Признато е, че Бългрия е в състояние на системна криза поразила глобалната капиталистическо-либерална общественоикономическа система. Науката отдавна е изяснила начините за разрешаване на подобни кризи : (1), прехвърляне на цената на кризата върху раменете на мнозинството от населението ; (2), смяна на обществено-икономическата система ; (3), започване на Голяма война (в най-различна форма).
По действията на политиците и на държавниците може да се съди, че главните усилия сега са насочени към използване на първия начин. Но се вижда, че това е опасен начин за властимащите, тъй като той, обикновено, завършва с революция. И тъй като втория начин е принципно неприемлив, остава изпитания и изключително ефикасен трети начин. При него също съществуват рисковете от революция, но той е най - безопасен за плутократите, защото попътно решава и други важни за тях проблеми, например, рязкото намаляване на неблагодарната гладна част от населението.
Както почти винаги в нейната история, при рискови, заплетени и опасни ситуации, България, в лицето на нейните политици и държавници, реши да изпревари всички страни и по третия път да даде пример за „интелегентно и изпреварващо” управление. И, макар светът да се готви за война, по.точно казано – за нова война, тъй като от 1999 г. той не е преставал да бъде в най-различни войни, тази нова война партията ГЕРБ е започнала в България под формата на студена гражданска война. Дали тя ще премине в „гореща” и оттам – в революция, зависи от развитието на природноисторическия процес.
В България абсолютен и безгрешен показател за приближаваща студена гражданска война е опасното засилване на антикомунизма. Несъмнен факт е, че пред лицето на неспособността да се справи с кризата в интерес на мнозинството от народа, партията ГЕРБ заложи не на диалог и на разумен компромис, а на война. А на война, като на война – в резултат ГЕРБ може да изчезне от политическата сцена по същия начин, по който изчезна НДСВ. Ще поживеем, ще видим.
Антикомунизмът е видим. На телевизионния екран се завърнаха позабравени лица от началото на „прехода” като Едвин Сугарев, размърдаха се крайни и паталогични антикомунсти като Евгений Дайнов, зачестиха с проявите си негови достойни партньори като Иво Инджив (написал е нова русофобска книга). Върна се да ни поучава от екрана атлантик № 1 на България, доблестният българин Соломон Паси.Води своята пропаганда неповторимия Ифандиев, завладял е БНТ „емблематичният” Димитър Цонев, чийто любим историкограф е съветския предател Виктор Суворов (ст.лейтенант от ГРУ на ГЩ на Съветската армия Владимир Богданович Резун). Допълнителна „свежа струя” се вля с българския „геноцид” над мюсюлманите по време на „възродителния” процес и с досиетата на православния клир. Продължава „победоносно” да шества елементарното русофобско невежество от калибъра на Иван Костов, Филип Димитров, Калин Янакиев, Емил Кошлуков („факторът” Кошлуков ?!), Явор Дачков ; най-голям български икономист са оказа „синия” икономофундаменталист Владимир Каролев. Вземайки повод от подобни „специалисти” и „експерти”, чл. кор Иван Ангелов, в своето „Открито писмо до българските икономисти”, прогледна и описа, макар и с голямо закъснение, действителното положение с творческите дискусии в българските медии :
„Сервилните медии канят само няколко икономисти, които аз наричам пазарни фундаменталисти. В отсъствието на участници с други мнения, те представят непълна и най-често изкривена картина, дезинформират, подвеждат и заблуждават обществеността по икономическите процеси и икономическата политика у нас, в Европа и по света.
Нашите пазарни фундаменталисти, работещи предимно в добре платени със западни финансови средства центрове в София, не канят привърженици на други икономически школи на организирани от тях прояви. Нито пък се отзовават на покани за такива дискусии, организирани на други места. Те предпочитат професионалния уют. Събират се и „дискутират” помежду си в „удобна домашна среда” само от позициите на консервативните икономически теории и практики, необезпокоявани от други мнения. Обяснението е просто - те се страхуват от опоненти.
Техните срещи се отразяват широко в медиите и се представят като мнение на водещите (с пълен член) независими български икономисти, което няма нищо общо с истината. Защото те нито са водещи, нито независими. Някои от тях дори нямат завършено висше икономическо образование с магистратура и не са написали дори една сериозна научна статия в авторитетно икономическо списание. Един от тях е провалил се кандидат за малък докторат и отстранен с решение на съответната катедра в УНСС. Те никога не са вземали или участвали във вземането на управленски решения, засягащи съдбата на хиляди и дори милиони хора. И затова са много щедри на менторски съвети.
Това не се прави за другите – истинските научни дискусии на действително водещи, действително независими и с практически опит български икономисти. С малки изключения,те се отминават с мълчание. Принципът е, че това което не е съобщено от медиите - не се е случило. Освен че така се заблуждава неинформираната общественост, не се помага за развитието на икономическата теория и се пречи на стопанската практика (15.01.2012 г.)”.
Подобна квазидискусия видяхме на 21.01.2012 г., в късните часове, по телевизия
„ON AIR”, но такива са повечето дискусии по българските електронни медии.
По повод и без повод в пресата непрекъснато се напомня за „ужасите на тоталитарния” социализъм. На 21.01.2012 г. новият вестник „Преса”, на първа страница сравни българските археолози „пречкащи” се на строежа на магистрала „Струма” със затворниците от прочутия „Архипелат ГУЛАГ” на лагерния доносник Солженицин и показа такива познания на детайлите, сякаш самият автор Николай Стоянов е прекарал дълги години в лагерите. Може да се предложат на г-н Стоянов по-съвременни паралели на неговата затворническа аналогия, като, например, американския затвор за терористи в Гуантанамо. Какви простори за сравнения се откриват само – българските археолози като терористи, които застрашават най-любимото дете на бат′ Бойко, по-любимо и от народа – магистралите.
Слугувайки на световната конспирация, ГЕРБ направи пореден опит да взриви Българската православна църква (БПЦ), възкресявайки погребаната „народуполезна” дейност на Фори Светулката отпреди 20 години. Като резултат, в клира настъпи разкол, който прие формата на два лагера – „млади” и „стари”, като „младите” са 18 епископи и свещенници, заставащи против митрополитите с досиета. Напрежението ескалира и в епархиите. В. „Преса” (21.01.2012 г.) съобщава, че се раздават въгласи , че някои епархии са „вдовстващи”, поради духовната смърт на водачите им. Иска се тяхното отстраняване. Подобна кампания, колкото и да е благородна, понамирисва. Създава се впечатлението, че „младите религиозни вълчета” просто искат „баницата на старите”, без много да ги интересува ортодоксалното християнство, което, впрочем, личи и от тяхния начин на живот – виж пловдивсикия епископ. Каквото и да се случи, на БПЦ е нанесен пореден тежък удар, чрез който се формира общественото мнение, че тя не е нужна никому. И тъй като, поне засега, без религия не може, остава да видим кого готвят да я замести – Ватикана или Аллах. Въпросът е риторичен, защото, ако съдим по политическите действия на ГЕРБ, всичко е ясно.
Угаждайки на разкаялият се комунист Иван Костов, ГЕРБ прокара в Народното събрание Декларация, с която приравни „възродителния процос” с геноцид и се извини. Смешна работа. Франция призна арменския геноцид на Турция, при който са загинали над милион арменци, а България призна българския „геноцид” над мюсюлмани, при който за загинали, ако са загинали, 600 души. Каква по-логична последица след „великия” парламентарен акт, от това, всички българските православни християни ,масово да се втурнат към джамиите и да се потурчат. Това ще бъде с „един удар –три заека” : хем ще решим кардинално въпроса с досиетата, хем и въпроса с геноцида, хем ще премахнем и ужасния русофилски празник 3 март, пък и ще покажем приемственост не със социалистическото минало.
Така, тихо и полека, се разгаря огъня на новата Студена гражданска война. Да се ненадяваш, българските политици се оказаха в първите редици на глобалния антикомунизъм, негови верни адепти и оръженосци. Типична черта на българския антикомунизъм е, че подавляващия брой антикомунисти са разкаяли се бивши комунисти.
Ето как поетично и високоинтелектуално се изразява българския поет и „син” словесен антикомунистически терорист Ани Илков : „Аз винаги съм считал и считам такива като Първанов и Бойко Борисов за простаци, Станишев за идиот, а министъра на вътрешните работи за скот (има се предвид Румен Петков. Бел. моя). Аз нямам нужда от псевдополитически чудеса и няма да позволя да ме поливат с остатъчната пикоч на комунизма” (виж в. „Седем” от 11-17.01.2006 г.).
Докато основните тенденции на историческия процес сочат пълната капитулация на глобалния капитализъм, българската върхушка, за пореден път избра губещата страна. Клаус Шваб, основател и президент на Международния икономически форум в Давос, в навечерието на поредното годишно събрание на форума, заяви : „Капитализмът в настоящата му форма няма място в заобикалящия ни свят...Не успяхме да си научим уроците от финансовата криза през 2009 г. Необходима е спешна глобална трансформация и трябва да започнем с възстановяването на социалната отговорност...Застрашени сме да загубим напълно доверието на идните поколения. Талантът, а не капитала, ще е определящ фактор за икономиките на бъдещето” (в. „Труд” от 20.01.2012 г.). Доживяхме – представителят на Глобалния капитал да прави по-леви, направо социалистически изявления, на фона на възраждащия се от преизподнята на миналото пещерен български антикомунизъм. Изглежда, той е единствената конвертируема стока на българските „демократи” от времето на „Кръглата маса” и масовото оглупяване от желанието да се летува на Канарите, за свободата на словото и настъпващата „демокрация”, сякаш демокрацията е нещо, което може да се намаже върху хляба.
От гледна точка на отношението към историческата памет има принципна разлика между постсоциалистическите страни и Западна Европа. В основата на европейската интеграция лежи негласната договореност, че историческите проблеми няма да се използват като инструмент на текущата политика.
С „демократите” в постсоциалистическите страни е друго. Те много се срамуват и се страхуват от социалистическото минало, и затова се мъчат да го изтрият от националната памет и от историята. В тези си усилия заприличаха на „по-големи католици от папата”. Подобен подход не е нещо ново, правили са го древните египтяни преди 3000 години. В повечето случай той е бил неуспешен. Петвековното турско „присъствие” в България се постара да изтрие и семето, и историческата памет за българите, но ние пак сме тук !
Така че историческата разправа с антикомунизма предстои – чрез гражданска войно или чрез гражданско погребение, ще видим.
