира реализацията на една от стратегическите цели на външната ни политика – Р.България да бъде равноправен члин на НАТО. Това без съмнение е повратна точка в историята на държавата. Защото нашата страна ще постигне геостратегическа тяжест, към която се стреми в продължение на години. Ще получим надеждни международно обвързани юредически гаранции за нашата национална сигурност. Над нас ще бъде разпънат чадърът на съюзническата солидарност. И, нещо особено важно – нашата страна ще получи възможност да участва равноправно и активно в определянето на европейския и световен дневен ред в областта на сигурността. Членството в НАТО е предизвикателство към цялостната организация на българската държава. Ние, българските държавници и политици, трябва да реализираме такива параметри на икономическата и социална политика, които да позволят на нашия народ, на всеки отделен български гражданин да се чувства достоен член на тази международна демократична общност, в която влизаме”.
Дори бегло сравнение показва съществена разлика в подходите. Германофилът и монархист Б.Филов акцентира върху интересите на народа, върху неговото благосъстояние, върху стремежа за „справедлив и траен мир”, за нова „епоха на споразумения и сътрудничество между народите”. Българският министър-председател специално отделя и подчертава, че „България е решена да продължи да развива по-нататък традиционните си приятелски отношения със СССР”.
Бившият председател на БСП, „социалният” президент Г.Първанов го интересува друго. Той говори преди всичко за „повратна точка в историята на държавата”, за „предизвикателство към цялостната организация на българската държава”, за „чадърат на съюзническата солидарност”, за „постигане на геостратегическа тяжест”, за „равноправно и активно участие в определяне на европейския и световен дневен ред в областта на сигурността”, за „ние, българските държавници и политици”. И нищо за българския народ и за Русия.
При такъв подход не е изненада аргументацията на Първанов по повод създаването в България на редица американски военни обекти : „Съюзническите войски не могат да се третират като чужди войски, които застрашават суверенитета, сигурността и териториалната цялост на страната...Чуждите войски не могат да имат враждебни цели и намерения, а точно обратното – те са една гаранция за националната ни сигурност и защита на националните ни интереси”.
Нито един нормален човек, с нормален начин на мислене, не може да се съгласи с твърденията на Президента. Несъстоятелността им най-добре разкрива „талантливия” бивш министър на външните работи на България, „доблестния” българин Соломон Паси, който популярно обясни на пенсионерите как ще им бъдат увеличени пенсиите : „От членството ни в НАТО всеки българин само ще спечели, и то много. Сигурността, която ни дава НАТО, е най-важното условие за привличане на чуждестранни инвеститори, а те ще разкрият десетки хиляди работни места, ще намалят безработицата, техните данъци ще напълнят хазната. Именно от тази хазна ще бъдат увеличени и пенсиите” (в. „Сега” от 19.10.2002 г.).
Акцентирам върху изказвания на президента Първанов поради широко разпространената в България илюзия, че „левите” са русофили, а „десните” – русофоби. Това не е съвсем вярно. В „лявото” има почти толкова крипторусофоби, в това число и в БСП, колкото в „дясното” – открити русофоби. Този, на пръв поглед парадокс, има своето обяснение. „Левите” крипторусофоби са преди всичко съветофоби, което е прикрита форма на русофобията. Към тази група се отнасят всички крипторусофоби, които са открити западнофили, каквито са повечето от управляващата партийна прослойка.
На пръв поглед, като че ли всичко е наред. Имаме признат „русофил № 1” – това е собственикът на в. „Дума” и председател на организацията „Русофили” Николай Малинов. Няма лошо, в. „Дума” активно сътрудничи с правителствения руски вестник „Российская газета”, но може и да се запитаме, не правят ли българските русофили политически и цивилизационни грешки, които често ги приравняват с откритите русофоби ?! Това е особено актуален и важен въпрос и той предполага открита и честна дискусия. Приближава времето, когато нещата трябва да се наричат с истинските им имена.
Щом имаме „русофил № 1” е логично да се замислим и за „русофоб № 1”. Тук трудностите са големи, тъй като конкуренцията е огромна. Печално е да се признае, но начело в класацията са разкаяли се комунисти и социалисти, главно отрочета на видни партийни деятели от миналото. Печално е, но не е необяснимо, тъй като класическите български „десни” от преди 9.09.1944 г. бяха достатъчно прозорливи, за да правят разлика между русофобия и съветофобия. Такива скрупули днешните радетели на глобалната демокрация нямат, защото зад тях са Брюксел и Вашингтон и най-вече – заради парите, които идват оттам.
Българското обществено, информационно и политическо пространство е доминирано от разпасана, необятна и примитивна русофобия. В перспектива това не вещае нищо добро за България, даже напротив. В голяма степен това пречи да се разберат истинските процеси в света и в Русия и да се изгради истински национална и отговорна държавна политика. Стига се дотам, че когато обосновано и справедливо критикуваш Русия и някои прекалени увлечения на русофилите, те се нахвърлят върху теб и дори повдигат въпроса за твоята медицинска състоятелност, а когато също така обосновано и справедливо я защищаваш, русофобите започват да хленчат и да споменават ГУЛАГ, репресиите и изселванията. Така национална политика не се прави.
Какво всъщнос постигана България със своята двадесетгодишна антируска истерия ?
1. Записа се за трети път в списъка на руските геополитически и цивилизационни врагове.
2. Отслаби до скъсване менталните исторически връзки между двата народа и се обърна срещу собствената си история.
3. Унищожи своеобразната историческа автономия на българо-руските отношения. Сега всичко зависи от температурата на отношенията на Москва с Вашингтон или на Москва с Брюксел. Никаква самостоятелност, никаква предведливост.◄
Резултатът от всичко това ще бъде една голяма нула. България сама излезе от сферите на руските интереси и затова ще плаща. Защото важи поговорката за хипопотама, чиято маса не е негов проблем, а на околните
16.03.2012 09:06
Г. Апостолофф е българин.
Следователно господинът е прост.
В точността и справедливостта на силогизма може да се увери всеки, който посети неговия Блог. Пак според традиционната логика не всички българи са прости (факт емпирично доказуем), а само тези, които си признават, макар и неволно. Какъвто е случаят с нашия герой.
