Във електронния вестник STOLETIE.RU (22.09.2011 г.) е публикувана статия на Олга Решетникова за България под наслов „А все-таки нас любят”. Тази статия е преведана на български и публикувана във в „Дума” от 29.09.2011 г. Формален повод за статията е традиционния ежегоден русофилски събор край язовир „Копринка”.
Може само да се радваме на появяването на подобни материали в руските медии, тъй като информацията за България в тях е твърде оскъдна и много често - деформирана.
Статията на Решетникова може, условно, да се раздели на две части. Първата е често информационна и дава представа как се е зародила и еволирала идеята за събора и как преминава в ново качество с възникването на движение „Русофили”.
„Изначално движението представляваше просто среща на тези, които са се трудили в съветската република Коми по времето на социализма. Постепенно към тях се присъедениха и училите се и работили в Съветския съюз, смесените семейни двойки. Така че движението започна като другарска среща на хора обединени от своето съветски минало – те си спомняха своята младост, съвестното учене и любов, пееха лябимите руски и съветски песни.
Постепено към тях се присъедениха и тези, които просто обичаха Русия и които днес бяха лишени от станалите им необходими руска култура, литература, изкуство, преса, телевизия...Движението бързо стана масово и вече обединява над 20 000 души по цяла България... През 2009 г. движението беше възглавено от Николай Малинов, под чието ръководство активистите развиха многостранна дейност за съхраняване на руските и съветски паметници, за подържане изучаването на руския език, за срещи с руски творчески колективи...”
Дотук съществени претенции към описаната история няма, макар че въпроси възникват : не е казано откога движение „Русофили” се оформя организационно и какво то е правило до 2009 г., т.е. на кои среди и личности принадлежи неговото начало – та нали е ясно, че не г-н Малинов е създал и организирал това уникално движение. И не само това. В полето на българската русофилия то не е и едниствено. Г-жа Решетникова признава този факт, но някакси през зъби : „Движението на Н.Малинов не обхваща всички български русофили. В страната има и други обществени организации, които са за дружба и сътрудничество с Русия, но те не са толкова масови и организирани”. Това не е съвсем вярно. В България има много русофилски организации, които са и добре организирани (няма да ги назовавам, за да не изглежда като реклама) и правят не по-малко, а в много случаи и повече за българо-руската дружба и то без масови събори.
В изложението на г-жа Решетникова прави впечатление неосъзнатия опит да се противопоставят различните русофилски организации в България и да се фафоризира една от тях по съмнителни критерии. Това проличава и от изложението на г-жа Рещетникова : „На тазгодишния събор руският посланик Ю.Исаков прочете указ на руския президент Д.Медведев за награждаване на Н.Малинов с медала „Пушкин” за неговата активна дейност по запазването на паметниците на руската и съветската бойна слава. От високата требуна прозвучаха приветствията на българският президен Г.Първанов, на лидера на БСП С.Станишев, на кандидат-президента от БСП И.Калфин, на представители на обществени организации, на представителя на Руската провославна църква в София игумен Филип, на ръководители на руски делегациии. До късно вечерта на естрадата се представиха руски и български артисти и художествени колективи, развяваха се български и руски знамена, звучаха популярни руски и български песни”. Описаната картина предизвиква двойствени чувста ; от една страна всичко това е добре- българите изразяват своята любов към Русия. От друга страна е налица явното политизиране на събора с елементи от предизборна кампания, присвояване на изразената русофилия от един политически субект, който кой знае какво отношение към русофилията няма. Излиза, че ние, в България, трябва да приемем, че официална Русия припознава за свой единствен събеседник и кореспондент, за единствен легитимен представител на българската менталност и на нейния руски вектор, движение „Русофили”.
Това, разбира се, не е така. Много български русофилски организации вършат значими неща без туризъм, кебабчета и гръмки скандирания, но с по-голяма обществена полза. В края на краищата, никакво обществено ехо от събора край Казанлък няма ! Затова и награждаването на Н.Малинов с руския орден „Пушкин” носи неразбираем лобистки отенък.
Във втората част на материала си О.Решетникова прави бегъл преглед на политическото положение в България след контрареволюцията от 1989 г. и настъпилите промени в традиционните русофилски настроения. И, ако, като цяло, изложената фактология е вярна, тревожат някои акценти и интрепретации.
Изглежда, г-жа О.Решетникова е антикомунстка и като добавка – религиозна фундаменталистка. „10 ноември 1989 г. – пише тя – е повратна точка в българската история : комунизма си отиде, но комунистите останаха (курсива е мой. Е.Г.). Голяма част от тях бързо се превърнаха в антикомунисти и без да се върнат към своите национални корени, настойчиво започнаха да увещават българския народ да прави „нов национален избор”...Съзнателно или не, новите ръководители на България говореха и говорят за нуждата от такъв избор, макар че той е невъзможен. Както остроумно отбеляза българския политолог Валентин Вацев : „Присъединяването към цивилизация, към която не принадлежиш, е все едно да се обявиш за златна рибка и на това основание да поискаш за себе си по-комфортен аквариум”. И българите, като всеки народ, имат само една алтернатива – или да запазят своята дадена от Бога национална идентичност (курсива е мой.Е.Г.) , или да се изчезнат, като се разтворят в другите цивилизации”.
Какво излиза – че за натрапвания „нов цивилизационен избор” са виновни българските комунисти – стари и „нови”. Подобен извод е несъстоятелен от където и да го погледнеш. Приведения цитат от В.Вацев, без указване на източника, изглежда странно като доказателство, и май повече се отнася до „нова Русия”, отколкото до България. Колкото до постановката, че правенето на нов цивилизационен избор за всеки народ е невъзможно, това просто не е вярно. За примери не трябва да ходим далече – и Русия, и България направиха, с приемането на християнството, нов цивилизационен избор, и няма пречки двете страни да направят още един нов (което вече става и в Русия, и в България). И нека не ангажираме Бога с цивилизационния избор въобще, защото ще излезе, че той е много непостоянен в раздаването му.
Олга Решетникова не харесва и атеизма, който откъснал българският народ от „светата православна вяра”, защото според нея именно връзката „славянство-православие” е главното, което свързва двата народа. „Във всички времена именно това съчетение беше нетърпимо за враговете на България и Русия, именно срещу него бяха насочени всичи вражески усилия”. Тук г-жа Решетникова съвсем се обърква. Несъмнено, родствените връзки, връзките чрез кръвта са нещо много силно, но нека не намесваме тук религията. Та нали от Библията знаем, че Кайн е убил Авел, а те са били братя !! Атеистична социалистическа България беше най-близо до Съветска Русия от всички други социалистически страни и точно съветофилията подгрява днес остатъците от „старата” българска русофилия. С други думи, ако не беше българската съветофилия, днес нямаше да има видима българска русофилия въобще (в неявен вид г.жа Решетникова признава това, когато проследява еволюцията на създаване на движение „Русофили”).
Нека бъдем честни пред себе си. Точно съвременната съветофобия е най-ефикасното оръжие срещу русофилията и православието, и славянофилството няма тук нищо общо (като доктрина тя напълно принадлежи към миналото). Напразно г-жа Решетникова се тревожи за ниската религиозност на българите, такова нещо се наблюдава и в Русия. Просто българите са по-скоро суеверни, отколкото набожни, а Българската православна църква съществено се отличава по своята историческа същност от Руската провославна църква. Затова и обобщението на Решетникова в края на статията изглежда остаряло, неактуално и не съвременно. „Връщането към православието като основа на живота на руснаци и българи е въпрос на нашето оцеляване. Ако Русия и България не заемат своите места в цивилизационната група към която принадлежат, те ще се лишат от своята национална идентичност и са обречени да обслужват чужди интереси. Нека да вървим заедно и да носим на света нашата вяра, нашето разбиране за справедливост, нравственост и организация на живота, защото това е мисията на Русия и България, тяхната национална идея” (курсива е мой. Е.Г.).
Бих предложил на Олга Решетникова две неща : (1), да запази подобни проповеди за себе си ; (2), да подхожда към съвремените българо-руски отношения аналитично и научно, изхождайки както от реалностите на деня и историята, така и от
очевидните закономерности на протичащия природноисторически процес.
Българската русофилия е като нежно цвете, изискващо много сериозни усилия за неговото подържане. Любуването му отдалече е приятно, но далече недостатъчно то да оцелее.
Материалът на Олга Решетникова изразява в концентриран вид много от заблудите на голяма част от руската интелигенция, от нейните мятания по полетата на философията и историята, което, в края на краищата, води до идейна и мирогледна капитулация. За българската русофилия това е лошо, много лошо.
