На световната и национална политическа и идеологическа сцена продължаваме да наблюдаваме парадоксална ситуация : от иманентно принадлежащите на природноисторическия процес движущи противоположни обществени сили едната изпада в колапс и пропада в историческата преизподня, а другата не прибавя сили, мотае се и не знае какво да прави. Естествено, става дума за условно наричаните „леви” и „десни” политически сили.
Защо „левите” демонстрират такава поразителна безпомощност във всички аспекти на политиката ? Защо комунистите загубиха обществена привлекателност след поредица от предателства и пълна политическа несъстоятелност ? Защо фалира класовата борбеност и саможертва ? Защо верността към идеята толкова бързо се превърна в позорно капитуланство и смрадлива примиреност ?
Въпроси, въпроси, въпроси...
Нека се опитаме да дадем не окончателни отговори, а само да канализираме някои от посоките за расъждения.
Медицински факт е, че европейския социализъм си отиде позорно и недостойно. Предадоха го не само важни обществени среди, като армия, служби за сигурност, градския и селски пролитариат, изостави го на първо място „съвестта” на народа и класата, авангарда на нацията – комунистическата партия. Повече от 100 години комунистическите партии в България и в Русия водеха народите към социализъм, а го доведоха до капитализма. Как да се вярва на такива партии ? Ами ако вземат властта в името на социализма и пак доведат народите до още по-див капитализъм,тогава какво ?
Докато целия този трансформънс не бъде убедително и научно обяснен и докато „новите” комунисти не покажат с личния си пример беззаветната си вярност към идеята, дотогава в постсоциалистическите страни ще бъде трудно за комунистическите партии отново да станат значителен политически фактор.В Западните страни комунистическите партии капитулираха пред капиталистическата идеология и се превърнаха в системна опозиция, в еврокомунисти т.е. в съставна част от капиталистическата система, което позволява те да си живеят достатъчно спокойно, осигурено и безотговорно, заменили класовата борба с отвлечените дискусии по кафенетата.
В любимия на много бивши комунисти Китай, чийто пример непрекъснато се натиква в общественото съзнание, като пропуснат шанс за „модернизацията” на социализма, се реализира гиганска по размерите си мистификация, произтичаща от идеите на Макиавели : като не можеш да овладееш опасно за идеологията и за държавата движение, най-добре е да се постараеш да го оглавиш. Става въпрос за симбиозата социализъм-капитализъм, като отглас на буржоазната идеологема от 60-те години на 20-я век за постиндустриалното общество. Игнорирайки историческата поука, че принципи не се обединяват, принципите побеждават, китайските комунисти се постараха да привлекат буржоазно-капиталистическите принципи при прилагане на социалистически принципи. Да, Китай стана главен конкурент на САЩ, но китайската икономика се превърна в част от глобалния западен икономически механизъм. За своя икономически разтеж, за нарастналото влияние върху западната цивилизация Пекин плати с отказване от своя собствен цивилизационен проект, какъвто се мъчеше да формулира и развие Мао Цедун. По логиката на случилото се и в рамките на развитието на глобалната системна криза, в близките 7-10 години, ако не избухне световна война, Китай може да се окаже пред нова революция, сравнима с революцията от 1949 г. Трудно може да си представим, че подобна историкоидеологическа „игра”, ще завърши с победа на социалистическите принципи.
Като резултат, „левите” сили по света загубиха както теоретични, така и практически ориентири за борба и започнаха да се влачат след събитията и да проявяват поразителна безпомощност пред своя омаломощен и, практически, сразен идеологически враг. И това въпреки несъмнените усилия на съвременната „лява” философска мисъл, да огласи на висок глас, теоретичната си присъда за бъдещето.
През март 2009 г. в Лондон се състоя международна философска конференция под наслов „Комунистическата идея”. Конференцията привлече огромно внимание, участниците бяха от САЩ, Латинска Америка, Африка и Австралия. Един от организаторите на Конференцията, словенския философ и писател Славой Жижек така определи нейната цел : „ Това е среща на философи, които ще обсъждат комунизма като философско понятие, изхождайки от един точен и много силен тезис : от Платон насетне комунизмът е единствената политическа идея, достойна за философа”.
Ален Бадиу, в предговорат към програмата на Конференцията отбеляза : „Ако изоставим тази хипотеза, не си стува да се прави какво и да било друго в сферата на колективните действия. Без хоризонта на комунизма, без комунистическата идея, историческият и политическият интерес на философа се обезмисля” (в. „Гардиан” от 12.03.2009 г.)
Ренесансът на комунистическата философия и практика е неизбежен. В какви организационни форми това ще стане е още трудно да се каже. Във всеки случай, това ще стане не чрез зачеркване и елиминиране на социалистическия европейски проект, а чрез неговото творческо и диалектическо изучаване и възприемане по същия начин, по който Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин използваха всички интелектуални достижения на човечеството.
Теоретичната обърканост в съществуващите леви движения и партии е особено забележима в бившите социалистически страни. Например в България, това лесно се открива в официалните документи на БСП и в публикациите в партийния печат
Руснаците, обзети от неразбираемо чувство на еуфория от това, че получиха възможност да се потопят във фекалните води на Запада, така и не искат да признаят, че всичките им беди идват от простия като мучене на крава факт, че превърнаха своята страна в капиталистическа страна от ранния период на първоначалното натрупване на капитала и, при тези условия, я подчиниха на най-отвратителните недъзи и грозни страни на капитализма като такъв. Всякакво друго обяснение е не само диво и отвратително, но е колкото безнравствено, толкова и ненаучно.
Пооклюмалите съвременни комунисти и в България, и в Русия издигнаха малко нови лозунги и нови технологични ходове. Избирателите и симпатизантите на комунистическите партии чакаха от комунистите нещо съвсем друго-ново, креативно и дори - чегеварско. Но получиха само общи приказки в идеологическото поле, изречени в терминологията на съвременният глобален капитализъм, с които хората ги припознаха като своеобразна системна опозиция, съвременна влошена версия на еврокомунизма.Какво друго може да се очаква, когато лидерите на главните капиталистически държави признават на висок глас провала на капитализма, а комунистите нито се виждат, нито се чуват. Една от причините да наблюдаваме подобна тъжна картина добре е обяснена в съвременен руски анекдот : Питат Зюганов : „Генадий Андреевич, защо сте толкова навъсен?”, а той отговаря : „Сънувах страшен сън. Отварям очи, до мен стои Дзерджински, странно ми се усмихва и мазно ми казва : „Е, здравейте Генадий Андреевич. Най-после се срещнахме”.
Очевидно, организационното съживяване на „лявото” и на комунистическото движение, ще трябва отново да очакваме от Запада, че и от по-далече.За България и за Русия, изглежда, е безсмислено да се говори.
