Наближава тържественият празник на българските русофили – събора край Казанлък. Отново ще прозвучат гръмки речи, стари песни и ще се развяват знайни и незнайни знамена. Политици, които дълбоко в душите си са русофоби или се отнасят неутрално към Русия, ще се състезават в безсмислени приказки, припомняне на история и нищо, от днешния ден. След това ще се изядат кебапчетата, ще се изпие бирата и множеството ще се разпилее по живо - по здраво. Ще остане само поредният спомен – ах, колко сме много, ах, колко се обичаме, ах, колко обичаме Русия. И се натрапва въпросаът : за какво е всичко това, кой какво доказва и кой какво показва с подобни зрелища. Виждали сме и по-помпозни събирания, и по-възсторжени изблици на любов, и по-категорични вричания във вярност. И сме свидетели на още по-големи предателства. Народната любов е много тайнствено нещо, като всяка любов и много преходно, като всяка любов, пък била тя и с вековна давност. Да, спомените трябва да се подържат и напомнят, това е хубаво, но – по-нататък ? За какво ще употребим нашите спомени, с какво те ще ни помагат днес и утре ? Ще ги предадем ли на бъдещите поколения и ще ги искат ли ТЕ ?
Нямам отговори на тези въпроси. Познавам фактите, познавам историята, но те не винаги казват главнто. Като човек предпочитам да обичам славяните и руснаците пред англосаксонците поради много чисто личностни, разбираеми причини. Тази любов се подразбира, тя прилича на любовта към майката – за нея, обикновено, не се говори – говоренето за това прави лошо впечатление. Но всички сме готови да се притечем на помощ на нашите майки, ако се наложи. Точно този пункт ми липсва в българската русофилия.
В последните 20 години, ние, българите, изляхме доста помия върху Русия и продължаваме да изливаме. Причините за такова поведение са много, за тях съм писал неведнъж, не е нужно да се повтарям. Това не ни прави чест – хората обичат майките си и когато те не приличат на Мерлин Монро или на Марлен Дитрих – въпрос на себеусещане и на себеразбиране. Разбирам антикомунистите и „демократите”. С тях всичко е ясно, просто не ги смятам за българи.
Със съвременните русофили е друго. Тях и ги има, и ги няма. Те не представляват значим обшествен фактор, гласовете им са слаби, тях никой не ги слуша и чува.Фактът си остава факт.Русофилската част от българите се притеснява публично да изразява своите чувства. Изчезнаха от обществената сцена официалните представители на редица русофилски организации, които иначе претендират да представляват България в Русия и Русия в България. Никъде не се виждат известни публични фигури, ръководители на солидни граждански организации, издатели на вестници, представителите на различните «братства по оръжие», славянофили и много други. Нито един политически субект не подкрепя и не защищава българската русофилия. Със съжаление се констатира, че леви, солидни и парламентарно представени политически партти са пълни на ръководно равнище с крипторусофоби.
Имаме достатъчно основания да бъдем съпричастни с днешна Русия и с нейната борба за оцеляване и самоутвърждаване и без да бъдем „русофили без граници” от първите години на съществуването на Третата българска държава.
Някои твърдят, че българското отношението към Съветския съюз също е русофилство. Това не е съвсем така. Да, „старото” българско русофилство изигра огромна стимулираща роля при следвоенното отношение на българите към СССР, но ако говорим сериозно, освен по територия и по някои елементи от своята геополитика, Съветският съюз не приличаше и не беше Руската империя. Ще добавим, че предписанията на геополитиката стоят над формата на обществено-икономическите и обществено-политическите отношения по същия начин, по който изискванията на Природата са над човешките желания и възможности.
Съвсем закономерно българският социализъм започна формирането на ментално равнище на съветофилия и трябва да признаем, че колкото и слаба да се оказа тя при върховни изпитания, все пак беше най-силната в полето на европейските социалистически държави. Нещо повече – в тези държави преобладаваше и русофобията, и съветофобията.
Може да заключим, че историческите осцилации предопределиха отношението към Съветския съюз в социалистическия лагер, и по тази причина, ние, в България, трябва да сме благодарни на „старата” русофилия.
Днес обаче, ние сме други, други са и руснаците, много различен е света и въпросът : защо е нужна на българите русофилията, не е лишен от основания. И тук странното е друго – не българите първи започнаха да си задават този въпрос, а руснаците. До този момент, сведенията за България, за процесите в нея, за нейната политика и политици, са минимални, а, ако сме честни – ги няма. В електронното издание „Stoletie.ru”, което е „най-благосклонно” към България, в броя от 8.06.2011 г., в раздела „славянское поле” имаше 22 публикации, от които : 13 – за Сърбия, 6 – за Украйна, 2-за Полша и 1 – за България. Обикновено материали за България се появяват тогава, когато даден български факт пряко засяга материално или идеално Русия и руснаците (например – съдбата на Паметника на Съветската армия в София). Но дори и тогава, в статии написани със симпатия към нашата страна (Олга и Леонид Решетников), проличават повърхностни знания и анализи.
Тази руска „болест” е известна в Русия, но за съжаление няма данни, че се „лекува”. Известният руски политически наблюдател Борис Кагарлицки пише в цитираното вече електронно издание :
„По международните въпроси руското общество става все повече очудващо провинциално, а некомпетентността на „експертното съобщество” се превръща в заплаха за националната сигурност. Ако по този въпрос надникнем във Франция, дори в провинциален магазин за книги ще открием десетки книги за Африка, за арабския свят и за Близкия Изток. Това може да бъде обяснено с бившата държава-метрополия и интереса към нейните колонии, но защо в Русия няма книги за Средна Азия и за Задкавказието ? Къде са книгите на арменски, узбекск или азербайджански социолози, икономисти, политици...
Руското общество в лицето на своя експертен елит не само не знае най-простите факти и важни детайли от положението в близки нему държави, но и не иска да ги знае...На хората е присъщо да проектират своите представи за външния свят върху реалния свят и да съдят за другите по себе си...За какво говорят нашите „мъдреци” ? За разпределението на нефта, за това кой на кого ще продава и каква полза те ще имат от това”(29.08.2011 г.).
Леонид Решетников пише същото : „ Какво е България ? Тя е нашето огледало. Гледаме в него и се мръщим. Виждаме себе си, но не желаем да го признаем”.
Ако в Русия мислят, че за запазване на руското влияние в България е достатъчно само икономическото присъствие, те, очевидно, не са „в час”. Времето е друго и елементарната пазарна логика не работи. Това „друго” е описано от Борис Усвяцов : „Ако ни безпокои съдбата на Русия, не трябва да сме безразлични към ставащото в нашите съседи. Затова ни е нужна точна стратегия ...и трябва да знаем, че ще се наложи да се изхарчим. Ние нямаме голям избор : или ще се изхарчим, или ще живеем в чуждо обкръжение, когато Смоленск ще стане буферен фронтови град, което не е било и в най-страшните времена на руската история” (цит. по в. „Нова зора” от 11.02.2003 г.).
България се нуждае от руската култура, от руската наука, от руското образование и от руската менталност. На нас „новите руснаци” не ни трябват – имаме си достатъчно свои. Не ни достигат руски книги, а когато ги има са баснословно скъпи. Така трудно се прави пропаганда, трудно се намират единомишленици. На нас ни е нужно всичко, което не можем да получим от членството си в ЕС. Самите руснаци признават, че един от главните изводи от днешната руска външна политика е : „Няма смисъл да се дружи с Москва, защото тя не прави никаква разлика между приятели и врагове” (цит.от книгата на Г.П.Трофимчук ”Русские шашки”. Виж статията на проф.Ангел Димов във в. „Нова зора” от 30.09.2008 г.). Няма защо да крием, витрината на Запада е много по примамлива от картината на Русия, а нали и двете страни живеят при капитализъм ?! Ако искаме нещо повече от пазар и конкуренция, не го получаваме от Русия.
Минава време, сменят се поколения и русофилията бавно умира. Идват нови поколения и в България, и в Русия, и на тях не им пука за миналото и настоящето, ако то не съдържа онези важни за тях неща (ценности), към които те се придържат. Тенденцията за разкъсване на времевия исторически континиум е тенденция на бъдещето. Нужни са огромни усилия, жертвеност и перманентна борба за да се надмогне тази тенденция в името на оцеляване на етнос, нация и държава. Нужно е това да се осъзнае дори на инстиктивно равнище.
