Търсенете на алтернатива на затъналия в безнадеждна мирогледна и икономическа криза капитализъм и империализъм, остава аткуална задача за науката и за човешкия интелект. Разгромът на европейския социализъм направи тази задача извънредно трудна, но тя продължава да остава приоритетна за човечеството.За нейното решаване е нужно да се познава всичко най-добро създадено от човешката мисъл по проблема. Затова, вместо да умувам дълбокомислено, реших, че е най-добре, да запозная читателите на в. „Нова зора” със знаменитото есе на Алберт Айнщайн „Защо социализъм ?”.             Есето на гения на 20-я век е публикувано в първия брой на американското марксическо списание MonthlyReview (май 1949), най-старото марксическо списание в САЩ. Преводът е особена българска дан към мъжеството на Айнщайн, написал есето в най-мрачните дни на макартизма, когато самата дума „комунист” беше достатъчна, за да отиде човек в затвора или да бъде предаден на аутодафе. По същото време Бертран Ръсел (!) публично искаше от САЩ да унищожи СССР с атомни бомби.             Статията на Айнщайн има не само историческо значение. Тя и днес е актуална, защото тези условия на човешкото съществуване, тази криза на обществото и на личността, за които пише Айнщайн, днес са наше ежедневие. Забележителен е изводът на великия учен, че науката не формира и не определя човешките цели, тъй като хората са единствените действащи лица на историята и доколко разумни ще бъдат тяхните цели, а движението към тях – успешно, твърде много зависи дали те достатъчно са усвоили законите на общественото развитие (природноисторически процес), за да могат в разумна степен да се еманципират от природата.             Преводът е направен, с незначителни съкращения, от руски език - виж сайта www.iraqwar.mirror-world.ru от 17.03.2011 г.                                                                                          Проф. Е.Гиндев                                                ЗАЩО СОЦИАЛИЗЪМ ?                                                                 Трябва ли да се изказва за социализма човек, който не е специалист по икономически и социални въпроси ? По редица причини мисля, че трябва.             Отначалото да разгледаме въпроса от гледна точка на науката. Може да ни се струва, че между астрономията и икономиката няма съществени методологични различия. И в едната, и в другата учените се стараят да открият общите за определена група явления закони, за да разберат по-добре връзката между тях. Но, всъщност, методологически различия има. Откриването на общите закони в икономиката е затруднено от въздействието на много странични фактори и да се оцени влиянието на всеки от тях е много трудно.             Добре известно е, че опита, натрупан през така наречения цивилизован период от човешката история, е ограничен и зависим от влиянието на неикономически причини. Например, по-голямата част от държавите са се появили чрез агресии и териториални придобивки. Завоевателите са ставали автоматично икономическа управляваща класа в завоюваните страни. Те са присвоявали монополното право да притежават земя и са избирали жреците изключетелно от своята класа. Тези жреци, в чиито ръце е бил контрола върху образованието, са извършвали класовото разслояване на обществото и са създавали ценностни системи, от които да се ръководят хората в своето обществено поведение, много често несъзнателно.             Тази историческа традиция е валидна и днес. Никъде не е премахнато това, което Торстен Веблен нарича „хишническа фаза” на човешкото развитие. Съществуващите икономически факти принадлежат на тази фаза и законите, които черпим от тях са неприложими към други фази. И тъй като целта на социализма се състои в преодоляването на хишничиската фаза на човешкото развитие, съществуващата икономическа наука не е способна да изясни чертите на бъдещето социалистическо общество.             На второ място, социализмът се стреми към социално-етически цели. Науката не е способна да създава и да препоръчва цели, още повече – да ги възпитава у човека. В най-добрият случай науката може да даде средства за постигането на определени цели. Самите цели ги предлагат хора с високи етически идеали. И, ако тези цели не са мъртвородени, те се приемат и се осъществяват от тази маса хора, която подсъзнателно определя бавната еволюция на обществото.             Ето защо трябва да проявяваме предпазливост и да не преувеличаваме значението на науката и на научните методи, когато става дума за човешки проблеми. И не трябва да смятаме, че само експерти имат право да съдят по въпроси, влияещи на организацията на обществото.             По настоящем безброй гласове твърдят, че човешкото общество се намира в кризисно състояние и е загубило своята стабилност. Подобна ситуация се характеризира с безразличие и дори враждебност от хората към големи или малки групи себеподобни. Като пример ще посоча случай от моя личен опит. Съвсем скоро обсъждах опасността от нова война, която според мен ще бъде сериозна заплаха за съществуването на човечеството с умен и благожелателен човек. Аз изказах предположение, че само наднационална организация може да бъде защита от подобна опасност.На това мое предположение моят събеседник спокойно и хладно отвърна : „Защо сте толкова връждебно настроен към изчезването на човешката раса” ?             Сигурен съм, че само преди век никой не би си позволил с лекота да направи подобно изявление. Мисля, че моят събеседник безуспешно се е мъчил да намери някакъв вътрешен баланс и е загубил надеждата, че ще успее. Това е израз на мъчителна самотност и изолация, от която в днешно време страдат много хора. Каква е причината ? Има ли изход ?             Лесно е да се задават такива въпроси, но е трудно да им се отговори категорично. И, въпреки това, ще се опитам да отговоря колкото ми позволяват силите, макар, че добре съзнавам, че нашите чувства и стремежи много често са противоречиви и неясни и не могат да бъдат обяснени с прости формули.             Човекът едновременно е самотно и социално същество. Като самотно същество той се стреми да защити своето съществуване и съществуването на своите най-близки хора, да задоволи своите желания и да развива своите вродени способности. Като социално същество той търси признание и любов у другите хора, иска да сподели техните удоволствия, да ги утеши в мъка, да подобри условията им за живот.             Съществуването на тези разнородни, често противоречящи си стремежи, отличава особения човешки характер, а тяхната конкретна комбинация определя степента на вътрешно равновесие, която човек е способен да постигне, както и степента на неговия принос в благополучието на цялото общество. Не е изключено, че подобно съотношение между двете вътрешни подбуди, се предава, главно, по наследство. Но, в крайна сметка, изграждането на личността се формира от обкръжението, в което се развива и съществува човека, от традициите и оценките, които обществото дава на едно или друго поведение.             За отделния човек абстрактното понятие „общество” означава сумата от неговите преки и косвени отношения към своите съвременници и към всички хора от предните поколения. Човекът е способен да мисли, чувства и да работи сам по себе си. Но в своето физическо, умествено и емоционално съществуване той толкова много зависи от обществото, че извън него нито може да се смята за човек, нито може да разбере сам себе си. Точно „обществото” осигурява на човека храна, дрехи, жилище, инструменти на труда, език, форми на мислене и голямата част съдържанието му. Неговият живот е възможен благодарение на труда и постиженията на много милиони от миналото и настоящето, които се крият зад тази малка дума „общество”.             Затова е очевидно, че зависимостта на човека от обществото е природен факт, който не може да бъде отменен подобно на пчелите и мравките. Но, докато тяхните жизнени процеси се управляват до най-малките детайли от твърди наследствени инстинкти, типовете социално поведение и взаимоотношенията на човешките същества силно варират и са подложени на промени.             Паметта, способността да създава нови комбинации, общуването чрез езика са направили възможни за човека такива форми на съществуване, които не зависят от биологичната необходимост. Те се изразяват в традициите, в обществените институти и организации ; в научните и инженерни постижения ; в произведенията на изкуството. Това обяснява, по какъв начин човекът може, в известен смисъл, да влияе на своя живот чрез своето поведение и, че в този процес участват съзнателно мисленето и желанията.             При раждането си човек наследява определена биологична конституция, която ние трябва да признаем за фиксирана и неизменна и която включва природни подбуди, свойствени на човешкия род. Към нея, през своя живот, човекът придобива и определена културна конституция, която се усвоява от обществото чрез общуване и много други видове влияния. Имено тази културна конституция се променя с времето и в по-голяма степен определя отношенията между човека и обществото.             Съвременната антропология, с помощта на сравнителния анализ на така наречените примитивни култури, ни учи, че социалното поведение на хората може да се различава драстично и в огромна степен зависи от културния модел и вида на организация, които доминират в даденото общество. Точно на това се дължи надеждата на тези, които се стремят да подобрят участта на човека. Човешките същества не са предварително осъдени от биологичната си конструкция нито на взаимно унищожаване, нито на прищевките на жестоката съдба, причината на които е в тях самите. Ако ние се попитаме, какво трябва да се промени в структурата на обществото и културата на човека, за да стане неговия живот колкото се може по-добър, трябва да помним винаги, че съществуват определени условия, които не могат да се променят.             Както вече беше казано, биологичната природа не може да се промени. Нещо повече, технологичните и демографски процеси от последните столетия създадоха условия, които ще останат дълго. При високата концентрация на населението, чието съществуване зависи в изключителна степен от производството на стоки, голямата степен на разделението на труда и високоцентрализирания апарат на производството са абсолютно задължителни. Времето, когато малки групи хора можеха да бъдат самодостатъчни, сега ни изглежда идилично, но това време си е отишло завинаги. Днес човечеството е планетарно общество в произодството и в потреблението.             Сега кратко ще изложа своето мнение за същността на съвремената криза.Става дума за отношението на човека към обществото. Както никога по-рано, човекът осъзнава своята зависимост от обществото. Но тя се чувства не като благо, не като органична връзка, не като защищаваща сила, а по-скоро като заплаха за неговите естествени права и даже за неговото икономическо съществуване.             Нещо повече. Заложените в човека егоистични инстинкти постояно се акцентуират, докато по-слабите социални инстинкти, все повече деградират. Всички човешки същества, независимо от мястото им в обществото, страдат от тази деградация. Като неосъзнати пленници на своя егоизъм, хората изпитват чувство на опасност и на самотност, лишават се от наивните, прости житейски радости. Човек може да намери смисъла на живота само посвещавайки се в служба на обществото.             Източник на това зло е, по мое мнение, икономическата анархия на капиталистическото общество. Ние виждаме огромните производствени възможности на общество, чиито членове все повече се страмят да се лишат един друг от плодовете на колективния труд. И това не се налага със сила, а съблюдавайки законно установените правила. Точно тук трябва да се помни, че средствата за производство, т.е. всички произодствени мощности както на потребителски, така и на капитални стоки, са преимуществено частна собственост на отделни лица.             За по-лесно, ще наричам „работник” всеки, които не притежава средства за производсто, макар това да не съответства напълно на ежедневния смисъл на думата. Собственикът на средствата за производство има възможност да купи работната сила на работника. Чрез средствата за производство този работник произвежда нова продукция, която става собственост на капиталиста. Самото съществуване на процеса е в съотношението на произведеното от работника и на заплатеното за него, ако и едното и другото се измерват в тяхната истинска стойност. Тъй като трудовият договор е „свободен”, полученото от работника се определа не от истинската стойност на произведената продукция, а от неговите минимални нужди и от съотношението между нуждата на капиталиста от работна сила и броят на конкуриращите се за работни места. Ще отбележим, че дори в теорията на работната заплата тя не се определя от стойността на произведения продукт.             На частния капитал е свойствена тенденцията към все по-голяма концентрация в ръцете на малцина. Това е свързано отчасти с конкуренцията между капиталистите, отчасти от техническото развитие и от задълбочаващото се разделение на труда. Формират се все по-големи производствени единици за сметка на по-малките. Така възниква капиталистическата олигархия, чиято чудовищна власт не може ефикасно да се ограничава от демократичното общество.             Причината е, че членовете на законодателните органи се отбират от политическите партии, на които, така или иначе, влияят и финансират частните капиталисти, и, следователно, тези капиталисти застават между електората и законодателната сфера. Ето защо народните представители не защищават достатъчно интересите на непривилегированите слоеве от населението.             Нещо повече. Частните капиталисти неизбежно контролират, пряко или косвено, основните източници на информация (преса, радио, образование), и на отделния гражданин става извънредно трудно, практически невъзможно, да направи обективни изводи и разумно да използва своите политически права.             Частно-капиталистическата собственост има два основни принципа : (1) средствата за производство са частна собственост и тяхните собственици правят с нея каквото си искат ; (2) трудовият договор се сключва свободно. Разбира се, при тези условия чист капитализъм не съществува. Наистина, като резултат от дълги и тежки политически сражения работниците успяха да завоюват известно подобряване на „трудовия договор”. Но, като цяло, съвремената икономика малко се отличава от „чистия” капитализъм.             Целта на производството е печалбата, а не потреблението. Няма гаранции, че всеки, който може и иска да работи, винаги ще намери работа. Затова съществува „армията от безработни”. Работникът непрекъснато живее в страх да не загуби работата си.             Тъй като безработните и нископлатените работници не са печеливш пазар, производството на потребителски стоки е ограничено, което води до тежки лишения.             Много често техническият прогрес увеличава безработицата, вместо да облекчава труда на работниците. Стремежът към печалби, съчетан с конкуренцията между отделните капиталисти, поражда нестабилност в натрупването и използването на капитала и като резултат – тежки депресии.             Неограничената конкуренция е свързана не само с колосално разпиляване на труд, но и деформира социалното съзнание на отделната личност. Тази ужасна личностна деформация намирам за най-голямото зло на капитализма. Нашите учащи се се възпитават в дух на непрекъсната конкуренция, учат ги да се прекланят пред успеха в притежаването.             Аз съм убеден, че има само един начин за избавяне от тези ужасни злини – създаване на социалистическа икономика със съответстващата й образователна система насочена към достигане на обществени цели. В такава икономика средствата за производство принадлежат на цялото общество и се използват по план.             Плановата икономика, като регулира производството в съответствие с обществените потребности ще разпределя необходимия труд между всички членове на обществото способни да се трудят и ще гарантира правото на живот на всеки мъж, жена и дете.             Освен реализирането на човешките природни заложби, образованието ще се стреми да развива у човек чувството за отговорност за другите хора, вместо съществуващата в сегашното общество прослава на властта и успеха.             Но плановата икономика не е още социализъм. Сама по себе си тя може да доведе до пълното закрепостяване на личността. Построяването на социализма изисква решаването на изключително сложни социално-политически проблеми : как при високата степен на политическа и икономическа централизация да се ограничи властта на бюрокрацията. Как да се осигури защитата на правата на човека и заедно с тях – демократичния противовес на бюрокрацията ?             Яснотата по целите и проблемите на социализма имат огромно значение в нашето преходно време. Тъй като тяхното свободно обсъждане днес е под силно табу, намирам издаването на това списание (MonthlyReview. Бел. моя) за важно обществено дело.                                                                        АЛБЕРТ АЙНЩАЙН               ПОСЛЕПИС. Тъй като в България социализмът е дотолкова осмян и окарикатурен от съмнителни индивиди, които или си нямат и хабер от него, или са елементарно образовани, или дотолкова са генетично завършени егоисти, че не виждат нещо освен пъпа си, думите на Айнщайн са нужни за нормалните хора, за да ги подтикнат към размисъл за днешния ни ден и да ги ободрят с перспектива, която не само не е илюзия, но е и неизбежно следствие от природноисторическия процес в планетарен мащаб.                                                                                                                   Е.Гиндев

Железов: Знаех за съществуването на тази статия на Айнщайн, но не бях я чел. Благодаря на проф. Гиндев за предоставената възможност да я прочета. Много бих се зарадвал, ако някой образован и убеден антикомунист направи опит да докаже, че Айнщайн греши в оценката си за капитализма, както и в разбирането, че единствена негова алтернатива е социалистическото общество, което не се изчерпва само с обществената собственост върху средствата за производство и плановото управление на производството, а съдържа и още нещо. Какво би могло или не би могло да бъде то според антикомуниста?