И това не са празни думи. През 2009 г., за първи път от 1973 г., когато беше отменена наборната служба, в САЩ е напълно изпълнен планът за набиране на новобранци по контракт. Въоръжените сили на САЩ, заедно с националната гвардия, достигнаха численост от 2,1 милиона души (в. „Дуел” от 17.11.2009 г.).
Цялата дандания около разполагането на елементи от третия позиционен район на ПРО (противоракетна отбрана) в Източна Европа прави впечатление на информационна диверсия - за отклоняване на вниманието на световната общност и на първо място – на Русия, от реалната активност на САЩ в областта на ПРО. В Източна Европа се предполагаше разполагането на някакви жалки 10 противоракети, докато в същото време на Аляска, без всякакъв шум и обсъждане се разполагат 100 противоракети от истинския щит срещу руските ракети.
Втори позиционен район – срещу китайските ракети – се разгръща в Калифорния. Вече е построена радиолокационната станция и скоро броят на противоракетите ще достигне „щатните” 100 бройки.
Усилено се изгражда морската система за ПВО „Инджис”, разположена на кораби патрулиращи около американското крайбрежие. Тя е предназначена за унищожаване и на елементи от спътниковата групировка за управление на ракетите, и е с доказана висока бойна ефективност. Укомплектована е с относително евтините (по американските стандарти) ракети SM-3 ( $ 10 милиона едната)
Вместо наземните шахти за твърде големите и скъпи ракети GBI ($ 70 милиона едната), в европейския регион ще се появят американски кораби, всеки от които ще носи на борда си по 100 ракети SM-3 в модификацията „блок 1, модификация А”. Първите два-три кораба ще се появят в Средиземно море през 2011 г. Ракетите SM-1-1A могат да прехващат противникови ракети с малък и среден радиус по високите траектории.
Към 2015 г. ще започне разполагането в Европа на противоракетен щит за прикриване на иранското направление с ракети от модификацията SM-3-1B. Къде ще бъдaт разположени тези ракети още не е определено.
Успоредно се доокомплектова четвъртият елемент от ПРО – ПРО с въздушно базиране, ползващо химически лазери. Това ПРО напълно гарантира прехващането на ракети стратиращи от руските атомни подводни лодки.
Всички тези дейности се реализират без излишен шум, с наистина американска скорост, деловитост и размах. След пълната готовност на американската ПРО към 2020 г., САЩ ще бъде напълно гарантирана срещу атомни атаки от страна и на Русия, и на Китай с пълно прехващане на ракетите още при старта (Михаил Делягин във в. “Свободная пресса” от 23.06.2009 г.). За всеки случай се разглежда и възможността да се изгради последен позиционен район в областта на Мичиган, за поразяване на „промъкнали се” през Аляска руски. На 12.02.2010 г. боен американски лазер монтиран на Боинг-747-400F, сваля ракета изстреляна от базата Пойнт-Мути в Калифорния, когато тя е била в началния участък от траекторията си.
На въоръжение в американския флот има 14 подводници „Охайо” с ракети „Трайдънт”.През годините на Студената война те прекарваха 50-70% от времето в морето. Днес този показател е стигнал 70-90%. Американският атомен подводен флот изпълнява повече патрулирания, отколкото Русия, Франция, Великобритания и Китай, взети заедно (в. „Русия днес” от 20-25.03.2009 г.).
Военновъздушният парк на въоръжените сили на САЩ е просто ужасяващ. В строя са почти 13 000 самолета, от които 637 стратегически бомбардировача.
Естествен е тогава интересът доколко тази ограмна военна машина е боеготова и боеспособна, кои са нейните силни и слаби страни.
Историята на САЩ и на нейната армия е изпълнена с митове и страната и днес живее с тези митове. Да започнем с това, че независима държава САЩ стават не на 4.07.1776 г., а 10 години по-късно. През 1776 г. започва метеж, а след него - партизанска война на северноамериканските колонии срещу британските власти. По това време избрания, неясно от кого, президент на САЩ, бившия полковник от британската армия Джордж Вашингтон, бродел из селските местности и се криел от британските войски. Разпръснатите групи на метежните колонисти били пред пълен разгром, когато през 1783 г. започва Англо-Френската война. Всъщност, дебаркиралите френски войски в Северна Америка спасили американската „независимост”.
Американците се отблагодариха твърде своеобразно на своите френски приятели. Възползвайки се от заетостта на Франция в Европейските войни , те отнеха през 1803 г. последната френска колония в Северна Америка – Луизиана и на нейна територия създадоха няколко северноамерикански щати. Но когато американците се опитаха да повторят същия фокус с Англия – да откъснат от английската корона Канада - опитът едва не завърши със загубване на американската независимост. През 1814 г. английската армия превзема и изгаря Вашингтон заедно с Белия дом. От този момент американците цели 84 години избягваха да воюват с европейски армии, тренирайки своята армия в боеве с индианци и мексиканци. Освен това успяха да се изтрепят един друг в Гражданска война, губейки около 1 милион души от своето 30 милионо население (1861-1865 г.).
През 1898 г. американците най-сетне се решиха на война с одрипавялата и изтощена Испания, за да отнемат й последните колонии : Куба и Пуерто-Рико в Карибско море, и Филипинските острови в Тихия океан, като не можаха да изнамерят повод за война нищо по-убедително от взривяването на собствения си крайцер „Мейн” на рейда в Хавана, при което загинаха 260 моряка и нито един офицер.
Войната с Испания демонстрира слабостта на американската армия при сухопътни операции без въздушна и морска подкрепа. На Филипините испанската армия беше предварително разгромена от местните въстаниции, но в Куба нещата изглеждаха другояче. Въпреки помощта на кубинските въстаници, американците не успяха да сломят испанската съпротива и се оказаха в критично положение поради липса на снабдяване и от тропически болести. На остров Пуерто-Рико, испанския гарнизон от няколко стотин души беше победен след няколко седмични ожесточени боеве, при които американците губят 3000 души.Американското командване вече било приготвило предложение за капитулация, когато испанските им „колеги” ги изпреварили.
Въпреки всички очевидни военни недостатъци, след края на войната американския народ и американските политици са обхванати от луд възторг и самоопиянение. Руският консул в Ню-Йорк В.А.Теплов така описва „победната вакханалия” :”Независимо от твърде ограничените успехи постигнати от американския флот в Манила, присъщото американско самомнение, подхранвано от тази победа, се издигна на висота не отговаряща на постигнатите резултати. Лесният триумф напълно замая главите на тукашните политици... и нищо не е в състояние да утоли все по-разгарящата се жажда за поглъщане на нови територии” (Е. Е. Юровская. "Практикум по новой истории..." - стр. 239-240). Руският посланик А.П.Касини допълва (27.04.1899 г). : „ след военните успехи срещу Испания, американския народ е завладян от чувство на извънредна гордост и самоувереност и от презрение към всичко неамериканско...Днешните политици вече са убедени, че даже коалиция на цяла Европа не може да ги победи” (пак там, стр. 248).
Точно тази „безгранична самоувереност и презрение към всичко неамериканско” така характерни за американския народ и особено на неговия политически и военен елит, имаха твърде печални последици през Първата световна война.
Американците влизат във войната три години след нейното начало и година преди нейният край, по-точно- американската армия влиза в бой три месеца преди завършването й (август 1918 г.). При пристигането си тази армия (1 милион души) е абсолютно небоеготова и небоеспособна : няма артилерия и стрелково оръжие. Наложило се е французите и англичаните допълнително да я обучат и въоръжат. От тогава са и калибрите на американската артилерия : 105 мм и 155 мм (френски калибри).
При влизането в бой с американците се случва нещо ужасно. Само за три месеца воюване те губят убити 200 000 души и ранени – 600 000 души. Практически, американската експедиционна армия престава да съществува.
Да сравним военните загуби по участващи страни : Русия – 700 000 души ; Англия – 900 000 души ; Франция – 1 300 000 души ; Германия – 2 000 000 души. Следователно, за една година Англия губи 225 000, Франция – 325 000, Германия – 500 000, т.е. американците за последните три непълни месеца на войната губят толкова войници, колкото Англия губи за една година.
Годините между Първата и Втората световна война са години на пълен застой за сухопътните войски на САЩ – те носят английски каски до лятото на 1942 г., а до началото на 1940 г. нямат собствени танкове. За сметка на това, изключително бурно развитие имат ВВС и ВМС. Към началото на войната, те са напълно съвременни и мощни видове въоръжени сили. И въпреки това, американското военно командване , нарочно или по недоглеждане, допуска катастрофата в Пърл Харбър (7.12.1941 г.), от която САЩ не могат да се оправят почти година. Второ морско поражение те допускат на 27 и 28.02.1942 г. в боя в Яванско море, когато отряд от 5 американски крайцера и 10 ескадрени миноносеца атакуват японски транспорт ескортиран от 4 японски крайцера и 14 ескадрени мононосеца. В ожесточеното морско сражение японците потопяват 2 крайцера и 3 есминеца, без да губят нито един свой кораб, включително и от транспорта. За 8 месеца настъпление японската армия овладява огромна територия в Югоизточна Азия и надвисва над Австралия. На американците им трябваха две години ,при пълно въздушно и морско превъзходство, за да отвоюват тези територии.
Американското главно командване възприе стратегията на „аеродромно-островно” методическо закрепване и придвижване от югоизток на северозапад през Тихия океан от архипелаг на архипелаг (американските войници наричаха тази стратегия „от палма до палма”).
Като разположи по островите от Ивадзима до Нова Гвинея не повече от 1/10 от своите сили, японската императорска Главна квартира предостави възможност на американците твърде дълго да се задържат на всеки архипелаг. Научните доводи на американците за такава стратегия бяха : (1) защита на Австралия ; (2) необходимостта да се „размекне” неприятеля по цялата негова периферия ; (3) нуждата от островни аеродруми за настъпление срещу Япония. И трите „научни” доводи се оказаха несъстоятелни.
Боевете през 1942 г. показаха, че отделените от Япония сухопътни сили на тихоокеанския театър на военните действия едва стигнаха, за да се доберат до Соломоновите острови и северния бряг на Нова Гвинея. Японците се спряха на превалите на новогвинейските планини (хребета Стенли) и не достигнаха пристанището Морсби на южния бряг на острова. Заплахата за японско нахлуване в Австралия се оказа преувеличена.
Съображението за „размекване” на неприятелската съпротива беше също така погрешно. Размеква се нещо твърдо. В централната част на Тихия океан японците оказваха гъвкава съпротива с малко сили. Японският гарнизон на остров Микин (архипелаг Джилберт) се състоеше от 700 души, архипелагът Маджуро беше зает без съпротива (японците го бяха напуснали), гарнизонът на остров Ату (Алеути) беше от 2500 души и т.н.
Американското командване твърдеше, че тихоокеанските архипелази са му нужни като аеродруми. Но и това не се оказа вярно.
В боевете за Сайпен (15.06-16.07.1944 г.) американците в продължение на един месец се задоволяваха само със корабоносна авиация и не използваха земни аеродруми.
В битката за Филипините (октомври 1944 г. – януари 1945 г.) американците не използваха предварително завзетите островни аеродруми, а се базираха или на самолетоносачите от 3-я и 7-я флот на адмиралите Хелсей и Кинкейд, или на завзети аеродруми на филипинските острови Лейте и Миндоро.
Въздушните нападения срещу Япония започнаха от самолетоносачите на адмирал Митчел (16.02.1945 г.) и продължиха от самолетоносачите на адмирал Хелсей без да се използват базите на Марианските острови.
Гъвкавата и раздробена съпротива на японците се превръщаше в силна и твърда с приближаването на американците до жизнения път Нипон-Формоза (Тайван)-Индонезия, по който Япония се снабдяваше с петрол, ориз и метали. За овладяването на остров Окинава с площ от 1140 кмІ. на американското командване бяха нужни половин милион войници, 1317 кораба и 1727 самолета, за да унищожи 109 000 и да залови в плен 7800 японци. За отбраната на филипинските острови японците пожертваха цялата 5-а армия на ген Ямасита (116 000 души и 2800 самолета), толкова важно беше за японското главно командване направлението Формоза – Филипините – Индонезия. Същото направление минаваше и по материка, през Китай. Но американците се отказаха да се възползват от единственият целесъобразен театър на воените действия против Япония. Причините бяха и политически и военни.
В Китай американците трябваше да воюват като съюзници с Китайската Червена армия, нещо което американците никак не искаха. Освен това американците избягват да воюват по суша, ако за целта може да го правят по море или от въздуха. Затова те се отказаха от сухопътния вариант и предпочетоха до края на войната да воюват „от палма до палма”.
В африканските операции през 1942-1943 г. имаше случаи, когато американските танкисти самоволно извеждаха танковете от боя, като се позоваваха на лошата работа на вентилационните и охладителни устройства на танка. Американците загубиха декемврийските боеве през 1942 г. при Лонгстоун Гиле (близо до Бизерта), защото не пожелаха да се катерят по тъмно по планината, за да заемат височините вече напуснати от немците. В Бирма американският летателен състав смяташе 30-40 излитания месечно за „възмутително претоварване” на пилотите.
Американската стратегия през Втората световна война беше построена на подавляващо ресурсно и военно превъзходство. През пролетта на 1944 г. превъзходството на американския флот над японския беше : 4 пъти по самолетоносачи и ескадрени миноносци, в кораби от останалите класи – над 3 пъти. Във филипинското сражение край остров Лейте (октомври 1944 г.) американците имаха превъзходство над японците : в самолетоносачи – седем пъти (30 срещу 4), в ескадрени миноносци – три пъти (104 срещу 33) и в линейни кораби – почти двукратно (12 срещу 7). Но и такова превъзходство се оказваше недостатъчно срещу силен противник.
Прословутия десант в Нормандия (20.06.1944 г.) беше преди всичко демонстрация на техническо, технологично и ресурсно превъзходство, а не на някакво военно умение. Съюзниците имаха 15-кратно превъзходство в авиация, 5-кратно в танкове, 3-кратно в жива сила и, въпреки това, разстоянието от 200 км до Париж , те-вместо планираните 3 дни- преодоляха за два и половина месеца, при средно темпо на настъпление 2,5 км/ ден. По същото време на Източния фронт Червената армия реализираше средно темпо от 20 км/ден, т.е седем пъти по-голямо. Съюзническото настъпателно темпо нарастна на 3 км/ ден при преодоляването на 600 км. до германската граница . През декември 1944 г. съюзниците спират настъплението и започват да трупат войски. В началото на 1945 г. тяхния брой надхвърля 100 дивизии (www.iraqwar.mirror-world.ru от 20.07.2011 г.Виж Константин Колотаев).
И тогава се случва „Арденското чудо”.В почти непоносими условия, при липса на гориво, при пълно превъзходство на съюзниците във въздуха, с набързо окомплектовани от запасняци части с понижен боен дух, германците съсредоточват 900 танка и САУ, 1000 бойни самолета, 2600 оръдия и минохвъргачки, пробиват фронта на 1-ва и 7-а американски армии и хвърлят в паника съюзническото командване (16.12.1944 г.) Престава да съществува 101-ва американска въздушно-десантна дивизия, съюзното командване хвърля в боя наказателните роти, военните затворници, осъдени за тежки престъпления, всички тиловаци, които са под ръка. Ами ако германците бяха не 21 дивизии, а да кажем 70, както при Белоруската операция на Червената армия, или 90 – при Берлинската операция и германските танкове имаха достатъчно гориво ? Как тогава да оценяваме военните умения на воюващите страни ? Ами много просто – щяхме да събираме останките от съюзниците в Атлантическия океан.
При планирането на съюзническата операция в Сицилия ген. Айзенхауер съобщава на Рузвелт, Чърчил и Сталин (7.04.1943 г.), “че има малки шансове за успех, ако в района на десанта се окажат значителен брой добре въоръжени и напълно боеспособни германски сухопътни войски”. По-нататък генералът разяснява, че под “значителен брой войски” той има предвид повече от две немски дивизии.
Чърчил е вбесен от този доклад и изпраща до съюзническото командване следния меморандум.
“Ако присъствието на две немски дивизии се смята за решаващ фактор за отмяната на която и да е настъпателна операция от един милион наши войски в Северна Африка, аз трудно си представям как можем да продължим тази война... Ние заявихме на руснаците, че във връзка с предстоящия десант в Сицилия временно спираме доставките на военни материали със северните конвои и сега изведнъж се отказваме от десанта, защото там, виждате ли, можело да има две немски дивизии. Не искам и да си представя, какво може да си помисли Сталин, който има пред себе си 185 немски дивизии”.
Всъщност, за победата на САЩ и Великобритания във Втората световна война помогна Червената армия и атомната бомба.
Военната тактика и стратегия на САЩ не е претърпяла по същество никакви сериозни промени в последните 60 години. Тя продължава да си остава тактика и стратегия на военния тероризъм, съчетан с огромно превъзходство в силите и средствата срещу слаби противници. Все повече са налагат безконтактните военни действия със заместване на живата сила с роботи, т.е. воюва се с технологии. Тази тенденция постепенно се избистри във войните на САЩ след края на Втората световна война.
Първото следвоенно изпитание за американците се оказа войната в Корея. При приблизително равенство в жива сила, 10-кратно превъзходство в авиация и 5-кратно превъзходство в танкове, при помощта на една дузина американски съюзници, войната завърши наравно.
Характерна черта на настъпателните операции на американските войски е, че те се провеждат само при значително превъзходство в бойна техника и особено – на авиация, а на крайморски направления – и на ВМФ. Войските на САЩ се оказват слабо подготвени за нощни боеве. Те много се боят от обходи, обкръжаване и ръкопашни схватки и бързо отстъпват. При отбрана са слабо устойчиви и при липса на авиационно усилване са почти безпомощни. В това отношение южнокорейските войски се представят много по-добре. Пролича и привързаността на американските военни към два принципа : (1) замяна на удара с жива сила с удар с техника и (2), замяна на операциите с близък обсег с операции с далечен обсег.
Американската армия показа ниска устойчивост при нощния бой и винаги при бързи и яростни атаки и контраатаки на противника. Американската морска пехота разполагаше с 4 000 гранатомета тип „базука” – по 8 гранатомета на всеки севернокорейски танк. Почти всяка „базука” можеше да ликвидира Т-34 при пряко попадение, но затова се искаше танка да се допусне на 300 м. И на по-малко. Но нервите на американските гранотометчици не издържаха и те откриваха огън на дистанция 400-500 м. При такова разтояние те ,разбира се, не улучваха и не опитваха втори изстрел, а побягваха и попадаха под огъня на танковите картечници. Ако американските войници имаха не войнска храброст, а елементарно чувство за дълг, те със своите 8 „базуки” на всеки танк биха унищожили севернокорейските танкове още в първите три-четири дни на войната.
В корейската война пролича и най-новата американска „новост” : манипулирането на военните загуби – грубо занижаване на своите и увеличаване на противниковите.
Абсолютното военновъздушно и военноморско господство, без да гарантира победа, гарантира относително минимални загуби в жива сила и бойна техника. Отношението между общите загуби в жива сила между войските на ООН и войските на Китай и на Северна Корея е 1 : 12 по безвъзвратни загуби. Загубите на САЩ са : 54 246 убити и 103 284 ранени, общо – 157 530 души. Тези цифри се оспорват от експертите. Сметките показват около 232 000 убити, което е близо до севернокорейските данни – 150 000 убити.
Във въздушната война резултатите, според двете страни, също съществено се различават. Според съветски официални източници, летците от 64 съветски авиокорпус са извършили 63 229 бойни полета, провели са 1790 въздушни боя, като са свалили 1309 самолета на Обединените нации. Собствените загуби са 335 изтребителя МИГ-15. Според американски източници, са свалени 792 изтребителя МИГ-15 при собствени загуби от 104 изтребителя F-86 ; 54 - F-51 ; 64- F-84 ; 68- F-80С; 3- F-94 ; 34- В-29, или общо – 327 самолета („Воздушный щит страны советов”, стр. 128). Съмнения в американската статистика възникват веднага щом прочетем отчета на американските ВВС за извършената „работа” в корейската война : „Американските летци извършиха 836 877 бойни полета при което бяха унищожени : 82 920 автомашини, 10 489 железопътни вагони, 963 локомотива, 1210 моста, 1331 танка, 18 324 артилерийски оръдия, 184 808 души”. Буди смях американската точност. От височина няколко километра да преброиш убитите войници и унищожените вагони наистина си е „статистически подвиг”.
По - авторитетен източник дава следните данни : съветските летци провеждат 1872 въздушни боя, в които свалят 1106 американски самолета, от които 650 F-86 и губят 335 свои самолета. Китайските и севернокорейските летци свалят 271 американски самолета, в това число – 181 F-86. Повечето специализирани западни списания са единодушни, че двубоя МИГ-15 - F-86 завършва в отношение 1,5 : 1 в полза на МИГ-15 . Съветската статистика се потвърждава и по косвени американски източници. Съгласно отчета на Спасителната служба на 5-та американска въздушна армия, само от Северна Корея са евакуирани 1000 свалени американски летци. Същата служба съобщава, че за времето на цялата война са излезли от строя 4000 единици въздушна техника. Като се вземе предвид, че най-често във ВВС бойните загуби са равни на небойните, свалените самолети пак се оказват около 2000 – по-близо до съветските оценки (виж Андрей Паршев –Почему Америка наступает. “АСТ.Астрель”. Москва, 2002. Стр. 118-119).
Войната на САЩ срещу Виетнам няма да обсъждаме, за нея има писано повече от достатъчно (виж, например,американският фундаментален труд на ген.лейтенант Филип Девидсън – Война во Вьитенаме.”Эксмо”.Москва, 2002. 815 стр.). След като хвърлиха срещу виетнамския народ огромна военна мощ, след като унищожиха природата на страната, разрушиха градовете й, и избиха над 1 милион мирни жители, САЩ загубиха войната (военните жертви на Северен и Южен Виетнам са 900 000 убити и бизследно изчезнали). Американските загуби са 57 685 души убити и 303 700 ранени. Армията на Южен Виетнам губи 225 000 души убити и над 570 000 ранени. Нужно е да напомним, че широкомащабната война срещу Северен Виетнам САЩ започнаха след така наречения „Тонкински инцидент” (5.08.1964 г.), който се оказа груба американска провокация и лъжа.
Както се вижда, в двете най-сериозни военни изпитания след края на Втората световна война, американците не могат да се похвалят със сериозни военни успехи. При войната в Корея американците загубиха в жива сила толкова, колкото през цялото си участие във Втората световна война. Китайците и севернокорейците унищожиха повече американци от германците и японците, като нямаха линейни кораби, самолетоносачи, бомбардировъчна и щурмова авиация, балистични и крилати ракети.
Още по-зле изглеждат американските воини срещу далече по-слаби противници.Типичен пример е американската агресия срещу микроскопичната островна държава Гренада през 1983 г. (площ на острова – 344 км.І ; население 110 000 души).
30 000-та американска групировка с най-модерно въоръжение се сблъсква в Гренада с 1000 кубинци (от тях-200 военни), към които се присъединяват 3 000 бойци от гренадската армия и полиция, заедно с партийни активисти въоръжени със съветско оръжие от времето на Втората световна война : голямокалибрени картечници ДШК, 37 и 57 милиметрови зенитни оръдия. Боевете продължават две седмици и американците сломяват съпротивата на кубинците едва след като те остават без муниции. Американците губят 3 000 убити, 100 транспортни и 20 бойни хеликоптера, 10 бойни самолета срещу 50 убити кубинци (според американски данни). Тежко пострадва 82-ра въздушно-десантна дивизия, напълно загива елитът на американския спецназ – групата „Делта” (нека припомним, че през 2011 г. афганистанските муджахеди свалиха хеликоптер, в който загинаха 50% от най-елитния американски спецназ – „Морските котки”, участвали в убийството на Бен Ладен). Американците дотолкова се озлобяват от кубинската съпротива, че сриват до основи кубинското посолство, а при евакуацията на съветското посолство се нареждат в две редици и ритат отзад всеки, който мъничко прилича на южноамериканец (за по-сигурно, кубинските дипломати се приютяват в съветското посолство и се евакуират заедно със съветските дипломати).
В официалната информация за военните действия в Гренада американците намаляват своите загуби 100 пъти !!! Тази типична американска лъжа се задържа много дълго благодарение мълчанието на Съветския съюз, възприел по онова време принципа на Громико : „Не трябва да дразним американците за дреболии”. Този принцип от времето на Брежнев отведе СССР твърде далече, чак при „новото мислене” на Горбачов и след него към руската политика през 90-те години на 20-я век.
Войните на САЩ в Югославия, Ирак (две войни) и в Афганистан само потвърждават основните изводи направени досега : непрекъснато манипулиране на данните за собствените си загуби плюс решаване на изхода от войната с невоенни средства (подкупване на местните политически и военни елити, и използването на методите на информационната война). В условията на липса на съпоставим геополитически конкурент (ликвидирането на СССР), подобен подход се явява достатъчен.
При първата война в Ирак САЩ официално съобщиха за 64 жертви. Малко по-късно беше обявено за 146 души. По сведения на американските ветерански организации жертвите са 8013 души. Различните военни експерти говорят за 15 000 убити и унищожени 600 танка и 150 бойни самолета в периода 24.02 – 1.03.1991 г.
За втората война срещу Ирак (19.02-31.12.2003 г.) нещата изглеждат така : официални загуби са 495 души ; определени чрез сравнителна експертна оценка –не по-малко от 30 000 души заедно с 400 танка и 600 бойни самолета (виж „Зарубежное военное обозрение”, бр 9 /2003, стр. 74).
Трудно е да се каже къде е истината, но че не е в официалните данни е повече от ясно.
Всичко описано досега показва, че главния проблем на американската армия е нейният личен състав – редови и команден.
Армията на САЩ е наемна (контрактна) армия. Съзнателно не се употребява терминът „професионална”, защото професионализма е нещо друго и в армията на САЩ има достатъчен брой професионалисти. На служба се наемат поради различни подбуди : финансови проблеми, желание за получаване средства за образование и други. В основата си личния състав на армията е от бедни и неосигурени семейства. Типичният американски войник изглежда така : 25 годишен, много са негрите, неестествено голям брой са войниците с очила. Социологическият анализ на този състав е работа на отделен сериозен анализ, но според «Washington Profile»., ѕ от американците в призивна възраст са неспособни за военна служба. Трезво оценявайки състоянието на своите сухопътни сили, американското командване залага на компенсиране на ниското качество на военнослужащите с високотехнологично оръжие и с прилагане на нови принципи за воюване. Новата американска доктрина „Тотална (всеобхватна) операция” постановява, че победа може да бъде постигната без използване на сухопътен войскови компонент. Войникът ще стъпи на бойното поле само за налагане на окупационен режим. С това се заменя доктрината „Въздушно-сухопътна битка” от бойният устав на пехотата FM-100 и се преминава към дистанционно воюване и политико-пропагандно въздействие върху противника (Анатолий Матвийчук в сп.„Солдаты России”, бр. 1-2/2011 г.).
В началото на 90-те години на 20-я век е създаден Обединения директорат за несмъртоносни въоръжения. Той трябва да съответства на новата идеологема за ненасилствено налагане на демокрацията по света. Предполага се, че оръжието за така нареченото „меко действие” не избива местните жители, но така ги „разтърсва”, че ги убеждава в американското превъзходство. Ето някои от оръжията на „мекото действие”.
1.Вонящата бомба на Памела Далтон. Съдържа комбинация от мирис на гниещ буклук, пържени екскременти, добовка от мирис на скунс и на миазми на орхидея. Ще бъде приета на въоръжение тази година.
2. Гей бомба. Това е контейнер с химически вещества разпръсвани над противниковите окопи от ракета с малък радиус на действие. Веществата се разпрашават във въздуха и, при поражение, вражеските войници започват да изпитват един към друг непреодолимо сексуално влечение. Започва хомосексуална оргия на бойното поле и американската армия безпрепятствано настъпва.
3. Смъртоносни илюзии. Това са оптически илюзии проектирани в атмосферата. Оръжието е изпитвано във Виетнам (без успех), във Куба (април, 1982 г.) и Сомалия (февруари, 1993 г.).
В Куба на небето е проектиран образа на Дева Мария, която тъжно гледа Острова на Свободата и изтрива сълзите от очите си. Образът е просъществувал няколко минути, но за това време много кубински вайници са паднали на колене и са започнали да се молят. Кубинските власти са изгубили много време и сили, за да разобличат тази провокация.
В Сомалия се е повторило същото, само че с образа на Исус Христос. Суеверните негри от Национално-освободителната армия така се изплашили, че захвърлили оръжието и се разбягали („Аналитический клуб”.ру от 29.06.2011 т.).◄
През 2011 г. САЩ отбелязаха трагичният акт от 11.09.2001 г. с пампозни поминални тържества и с чувството на страна-победител в войната срещу „тероризма” (президентът Обама заяви: Преборихме се с робството, рецесията, фашизма, комунизма и тероризма). Но ако вземем предвид описаните американски навици да влизат (обявяват) във война – след скалъпени провокации – към колосалната терористична атака от 2001 г. възникват неудобни въпроси, които все още остават без отговор. Нещо повече. Това, което вече е разкрито от CounterPunch показва, че всичко, което е използвано за оправдание на войната срещу Либия (2011 г.), е надхвърлило лъжите оправдаващи инвазията в Ирак. И в Amnesty International, и в Human Rights Watch имаше честни наблюдатели на мястото на събитията и двете организации сега опровергават всички доводи за зверствата на Кадафи. Зверства имаше, но от натовските бомбардировки и от наемниците – революционери. Изненадващо днешните руски управници продължават да прилагат принципа на Громико. Руският президент Медведев безапелационно заяви : „Всичко, което става в Либия, е свързано с престъпленията на либийското ръководство против собственият си народ. Затова не трябва да се забравя, останалото е последици”. (Виж Томас Маунтейн във www.warandpeace.ru от 11.09.2011 г.).
Въоръжените сили на САЩ представляват днес високотехнологична мощна машина, способна да решава всякакви задачи навсякъде по света. В края на краищата, всеки воюва с това, с което разполага – някои със жива сила, други с техника и технологии. На война всичко е допустимо, но бойният дух е единственото, което е вечно !
