Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.01.2012 11:27 - КАКВО ИСКА РУСКАТА ОПОЗИЦИЯ : ПОГЛЕД ОТ БЪЛГАРИЯ
Автор: gindev Категория: Други   
Прочетен: 2022 Коментари: 1 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Вниманието в България към процесите протичащи в Руската федерация, е малко притъпено и избирателно. На официално равнище българските политици странят от този проблем – всичко върви подмолно. Отмина времето, когато представителите на СДС и евроатлантисти  като Соломон Паси, се намесваха пряко в процесите на постсъветското пространство, очевидно обслужващи новия световен хегемон – спомняме си участието на Надежда Михайлова на „оранжевите” митинги в Киев, дипломатическата мисия на Филип Димитров в Грузия заедно със снабдяването й с оръжие, уверените изказвания на Паси.Днешните управници от ГЕРБ също не могат да се оплачат от липса на антируски политически действия, макар, че е очевидно, че министър-председателят е по-умен от седесарите.

            Българските русофили, особенно - русофилите без „граници”, не можаха да измислят нищо по-добро, освен бойко и безкомпромисно да подържат В.В.Путин, без да обръщат внимание и аналитично да разкриват  дълбоката връзка на антипутинизма с основната тенденция на глобалните процеси, която връзка логично ще ги отведе и до протичащите процеси в България и в Европа. Точно тази „класическа” слабост на българските русофили ги поставя извън практическия дневен ред на нациите и в България, и в Русия и ги обрича да се влачат в опашката на процесите.

            Въпреки отчаените напъни на българските русофоби за пълна еманципация дори от спомените за Русия, нито Европа, нито България могат да градят своето бъдеще без руско влияние. В това няма нищо мистично или неочаквано - европейската част на остатъчна Русия, е, приблизително, колкото останалата Европа, т.е. Европа без Русия не е Европа и трябва да й се намери друго име. Тук може да споменем популярния ловджийски майтап, че масата на хипопотама не е негов проблем, а на всички останали.

           Руската федерация е в предизборен период – в началото на март предстоят изборите за президент. Главният претендент за поста е сегашният министър-председател и вече бил два срока президент Владимир Владимирович Путин. От момента на огласяване на тази кандидатура и досега, в Русия нарастват протестните настроения – част от руснаците не искат Путин за президент. В началото на декември 2011 г., преимуществено в Москва и в Петербург, се засили митинговата активност, в СМИ -  персоналните атака срещу Путин. Мастити дяснолиберални наблюдатели и коментатори развиха тезата, че това е глобален исторически процес, който е довел до началото на процес на политическа модернизация в Русия, до промяна на взаимодействието между властта и обществото, до смяна на политическия елит и т.н и т.н.

            По-нататъшното изложение е уместно да започнем с анализа на детонатора на  митинговата активност – резултатите от изборите за руския парламент – Думата. Главните лозунги на митингите бяха : „Изборите бяха нечестни - искаме честни избори”, „Кой ни открадна гласовете ?” и други подобни. Ако се вземе предвид, кои социални слоеве бяха мнозинство на митингите от м. декември, е просто очудваща тяхната политическа наивност и къса памет. Те като че ли не помнят, че президентските избори през 1996 г. и парламентарните избори през 2007 г. бяха манипулирани и фалшифицирани не по-малко от изборите през 2011 г., но тогава никой глас не издигна. За сравнение-местните избори в България през 2011 г. бяха също фалшифицирани открито и нагло от управляващата партия ГЕРБ, но народа не гъкна и го преглътна, защо - ще видим. Американската блогосфера кипи от възмущение, но големите американски СМИ мълчат, като пленен от муджахедините „тюлен”- в САЩ е констатирана груба изборна фалшификация на предварителните избори за кандидат-президент от Републиканската партия в щата Айова. Жертвата е Рон Пол, много интересен политик и любимец на университетската младеж, макар, че е на 76 години. Мълчи и мадам Клинтън и как няма да мълчи, фалшификацията става в САЩ, а не в Русия. Един от победителите, Рик Санторум заяви публично, че „малка изборна фалшификация не е края на света”. Каква дълбока философия, а руската дребна буржоазия заедно с „офисния планктон” се тръшка и иска честни избори. Забравили са, че предизборния рейтинг на победилия на президентските избори през 1996 Б.Елцин, беше 2%,  предизборния рейтинг на Путин в края на ануари 2012 г. е 40%, а американските президенти,обикновено, се избират с мнозинство, не по-голямо от 25% от американските избиратели.

            Самият лозунг на протестиращите е подвеждащ. Те твърдят, че протестират за честни избори, защото са демократи. Но изборите, честни или нечестни, не са признак на демокрация, а источник на легитимност на властта –протестиращите не ги интерисува честността, на тях им трябва властта. Те мислят, че  при „честни” по тяхному избори, те ще вземат властта. Не, няма да я вземат. Тяхните привърженици по Русия едва ли ще вземат и 5%. Честен начин за руските либерали да дойдат на власт няма. На тях властта може само да им бъде подарена чрез антидемократичния механизъм на „Кръглата маса”, затова се стремят точно към такъв развой на нещата. Тук можем и ние,българите, да им помогнем, като споделим нашия опит от „кръгла маса”.

            Политическото споразумение на българската „кръгла маса” включваше пет принципи, а именно: Парламентарна Република, многопартийна система, пазарно стопанство, равни права на всички граждани и екологично законодателство. Относно въпроса „Как трябва да бъдат въведени тези принципи?“, отговорът бе даден инструментално чрез отговорите на два въпроса: „Кой е легитимен да участвува в политическия живот?“ и „Как ще бъде определен преходът към новото статукво?“. Отговорите гласяха, че „легитимни са само представителите на властта и представителите на признатата от нея опозиция“, а „новото статукво ще се формира и определи от Великото Народно събрание“. Именно така, по този начин, участието в политиката бе предоставено като легитимно единствено на БСП и СДС, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел.С други думи, „намазаха” едни, а мнозинството остана излъгано. Това може да се случи и в Русия в по-друга редакция. Вече има такива анонси с участието на Явлински в президентската надпревара (от събраните за неговото издигане 2 милиона подписа, 25% се оказаха невалидни). Иска се законовото изискване да бъде отменено чрез политически решение. Какво може да последва от такова решение не е трудно да се предвиди.

 

            Следователно, проблемът в Русия не е във фалшифицирането, мнимо или истинско, на изборите, а на друго- много по-важно място – става дума за борба между руските политически кланове за бъдещата цивилизационна ориентираност на Русия. Това просто означава, че руската „политическа класа” смята, че руския постсъветски период е завършен. Тази особеност дава отговор за евентуалното използване на руска „кръгла маса”. При наличието на дълъг период с нова „демократична” Конституция и липсата на истинска революционна ситуация (освен груба външна принуда), преразпределяне на властта чрез „кръгла маса” е изключено. Преговори са възможни, но по съвсем конкретни практически въпроси (административно-бюрократични или икономически).

            Владимир Владимирович Путин не е нито комунист, нито социалист, нито социал-демократ, той е умерен либерал-патриот. Като политик-прагматик той много бързо разбра, че „всякакви опити да се договориш за нещо по чисто дипломатичен път, са безперспективни. Ако си слаб, ако зад тебе няма реална военна сила, даже да имаш много пари и да ти работи националната икномика, ще те стъпчат веднага, щом сметнат, че това не им е нужно” (Игор Коротченко, гл. редактор на сп. „Национална отбрана” ). Следователно , ако искаш да оцелееш и да спасиш своето и чуждото богатсто, трябва да бъдеш патриот и дори националист.

            Властта на Путин му беше подарена от обкръжението на Елцин, като най-подходящ да запази за тях всички придобити резултати от „демократичната революция” от 1991 г. Тази роля Путин изпълни. Но, когато си начело на огромна държава и отговаряш за съдбите на милиони хора, искаш - не искаш, трябва да гледаш и по-далече, и по-нашироко.

                 Формирането на путинският екип достатъчно ярко изразява и други неща - той потвърди факта, че разпадането на Съветския съюз се съчета с контрареволюция - Путин и “путинци” са деца на тази контрареволюция. Те са заченати от нея и като политици, и като държавници. Да се мисли, че в плановете на Путин влиза възстановяване на съветския проект и на Съветския съюз, може само пълен идиот. Кръгът около Путин е от перестройчици, перестроечни кагебисти и тясно свързаното с тях „семейство” Кадровата люпилня е в Петербург и беше под крилото на бившия кмет Анатолий Собчак – спорна и не особено симпатична личност, привърженик на десни политически идеи. Дмитрий Медведев е бил аспирант на Собчак, Владимир Плигин – негов адвокат, Владимир Золотов – негова охрана, в екипа му са работили Герман Греф и Дмитрий Козак. Днешният ръководител на гиганта „Газпром” Алексей Милер се е подвизавал като ковчежник на Путин и много добре се е справял със задълженията си.

                       

           Така или иначе, В.В.Путин пое върховната власт и се изправи пред суровата реалност на провалилата се държава. Какви са оказаха непосредствените задачи пред него и пред неговите съподвижници ?

                  1. Спиране на разпадането на Русия като държава.

                  2. Военно спечелване на войната в Чечня.

                  3. Всестранна инвентаризация на страната.

                  4. Минимално подобряване на жизненото равнище на руските граждани.

                  5. Гарантиране на националната сигурност по всички направления на външната и на вътрешната политика.

                  6. Повдигане на разгроменото самочувствие на руснаците като велика нация и търсене на съвременна обединителна национална идея.◄

                  През първият путиновски президентски мандат, тези проблеми бяха явно огласени и бяха положени немалки усилия за решаването им. Успех несъмнено имаше, въпреки че Путин беше подложен на много силен вътрешен и външен натиск, както субективен, така и по стечение на обстоятелствата.

 

                  1. Поредица от тежки техногенни катастрофи, от които особено символична беше потъването на атомния подводен ракетоносец “Курск”.

                  2. Зрелищни терористични актове в столицата Москва с много човешки жертви (случаят “Норд-Ост”)

                  3. Юридически унижения в Западна Европа (Березовски, Гусински, задържането на двама агенти на КГБ в Катар по подозрение в убийството на Яндарбиев, случаят със Завгаев в Англия).

                  4. Разширяването на НАТО (Прибалтийските страни, България и Румъния).

                  5. Проблемите с Молдова (пропадналото споразумение за Приднестровието), с Украйна (спора за остров в Азовско море), с Грузия (падането на Шаварнадзе и ликвидирането на режима на Абашидзе в Аджария), проблемите с рускоезичното население в Прибалтийските страни.

                  6. Войната в Ирак и появяването на американски военни бази в постсъветското пространство.

                  7. Политическият сговор на руските олигарси и тяхните предпочитания към противниците на Путин (Березовски, Гусински, Ходорковски).

                  8. Засилената критика от ляво, от съветски позиции (писмото на 23-та генерали и адмирали “Кто ответит за развал” от 21.02.2002 г.).◄

                  По един или друг начин руският президент успя да се справи с повечето предизвикателства, къде успешно, къде – не толкова.При Елцин Русия пое драматичния курс надясно. Кремъл провеждаше изключително непопулярна политика, унищожи централното планиране, еднопартийната система и наложи дивите механизми на така наречената пазарна икономика (иначе казано – на капитализма).

                  При Путин тенденцията се промени. Русия леко се наклони наляво, започна укрепването на държавата, възстановяване на реда и законността, връщане на плановите механизми в икономиката, атака срещу олигарсите.

                  Но “лявото” на Путин не се оказа съвсем ляво и икономическия образ на Путин остана неясен. Той запази през първия си мандат в правителството ярки представители на глобализма и на либерализма – Касянов, Греф, Зурабов, Починок, негов икономически съветник остана убедения либерал Иларионов.  Иззад кулисите го съветваше и му пишеше речите дясноориентирания политолог Глеб Павловски. Важни позиции в държавната администрация заеха лидерът на руските “десни” Анатолий Чубайс и бившия елциновски министър-председател Кириенко. Президентската защита на правата на човека беше поверена на неприкрития русофоб и американофил В.Лукин (заедно с Явлински и Болдирев основател на “Яблоко”).

                  Във вътрешната си политика Путин демонстрира привързаност към държавния капитализъм със силен социален оттенък (нещо като капитализъм с “човешко лице”). Путин разбра това, което не можеше да схване Елцин – че руснаците не могат да оцелеят физически в условията на либералната икономика, поради което държавата трябва да има контрол над основните богатства. Трудно е да се определи дали Путин  проумява възможна ли е идеята по принцип.

                  „Новият” руски модел много прилича на европейското разбиране за социализъм, но то не е марксовия модел. Лесно се забелязва, че Путин се стреми и ще се стреми именно към европейския модел – да си спомним заканите срещу олигарсите в президентското послание от 2006 г. и новите национални проекти.Такъв „социализъм” не е нещо ново. Другояче казано, това си е капитализъм с „човешко лице”. Той беше построен от Хитлер в Германия, построен е от евреите в Израел, строи се в Китайската народна република. Какво ще излезе от „новия руски социализъм”, как ще се възприеме от руснаците, свикнали на „малко” по-друг модел, ще видим. Може пък да им хареса.

                  В.В.Путин спечели втория президентски мандат убедително. Той нямаше сериозни противници нито от дясно, нито от ляво. Но както предизборната му кампания, така и цялостната атмосфера в Русия беше изпълнена с тежки събития и предчувствия. Нежеланието за пряк контакт с нацията и със своите конкуренти остави тягостно впечатление не толкова за надменност, колкото за боязън публично да защищава в дискусия своите виждания за държавата и да отговаря на критиките (това е характерно за всички служители на тайните служби).

                  Обективните обстоятелства подчертаха тази слабост и засилиха опасенията за бъдещото управление на Путин.

                  1. Убийството на чеченски президент Ахмад Кадиров (9.05.2004 г.).

                  2. Нападението в Ингушетия (22.06.2004 г.).

                  3. Взривът на Каширското шосе в Москва.

                  4. Взривът на метростанция “Рижкая” в Москва.

                  5. Взривяването на двата самолета Ту-134 и Ту-154.

                  6. Нападението срещу Грозни няколко дни преди президентските избори.

                  7. Осетино-грузинският конфликт.

                  8. Нападението срещу училището в Беслан, Северна Осетия (1.09.2004 г.).

                  9. Провалът с президентските избори в Украйна (2004 г.).

                  10. Напрежението с Молдова по повод на тамошните президентски избори и изгонването на руските наблюдатели(2004 г.).

                  11. Идеята и опитите за създаване на международен съюз между Украйна, Грузия и Молдова срещу възобновените имперски амбиции на Русия .◄

                  Нека бъдем откровени. С такъв атестат в Южна Америка президентът щеше да бъде или застрелян или щеше да избяга от страната, да не говорим за каквото и да било преизбиране. Путин оцеля и победи. Такива са днешните руски реалности. Тъй като влиянието на Запада (идейно и финансово) в Русия е много по-слабо отколкото в бившите социалистически страни и в страните от СНГ, никакъв крайно десен политически модел не може да има траен успех. Тук е разковничето за големите надежди на народа, свързани с Путин, но тези надежди съдържат и рисковете за неговото управление. Ако провалите във външната политика продължат, както и напъните за бързи и крайни либерални реформи (като монетизацията на привилегиите на пенсионерите), путинският модел на управление дълго няма да издържи. И точно такава криза наблюдаваме сега.

               През вторият си президентски срок Путин, според неговите покровители, допусна няколко „тежки грешки” – той отсече стария елциновски клан от опитите да  влияе на политиката му, като арестува и затвори Ходорковски. Второ, на международното поле ясно показа на американското ръководство, че САЩ може да разчита на Русия само при съвместно управление на глобалния свят.С това Путин загуби доверето на администрацията на Обама и Клинтън и тя реши, че той повече не е й нужен и трябва да се махне.

              Европа тръгна във фарватера на САЩ – на нея силна Русия не и трябва и не разбира, че слаба Русия ще я доразбие. Особено много в антипутинската област се старае Великобритания и това не е за първи път в историята. Но Великобритания е стара, изморена и недъгава,  и извън САЩ няма никакъв исторически шанс.

               Първият опит за изолиране на Путин от реалната власт беше направен с президентството на Д.А.Медведев. Постепенно той стана знаме на руските либерали и на надеждата отново да се върнат във властта и да седнат на хранилката. В Западна Европа и в САЩ също възлагаха надежди на новия президент. По много причини, вътрешни и външни, обективни и субективни, това не стана. Може би самият Медведев почувства огромната отговорност на поста и трудността да издържи на прекалено опасните предизвикателства на съвременния свят. Очакваното противопоставяне Путин – Медведев не се получи. Публично огласена предварителна договорка между двамата за президентския пост беше възприета отрицателно и се оказа съвсем излишна – и така всички знаеха, че Медведев стана президент не поради лични качества, а поради протекцията на Путин. Но, честно казано, какво чудно има в това ? Нима в България си имаме президент, защото той лично го заслужава ? Нима и той не пази президентското кресло за някой друг ?

              Медведев разочарова руските либерали и евроатлантисти и те разбраха, че нямат никакъв друг избор, освен пряката атака на властта с подкрепата и по сценария на своите западни господари. Така днешното противоборство е кланово противоборство, а не народно недоволство. И, ако за „елцинския клан” борбата е за пари и за оцеляване, за митингуващия планктон е искане за тясна интеграция с Европа, дори с риска Русия да загуби своята цивилизационна идентичност. Планктонът  не се интересува от това. Той иска да пазарува в Западна Европа, да купува недвижимост по западноевропейските курорти, децата му да учат в Западна Европа и самият той да е сигурен, че ще си изкара старините в Западна Европа. Иска и властта, която беше загубил.

                  При тази обстановка Путин не може да си вземе шапката и ей така, просто, да се махне. Проблемът не е само за национал-патриотизма, но и до запазване на финансовите ресурси на неговия- путински клан, който според скромните сметки на английските СМИ, са не по-малко от $ 130 милиарда. За такова богатство се бият до смърт.

                  Не малко значение в нарастване на омразата срещу Путин изигра и презентацията на Евроазийския съюз. За западния руски клан, това беше сериозен геополитически удар, който, при реализация, ги ликвидира като прослойка.

                  Срещу обединените вътрешни и външни либерални сили, Путин разполага с много силно оръжие – антикорупционната борба. Първият основен удар може да се очаква срещу корупционерите-енергетици, т.е. срещу корупционната система на най-видният либерален „враг” от времето на Елцин – Анатолий Чубайс. Това няма да е трудно - едва ли има по-омразно име на руския народ, след името на Гайдар, от името на Чубайс.  Мъдрият „гуру” Примаков съветва Путин решително да върви
по-нататък и „да изкорени всички отживелици и остатъци от 90-те години, които са пуснали корени в днешна Русия”. Това беше главното послание на Примаков в речта му на заседанието на „Меркурий-клуб” от 13.01.2012 г. Ако Путин удари по тези плевели, успешното му президенстване е осигурено.

                  Путин има още един много важен резерв – Руската Православна църква. На втория ден след Рождество Христово, Руският Патриарх произнесе многозначително послание – призова Русия към световно лидерство. Точно такъв призив, подкрепен от авторитета на властта, може да стане нова национална руска идея. Нищо подобно либералният  дребнобуржуазен планктон не е в състояние да измисли.

          Някои крайни русофили ще заложат на Зюганов и ще сбъркат. Първо, Зюганов никога не е искал да става президент. Второ, неговите послания са странна салата от социалдемокрация, монархизъм и модерна религия – все неща достатъчно чужди на българския народ.

                  Разказват нов многозначителен руски анекдот :

                  Влиза в клас нов учител и казва : „Здравейте ученици. Казвам се Абрам Давидович и съм либерал. А сега всеки от вас да стане и да се представи по същия начин.

                  -Казвам се Маша и съм либералка ...

                  -Казвам се Борис и съм либерал...

                  -Казвам се Вова и съм сталинист.

                  -Вова, защо си сталинист ?

                  -Баща ми е сталинист, майка ми е сталинистка, приятелите ми са сталинисти и аз съм сталинист.

                  -Вовочка, ако твоя баща беше бандит, майка ти – курва, а приятелите ти – педерасти, тогава какъв щеше да бъдеш ?

                  -Тогава сигурно щях да съм  либерал”.

             Като гледаме Русия от тук,  от България, по - подходящ за нас сред кандидат-президентите от Путин, не може да открием. Все пак от него България е чула само хубави пожелания, докато за четири години от президентството на Медведев и една дума за България не беше произнесена. Никакъв нов Горбачов начело на Русия не ни е нужен.

            Русия я очакват трудни дни. Глобалният либерализъм се е обединил в общата си борба срещу руския енергиен експанзионизъм – САЩ разблокирват 70% от своите нефтено-газови находища, Саудитска Арабия обещава рязко да увеличи добива на нефт и газ, Евросъюзът ще субсидира екологичното гориво. Това е политкоректна форма на ембарго. Може да се повтори ситуацията със Съветския съюз през 80-те години на 20-я век, когато цената на барел суров нефт падна до $ 20. По цялата сухопътна граница на Русия е пълно с бази и обекти на САЩ и НАТО, по всяка вероятност американската ПРО в Европа ще стане факт. Информационното пространство е препълнено със сигнали, за предстояща голяма регионална война - mоложението в Нигерия, Сомалия, Судан, Алжир, Либия, Египет, Ирак, Сирия, Палестина, Иран, дебаркиране на американски войски в Либия, концентрацията на ВМС на НАТО в Персийския залив, непрекратяващи се въздушни удари на ВВС на САЩ по Пакистан.Руският ВПК е омаломощен и се задъхва от перспективна неопределеност. За последните 10 години са убити или загинали при загадъчни обстоятелства над 40 видни съветски и руски учени пряко свързани с отбраната и сигурността на страната. Руснаците измират, армията все се реформира и не става по-реформирана, образованието и науката все повече „куцат”, плутократити все повече богатеят, Русия не изглежда добре.  Всичко това са тревожни симптоми и новият президент трябва да търси спешни решения, ако иска да запази доверието на народа и да изведе държавата на спасителен път.Събраните по митингите и активирани по интернет мрежите няма да помогнат, както не помогнаха в България, а даже напротив.

            Владимир Владимирович Путин е единствения разумен е перспективен избор и за Русия, и за България, и за света. Може да сбъркаме, но се надяваме да не е така.







Гласувай:
5



1. анонимен - Констатация
29.01.2012 09:27
90% от руската т.нар. "опозиция" е формирана от комунисти, националисти и национал-белшивики, т.е. от хора, идейно близки на измислената партия на автора, и само 10% са представители на омразните му либерали.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gindev
Категория: Други
Прочетен: 1950929
Постинги: 367
Коментари: 1555
Гласове: 1270
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031