Във в. „Дума” от 21.04.2011 г. е поместена статия на Георги Георгиев като коментар-отговор на моя статия от 15.04.2011 г. Много рядко коментирам коментари на мои материали по простата причина, че те винаги изразяват становище, а не спорят с никого. Така бих отминал и статията на Г. Георгиев, която, освен че не засяга основното в моята статия, е пълна с лични нападки, метафизика, схоластика, люти клетви  и  скрити заплахи с мистичен отенък.Това окончателно ме лишава от желанието за диалог и го прави безсмислен в условията на силен, високопарен емоционален хаос и клинична извратеност на ума.

            Сметнах, че съм приключил с проблема, но се намесиха моите читатели – тези, които ме четат в „Дума”, във в. „Нова зора”, в нета и на други места. В къщи и в редакцията на „Нова зора” бях затрупан с обаждания и писма, в които се настояваше да си кажа по-обстойно мнението. И въпреки, че тези хора ,според терминологията на Г.Георгиев, са маразматици като мен и моята „групичка”, но все пак  са и мои читатели и не мога да ги пренебрегна.     

            Какво, всъщност, представлява материалът на г-н Георгиев ?

            1. Панегирик на руската програма „За увековечаване на паметта на жертвите на тоталитарния режим и за национално помирение”. Всъщност, това е проект за създаване на тимакратична държава (посочил съм къде в нета може да се прочете пълния текст).

            2. Откровение, че поради маразъм, аз и групичката (?!) около мене, не разбираме „великото” значение на тази програма за Русия, пък и за бившите страни от Съветския съюз и от социалистическия лагер.

            3. Заклинание, че поради това неразбиране, ще горим на оня свят в страшен огън, като „чугунизирани български сталинисти и болшевики”. 

          4. Откритие, че реализацията на програмата в Русия и в България само ще засили братските чувства на българите към Русия.◄

            От тези обвинения г-н Георгиев е прав сам в едно. Аз не смятам, че реализирането на програмата ще засили братските чувства на българите към  Русия, а  обратно – ще ги сведе до критичен минимум и точно това предупреждавам. Нищо повече ! Аз не се занимавам с анализ и критика на програмата, защото ги смятам  за работа на руснаците (мнозинството вече си каза мнението).

            По повдигнатите от г-н Георгиев проблеми свързани с програмата, съм написал над 3000 страници научни изследвания и ако той и неговите подръжници искат да знаят моето мнение, могат да ги прочетат. Хората, които се интересуват, това го знаят.

            Реших обаче, че за илюстрация на цялата методологическа импотентност на материала на г-н Георгиев, трябва да приведа убедително доказателство от самата статия. Ето текста :

          „В документа има и един текст, който може да бъде определен като лустрационен. Той звучи буквално така: "Да се приеме официално постановление за това, че публичните изказвания на държавни служители от какъвто и да е ранг, съдържащи отрицание или оправдаване на престъпленията на тоталитарния режим, са несъвместими с пребиваването на държавна служба." Това е точната формулировка на текста. И е добре да се знае, защото в броя на ДУМА от 15 април т.г. проф. Евгений Гиндев в статията си "Модернизация на съзнанието или..." го интерпретира по следния начин: "Забрана на държавните чиновници за изказвания под каквато и да е форма на положителни съждения за Съветския съюз под заплахата от незабавно уволнение".
Както биха казали в Одеса, това са две големи разлики, проф. Гиндев”.

            Аз продължавам да твърдя, че моята интерпретация произтича от духа на програмата и затова е вярна, но ми е много, много интересно откъде и поради що г-н Георгиев е така уверен какво ще кажат в Одеса – той да не е от Одеса ?

            Ако говорим по същество, пред нас е ярък образец на модерните увъртвания на съвременните руски „демократи”, които се свеждат, от гледна точка на теорията на познанието, към разделяне на обекта на познанието от субекта и от там – до разкъсване на познавателната верига и деформация на крайния резултат – това е скелета на спекулативната конструкция.Така се раждат безсмислици като опита за отделяне на Сталин от победата на Съветския съюз - войната е спечелена от народа, а не от Върховният главнокомандващ и от неговите генерали, или, да кажем, юридическо осъждане на исторически събития станали при съвсем други условия.

            Ето един пример. Съд осъжда мафиот заради тежко престъпление, а съдията обяснява мотивите на присъдата така : „С тази присъда се осъждат престъпленията на мафията, а не мафията като такава”. Горкият съдия ! Веднага след произнасяне на присъдата ще го изпратят в лудница.

            Ето втори пример. Упорито се твърди на най-отговорно държавно равнище, че Сталин само е пречил на руския народ по-бързо и по-безболезнено да спечели войната.. Но народът като такъв (който и да е народ) никога не е печелил сам война. Народът трябва да се мобилизира, трябва да се раздели на взводове, роти, батальони, полкове и дивизии, трябва да се въоръжи и обучи, трябва да се поведе на война. Досега някой да е чувал, че битката край Ватерло е загубена от френския народ ? Или че образуването на България е дело на българската орда ?

            Що се отнася до „преченето”, то колкото Сталин и да е пречил, народът все пак  е победил. Кой знае защо, при управлението на антисталинистите, народът не успява  да постигне нищо. Излиза, че или антисталинистите пречат много по-силно на народа, отколкото Сталин, или тяхната помощ е такава, че вредата от нея е повече, отколкото от Сталин.

           Ето трети пример. Защо Ленин не отмени присъдата на царския съд на своя брат? Защо болшевиките на отмениха присъдите на царския съд на всички пострадали революционери, в това число и на декабристите ? Ами много просто. Това бяха присъди на друга държава на базата на друго законодателство, което беше отменено от самия факт на революцията. Представете си, че сега вземем да съдим кроманьоците по статиите на нашия Наказателен  кодекс. Голям смях ще падне. Впрочем, това го е разбирал още Хегел, но кой днес чете Хегел ? „Във всяка епоха има такива особени обстоятелства, всяка епоха е толкова индивидуално състояние, че в нея е нужно и възможно да се вземат само такива решения, които произтичат от самото състояние” (Хегел-Философия на историята, том І. „Евразия”. София, 1995. стр.12).

            Извращенията на „демократичния ум” се поднасят на интелектуалната „маса” като истина от последна инстанция и от нас се иска не само да я приемем, ами и да й се възхищаваме.Самият факт на назначаването на М.Федотов – бивш член на политическият съвет на „демократичната руска партия” Съюз на десните сили” (нещо като аналог на българския СДС и като нея отдавна банкрутирала политическа партия) и действащ член на Комитета „2008 : Свободен избор” (сборище на руските „десни”) – за съветник на президента на Руската федерация и за председател на Съвета при президента по развитие на гражданското общество и по правата на човека, вече издават определени намерения в част от руския политически „елит”. Дали г-н Георгиев не е стимулиран от представители на този „елит” за своите писания  и дали този „елит” не е в близко родствани, братски отношения със своето българско русофобско подобие ?

            Що се отнася до „чугунизираните български сталинисти и болшевики” е ясно, че съдържателен диалог в хашлашка езикова среда е невъзможен. Всеки нормален и непредубеден човек като гледа и слуша антисталинистите и подобни на тях „хуманисти” и „човеколюбци”, не може да не стане сталинист. „Това, което лежи извън личния опит на човека, не може да бъда разбрано от него в истинските му мащаби”, казава Франц Розентал (виж книгата „Тържеството на знанието”. „Наука”.Москва, 1978. Стр. 20). По този повод е съвсем уместен въпроса : кой сте Вие г-н  „товариш” Георгиев ?

            Изложеното е само малка част от това, което може да се каже по повод на руската програма и на нейните адепти. В Русия има не само руснаци представяни от г-н Георгиев и аз препоръчвам на моите читатели аналитичната статия на Модест Колеров – „Натрапената на Медведев предизборна  „десталинизация” е невежество, инквизиция и гражданска война”,  поместена на сайта на „Военное обозрение” ( оригинал може да се намери на линка http://www.regnum.ru/news/polit/1395093.html#ixzz1Ko8ywrfM). Последните изследвания показват, че 90% от руснаците са против програмата,  одобравят я 10% (виж сайта  www.warandpeace.ru  от 1.05.2011 г.). Много убедителен е Сергей Кургинян във в. „Завтра” от 4.05.2011 г., има и редица подобни публикации, като тази на известния телевизионен коментатор Михаил Леонтиев (www.iraqwar.mirror-world.ru от 5.05.2011 г.).

Реших, че за нас, българите, по-важният въпрос е : какво отражение в България ще даде евентуалното реализиране на въпросната програма дори само в Русия. Затова ще се спра още един път на проблема : и все пак, какво е «българска русофилия ?»

         Отвреме навреме, в българското обществено пространство се разгарят споровете за значението на българо-руските отношения, за ролята на Русия в съдбата на нашата страна. Отминалото време попритъпи хамалската терминология от началото на „прехода”, когато отрицанието от страна на новопръкналите се демократи беше пълно, когато се апелираше към по-близка и по-далечна история с призива за пълно духовно откъсване на България от Русия, да не говорим за политически и икономически отношения. Но рецидивът остана. Сега русофобията приема официално чисто икономически „дрехи” във връзка с проектите  „Южен поток” и АЕЦ „Белене”. Обадиха се и „стари муцуни” като Едвин Сугарев и Евгений Дайнов. Някакви обществени организации отново повдигнаха въпроса за премахване на паметника на Съветската армия в София и паметника „Альоша” в Пловдив. Техните действия се рекламират от средствата за масово осведомяване, докато за инициативите на русофилските организации почти не се говори. Активизираха се и интелектуалци от времето на социализма, разкаяли се и приели новата „вяра” – Иво Инджев и Стефан Цанев. И, докато за външната компонента на българската русофобия всичко, повече или по-малко, е ясно, то за българската русофилия тази компонента не се обсъжда, за нея не се говори и всички разговори около нея се пресичат по най-категоричен и, понякога, груб и невъзпитан начин.

            Личното ми мнение по този кръг въпроси е известно, и, все пак, няколко нови нюанса съществуват и ми се иска за тях да поговорим.

            Прави впечатление, че българските русофили  като че ли се притесняват на висок глас да огласяват и да защищават своето верою. В сравнение с крясъците на русофобите, русофилите звучат приглушено и някакси – смутено, като че ли за нещо се оправдават. Е, размахват се знамена  край Казанлък, но събитието е твърде капсулирано. Не съм чул русофил да заяви гордо и открито като капитан Списаревски : „Ще се бия срещу всеки, който нападне България. Срещу руснаците няма да се бия, защото сме братя по кръв!” Не си представям, някой русофил да излезе е да каже : „Искам АЕЦ „Белене” да се строи и да го строят руснаци, защото сме братя по кръв!” Признавам, че в случая преувеличавам, но го правя нарочно, за да подчертая извода си – не е ясен и не се артикулира смисълът на българското русофилство днес, какъв е той, защо е нужен на българите и на България, каква историческа перспектива има и в каква реална политика трябва да се изрази.

            На второ място е отношението на днешна Русия към България. Тук въпросът става още по-болезнен. Моят скромен опит да го интерпретирам се натъква на пълно отрицание от руска страна и предизвиква неочаквана истерика в някои български политически и медийни среди. Интересното е, че въпреки отпора, самите руснаци много добре го разбират, но нещо им пречи да го дискутират на доброжелателна основа. Наскоро (26.04.2011 г.), в. „Нова зора” публикува препечатка на статия на руската изследователка Олга Решетникова (виж сайта Stoletie. Ru  от  18.04.2011 г.), посветена на Априлското въстание. Ето какво казва тя : „Руското ръководство проявява равнодушие към България, периодически спомняйки си за нея във връзка с поредния енергиен проект”. Има и много други неща проблематични за руско-българските отношения, по които , ще се повторя, съм писал достатъчно подробно. Но, като че ли темата е неудобна и за руснаци, и за българи, а това е лошо, много лошо и може да има сериозни негативни последици.

            Затова реших, че не е излишно да изразя моята позиция по въпроса за българската русофилия, още повече, че разполагам и с почти официално тълкуване изразено от „главния български русофил” Николай Малинов (така е представен) в интервю пред Stoletie. Ru  от 1.05.2011 г.

            „Русофилството в България има дълбоки корени. Ако внимателно се вгледаме в историята руснаци и българи не само имат общи корени, те са един народ. Това се потвърждава от общия език, общата азбука, общата провославна вяра, общото цивилизационно възприемане на света....Имаше период, през който на българите се внушаваше, че трябва да обичат само „червените руснаци”, но ние приехме и повече от 20 000 „бели руснаци”. Българите винаги са обичали руснаците просто защото са руснаци”.

           Българската русофилия наистина е с исторически корени, но самата обосновка и мотивировка са съмнителни. В днешно време това е равносилно да кажеш : „мразя негрите, защото са негри” – изглежда старомодно и с расов отенък.От друга старана, чувствата и емоциите на големи  групи хора са съществено от друг характер в сравнение са чувствата и емоциите на индивида – виж колективното безумие на американците от убийството на Осама бен Ладен. Да агитираш  АЕЦ „Белене” да се строи „от руснаци само  защото са руснаци”  изглежда детинско, ако не и по-лошо. 

             Без да стигаме до Симеон Велики и до Иван-Асен ІІ, ще кажем, че първоначално българската русофилия се е свързвала с българските надежди за освобождаване от турско робство (трудно е да се представим русофилия по времето на Първото и на Второто българско царство).Съвремените цивилизационни и политически подходи трудно издържат мотивировка от типа „любов въобще” като колективна характеристика– никаква подобна любов към българите не се забелязва в днешна Русия. И, ако в Руската федерация още се има „любов въобще”,  тя е към сърби и към гърци. Ето какво казва Анатолий Уткин, директор на Центъра за международни изследования към Института за США и Канада на РАН:  „В света нас ни обичат три народа : белоруси, гърци и сърби. И ни обичат независимо от ставащото в момента. Ние инстиктивно се разбираме. Една религия, един исторически опит”. (Агентура.ру от 2002 г.). Подобни изказвания са още един повод по-внимателно да се вгледаме в българската русофилия, как тя е възникнала и каква е всъщност.

            През 1774 г. Русия получава излаз на Черно море и Турция признава нейното право да защищава християните в Османската империя. През 1771 г. руският войник стъпва на българска територия. За първи път от стотици години българите виждат войник-едноверец, говорещ на близък и разбираем език и представляващ несъкрушима военна сила. Започва епохата на „дядо Иван”. Най-после българите намират своя истински приятел, покровител и бъдещ освободител. И, което е особено важно, българите не остават излъгани в своите надежди.

           Какво щеше да стане, ако Руската империя не беше ни освободила от турското „присъствие” ? Днес щяхме да бъдем като съвременните кюрди.

            Съвсем естествено, след Освобождението, инстиктивната любов минава в признателност и благодарност. От турско робство ни освободи Русия – този исторически факт не подлежи на никакви корекции. Нашите деди по-добре от нас са знаели и кой ни е освободил, и от какво ни е освободил. Да бъдем благодарни, че нашите освободители бяха братя по кръв и по вяра, че въпреки всички условности, дойдоха тогава, когато други не желаеха да идват и не пожалиха кръвта и жертвите, за да ни дарят нова държавност. Такова нещо не се забравя. Затова на скромния Руски паметник в центъра на София е изписано със златни букви : : „Не нам, не нам, а имени твоему!  Во царствовании Александра второго, императора всеросийского, с волею и любовью освобождена Болгария”.

            Спокойно може да кажем, че българската русофилия започва с една сбъдната българска надежда. Излишно е да споменавам, че кръвта, езика и вярата са важни, но допълнителни условия за признателност, благодарност и любов. Та нали Каин е убил Авел, а те са били братя. Не е тайна, че имаме братя по кръв, „братя” по език и „братя” по вяра, с които и до днес трудно се понасяме. И с братството по класа не всичко се получи. Сега упорито ме карат да се пробратимявам с хора, от които повече от 1000 години моят народ и моята страна нищо добро не са видяли и не виждат – е, няма да стане. Следователно, може да се твърди, че в отношенията между етноси, народи и държави материалната компонента доминира над идеалната.

            Днес руснаците непрекъснато ни обвиняват в „черна неблагодарност” и ни напомнят, че след Освобождението два пъти за  70 години сме воювали срещу тях.. Такова отношение не само не е напълно коректно, то е примитивно.  Ако нещо казва, то е, че ако народната любов не се подхранва непрекъснато и не се мотивира достатъчно, има тенденция да угасва и да избледнява. Казва още, че народната любов и държавните интереси не са понятия от една и съща категория и нямат един и същи статус. Това го виждаме и в историята, и в съвременността на всяка крачка и от него няма къде да се денеш. В края на 19-я и в първата половина на 20-я век нито в Русия, нито в България бяха разбрани докрай геополитическите и геостратегическите реалности, връзката им с историята и с народната менталност в тяхното диалектическо единство. За Русия винаги е бил проблем съчетаването по най-добрия начин на идеалната компонента за Трети Рим със суровите предписания на геополитиката. В България винаги е вземала връх идеалната кампонента наред със свръхочакванията, че Русия ще й даде всичко, нещо, което Русия не можеше и не искаше да направи.

            Цяло щастие за нас, българите, е, че Съветският съюз, който дойде на смяна на Руската империя, успя по неповторим начин да стимулира българската русофилия с една нова , велика, интернационална идея и да подхрани българските надежди за ново избавление от мъртвата хватка на капитала.

             Какво щеше да стане, ако Съветския съюз не беше ни отървал от варварския български капитализъм ? Англо-американските бомбардировки щяха за затрият страната ни, немско-фашисткото нашествие щеше да я довърши, а остатъците щяха да си поделят Югославия и Гърция !

            Тази нова кръв, нахлула като буен поток в позастаряващото тяло на българската русофилия, отново възвърна силата на народните чувства, признателността и благодарността.Българската русофилия, започнала като идея, като мечта, се материализира в помощта и закрилата на Русия (Съветски съюз), в твърдата надежда на българският народ, че в минути на изпитания той няма да бъде забравен. И той не беше забравен ! Социалистическият период в българската история беше пълен триумф на народния идеал за  Русия (Съветския съюз), показа какво могат заедно да направят два наистина братски народа, обединили в едно разум и чувства.

            Събитията от края на 20-я век станаха истинска национална катастрофа за България и в не по-малка степен – за Русия. Родиха се две нови държави – Руската федерация и Република България. Това раждане беше дотолкова неестествено, че „децата” се оказаха мутанти-дегенерати. Тук не са нужни никакви доказателства, всичко се вижда с просто око и се чувства от всеки от нас. Това, че някои не помнят и не знаят, не променя нищо. Нямаше как тази дегенерация да не засегне народната менталност, нямаше как да не се отрази и върху българската русофилия. Неумолимо и неотвратимо се налагаше въпросът : каква е новата българска идея за Русия и каква е тази нова Русия ? Казано още по-просто : какво българите  може да искат и на какво може да се надяват от „нова” Русия?

       Аз не знам отговора на този въпрос. Но, като зная какво са направили за България Русия и Съветския съюз, не виждам как може да се отговори в рамките на тези времеви ограничения, в които са отговаряли моите деди и прадеди. Просто светът около нас е друг, други сме и ние.

            За мен, лично за мен, Русия ще остане прозорецът на България към света и аз не искам този прозорец да се затвори. А заедно с това и след това – каквото ни поднесе природноисторическия процес. И още нещо - не искам да сменям този прозорец с никакви веранди на екзотични острови. Не искам и това е !

            Ще бъда доволен, ако остатъчната българска русофилия помогне на моето желание и то се окаже полезно за всички нас. Тук ние, българите, сме достатъчно автономни, без значение каква всъщност е тази нова Русия. На мен, например, тя не ми е твърде симпатична, но това си е работа на руснаците. Ще бъде жалко, ако Русия работи срещу себе си и с това – срещу надеждите на България. Ние ще издържим, но дали ще издържат руснаците ?

            Отчуждението между двата народа е налице и няма защо да скриваме този факт. Няма как да бъде друго предвид огромният натиск на глобализма и неограниченото поамериканчване на живота в двете страни. Не се живее само със спомени, митове и предания.

            По главния поставен въпрос, Николай Малинов казва, визирайки съборите край Казанлък : „Хората идват за да изразят своята любов към Русия, за да заявят с гордо вдигната глава, че ние не се боим и не се срамуваме да покажем своята любов към Русия и към нашите общи културни и духовни ценности”. Всичко това е много добре, но внимателното вглеждане в текста, изчиствайки излишната емоция, разкрива и други пластове - точно тези, за които не се говори.

            Излиза, че в България да се позиционираш като русофил е срамно и опасно. Това само потвърждава моите думи за наличието на обществена атмосфера, която не приема „русофилството без граници”. Да, това са новите веяния, тях ги има, те са тук, сред нас.

            Що се отнася да общите „културни и духовни ценности”, казано на съвременен език става дума за цивилизационната идентичност. Това вече е сериозно, това може да бъде част от новото съдържание на българската русофилия – запазване с помощта на Русия на българската цивилизационна идентичност. Тук обаче се натъкваме на неочаквано препятствие. Не е много ясно дали самата Русия иска да запази своята цивилизационна идентичност, камо ли да помага на България. Ако се съди по пограмата за модернизиране на руското съзнание, за която стана дума, нещата са силно комплицирани ( на 11.02.2011 г. руският президент заяви съвсем определено :” Ние имаме една голяма задача, отнасяща се до формирането на бъдещата идентичност – трябва да създадем пълноценна руска нация”). Моето предупреждение за опасните процеси, които може да се развият в Русия, деликатно намекваше на българските русофили, че те са първите, които трябва да изразят публично отношение към тази програма. На България натрапват нов цивилизационен избор, някои готвят такъв избор и за Русия. Николай Малинов прославя великата руска култура и литература и те наистина са велики, но вижте какво правят с тях самите руснаци. Няма да говорим за съветската литература и култура.

          Ще го кажа направо. Опитите да се отдели Съветския съюз и да се зачеркне той от историята на Русия напълно ще съсипе българската русофилия и ще остави от нея това, което ще остане от Русия без Съветския съюз – историческо нищо. И трябва да бъдем внимателни, когато се хвалим с приютяването на 20 000 емигрантни от Русия. Александър Стамболийски изхвърли от България белогвардейците, защото те крояха военен заговор срещу българското правителство. Така че, както се казва, по-леко на завоите !

            Това е основната причина да не мога да си отговоря изчерпателно какво е българска русофилия днес.

            Не може да обичаш „въпреки всичко”, но може да благодариш „въпреки всичко”, както е възприето в добрите консервативни семейства. Да благодариш и тогава, когато не срещаш очакваната благожелателност. Често се случва и е много

неприятно, но не трябва да изпадаме в дивашка прострация, както и в дивашки възторг, когато ти се усмихнат малко по-широко. Имам усещането, че официална Русия се притеснява от българската русофилия – тя не знае какво да прави с нея. За мен е съвсем естествено  да посрещам в моя дом близки роднини по един начин и далечни гости - по друг, без това да означава, че едните обичам „въобще”, а другите  - мразя „въобще”.



Но, че трябва да преосмислим българската русофилия спрямо новите реалности е нужно и неизбежно -  без да забравяме  миналото и без да се вцепеняваме пред бъдещето. Трябва непрекъснато да се вглеждаме в руската действителност, в руското обществено-политическо пространство и да премерваме ставащото към нашата страна, защото, каквото и да говорим, искаме или не искаме, Русия въздейства върху нас и за добро, и за не толкова. Ние сме българи и България трябва да бъде  за нас всичко.

            Когато призовавам да говорим за българската русофилия сериозно и с разбиране, това е наложително днес, когато отново се надига българската русофобия с явно очертана антикомунистическа и антисъветска насоченост, и когато е нужно именно представителите на русофилите в България да влязат в открит двубой с това зло, а не само да вдигат шум и да се перчат по седенки. Тогава ще видим кой върви с „гордо вдигната глава” и не се страхува да се сръжава за „своята любов към Русия” и кой страхливо се крие зад различни „модернизационни проекти” за „промиване на народностното съзнание”, а всъщност работи и срещу Русия, и срещу България. Ще наблюдавам с интерес как ще реагират различните мастити интелектуалци пишещи купища прочуствени слова за Русия на новата книга на Иво Инджев „Течна дружба”, която се очертава „като един от политическите бестселери за 2011 г.” според хвалебствената реклама във в. „Уикенд” от 14-20.05.2011 г.  Вестникарското представене на книгата твърди, че в  нея „Иво Инджев окончателно развенчава митовите и клишетата за „вечната дружба” между България и Русия, превърнала се отдавна в „течна дружба”. Книгата е опит да се говори за реабилитацията на поробената истина за отношенията ни с фатално важния за България „Дядо Иван Грозни”.   

           Иска ми се да видя разгнивените лица и пера на разните „главни русофили”, на разобличителите от различните русофилски организации. Ще търся сред тях и името на Георги Георгиев, написал толкова „комплименти” по мой адрес. Ще бъда щастлив да го открия в „редовете на борбата” (според Хр. Ботев).

На картината – Москва след „промиването на съзнанието” на руснаците