Регулирането на планетарното население по бройка е извън капиталистическия принцип на печалбата.

„Пенсията е заплата за възпитаване на внуците и за запазване на приемствеността на поколенията” – казваше Йосиф Сталин (цитира се според „km.ru” от 15.07.2018 г.) и това е най-точното и смислено определение давано за пенсиите.

       Човек не трябва да бъде беден само защото е стар, инвалид или по някаква причина не може да работи. Богатите собственици, след като се пенсионират, живеят в охолство. Само тези, които нямат собственост и които зависят от продажбата на своята работна сила, изпадат в нужда при болест или старост. И тъй като това е мнозинството от населението, повечето от старите хора и от инвалидите зависят само от скъперническата държавна пенсия.

          Ниското ранище на пенсиите е резултат от политическо решение. Това е официална политика, водена с цел хората да се обръщат към частните пенсионни фондове и към застрахователите. Точно това създава условия за задържането на пенсиите на ниско равнище. Политиците, които вземат пенсионните решения, знаят, че тяхните пенсии ще бъдат къде-къде по-големи, но не само това определя тяхното поведение. Когато те подтикват хората към натрупване на частни пенсии, те действат в съответствие с капиталистическата логика на частната собственост. Частното пенсионно осигуряване продължава неравенството в доходите получено при работата и за времето на пенсиите, и по такъв начин се укрепва и осигурява безопасността на класовата система. Освен това, средната класа придобива стимул към спестяване, като включва спестяванията си към функционирането на капиталистическата финансова система и я укрепва. И до днес САЩ нямат единен държавен модел на пенсионно осигуряване.

          Към днешния ден положението в България изглежда така:

           - Равнище на бедността : 2017 г. 308,17–  лв.

           - Минимален доход : 2017 – 75 лв.

           - Минимална средна работна запалата – 2017 г.- 510 лв.

           - Средна работна заплата : 2017-1094 лв.

           - Средна пенсия : 2017 – 343 лв.

           - Минимална пенсия за осигурителен стаж : 2017 г. 180-  лв.

           - Социална пенсия за старост : 2017 г. - 207  лв.

            - коефициент на Джини – 55,2

            Изобщо, пенсионният въпрос е болезнен въпрос за всяка обществено-политическа и икономическа система. В различните времена той се е решавал различно и е зависел не само от богатството на обществото.

          В ранните години на човешката история, когато човек от раждане до смъртта е живял в рода и племето, изобщо не е било актуално какво да се прави със старците и с инвалидите. В някои случаи просто са ги убивали, в други са ги оставяли на близките, а в повечето случаи не е имало старци. Какви старци, когато средната продължителност на живота във варварските времена е бил около 30 години?!

          Съвременната тенденция във водещите капиталистически държави за увеличаване на възрастта за пенсиониране не е решение на проблема от гледна точка на пенсиониращите се – тя е от полза за държавата и на пенсионноосигурителните дружества. По-късното пенсиониране създава нови проблеми. По-възрастните хора имат по-голямо предразположение към различни заболявания, силно се изострят стари болежки, работоспособността намалява, претенциите към условията за работа са високи, познаването на своите трудови права – също. Кой работодател ще наема или ще търпи такива работници, особено при малко по-нисока безработица?

          По-късното пенсиониране допълнително блокира израстването на по-младите кадри, което е болезнен въпрос за днешните поколения и влошава работната атмосфера. Има професии, при които на възраст над 60 години те просто не могат да се упражняват или стават опасни за упражняване (балет, миньори, военни, строители, водачи на превозни средства и др.).

          Увеличаването на средната продължителност на живото създава и нови, неподозирани проблеми, чието решаване не е ясно, защото е по силите само на богатите държави и общества. Един от тези проблеми е самотността. Много семейства живели щастливо по 50-60 години се разпадат по чисто биологични причини. И тогава става страшничко.

           За първи път проблемът е осъзнат на държавно равнище във Великобритания (виж Том Гарднер - „Великобритания сталкивается с кризисом одиночества стариков?”- „rabkor.ru” – 25.09.2015 г.). Както разкриват най-новите научни изследвания, броят на възрастните хора изпитващи крайна самотност е била постоянна в продължение на дълги години – от 8% до 10%. Безпокойството по този проблем е пряко отражение на общото безпокойство по повод темповете и посоката на социалните промени в капиталистическото общество. В рамките на това общество въпросът не може да бъде решен.

             До края на 19-я век проблемът за пенсионирането не е стоял на дневен ред пред държавата. Социалното осигуряване като форма за издръжка на нетрудоспособните лица води началото си като клон на личното застраховане.

           Канцлерът Ото фон Бисмарк е пионер в света в областта на държавното обществено осигуряване, въвеждайки за първи път държавна социалноосигурителна система в Германската империя през 1889 г. Добрият пример е последван от много европейски страни до края на 19 век.

           Теоретична основа на държавния модел за обществено осигуряване е концепцията за държава на благоденствието, а правна - социалната държава.

           Социалистическите пенсионни системи бяха построени върху принципа на отложеното плащане и също запазваха социалното неравнество. Тяхното генерално различие с капиталистическите пенсионни системи се състоеше в : (1), задължително обхващане на всички трудещи се граждани; (2), съобразяване на минималния размер на пенсиите с минималните нужди за оцеляване. Обществените организации и държавата строго съблюдаваха принципа в България да няма гладен човек и винаги помагаха при нужда.

          От тук следва следната претенция към пенсиите при държавно обществено осигуряване : пресметнатата полагаща се пенсия трябва да бъде надстройка над официалното равнище на бедността (в България - от  308,17 лв. нагоре).

           Трудността на пенсионния въпрос не е толкова в политика или в икономиката, или в демографията, или в биологията, както днес се мъчат да ни убедят всички управляващи. Пенсионният въпрос съдържа твърде съществена духовна, нравствена компонента. В същност, философската идея на пенсионирането и на равнището на пенсиите е: трябва ли да се грижим за живота на старите, болните и инвалидите? Очевидно, отговорът трябва да се търси, преди всичко, в цивилизационното равнище на обществото. От отговора произтичат и много други изключително важни последици.

          Ето как се кахъри по проблема съвременната управляваща прослойка.

          „Днес хората живеят, средно, повече и боледуват по-малко, отколкото когато и да било в историята. Само през 20-я век средната продължителност на живота в Испания, Гърция и Австрия се е увеличила два пъти.

          Оказва се, обаче, че дългия живот не ни е по джоба.

        Наистина, мрачна прогноза. При капитализма всеки работещ, който не е ефективен и не носи печалба, е излишен. По тази логика, пенсионните системи също трябва да носят печелба и те носят печалба – било на държавата, било на различните фондове, било на компаниите. Ако това не е налице, пенсиите драматично се намаляват и пенсионерите, по един или друг начин, се оставят на „грижата” на биологичния процес.

          Възниква естествения нъпрос: кой живее по-дълго? - Който има пари или който няма пари?!

            Отговори бившия министър на здравеопазването Петър Москов: ”Който иска да живее – плаща !”(„Ретро” – 7-13.05.2015 г.).

          Лъжата за липса на средства за осигуряване на пенсионните системи отдавна е опровергана. Експертите на Световната банка са пресметнали, че ако стоте най-богати хора на планетата поделят своето богатство, ще бъде ликвидирана напълно бедността по цялата планета, където в момента 21% от населението (някъде към един милиард и петстотин милиона) живее с по-малко от $ 1,25 на месец.(„МК.ru” – 11.05.2013).

           За изследване на възможните пътища за решаване на проблемите през 1974 г. беше започнат проектът на ООН “Реорганизация на международния ред”. Този проект беше оглавен от лауреата на Нобеловата награда по икономика Ян Тинберген. В доклада “Реорганизация на международния ред”, публикуван през 1976 г., се предлагаше в продължение на 40 години да се съкрати разрива в доходите между бедните и богатите от 13:1 до 3:1 (3:1 - пределно допустимото съотношение между богатите и бедните райони в тогавашната Европейска икономическа общност). Или пък, което беше по-реално, поне до съотношение 6:1 (Николай Сенченков – „Руский мир. Украина”. – 13.06.2010 г.).

          В 150 държави, в които се използва прогресивната данъчна шкала, подоходния данък е един от основните източници на бюджета и достига до 50%. В САЩ данъкът е 40% от доходите на федералния бюджет, като 80% от данъка дават 20% от най-богатите граждани на САЩ („Советская Россия” – 21.09.2014 г.). В България имаме плосък данък – 10% - еднакъв за всички. Предложи го и го наложи БСП.

         Първото „лекарство”, което идва на ум, е увеличаване на възрастта за пенсиониране. Това не е съвсем прецизно поставяне на въпроса. То може да има смъсъл само ако увеличаващата се средна продължителност на живото е съпроводена с увеличаващо се средно запазване на физическите и интелектуални възможности на индивида, т.е. средната продължителност на запазване на трудоспособността на индивида. Засега няма научно и практическо потвърждение, че с увеличаване на средната продължителност на живота се увеличава и средната продължителност на запазване на трудоспособността. Как ще се чувства пътникът на самолет или на автобус ако знае, че пилота или шофьора е на 80 години?! И освен това, каква е дисперсията (средноквадратичното отклонение) от средните стойности и при двата случайни процеса? При големи стойности на дисперсията увеличаването на възрастта за пенсиониране обосновано с увеличаване на средната продължителност на живота губи всякакъв научен смисъл и се превръща в реализация на политическия геноциден принцип: „Работиш, докато си жив, ако въобще те държат на работа”.

           Има и други много бързи и ефикасни начини за решаване на пенсионния проблем: скрит геноцид, принудителна евтаназия на лицата достигнали 70-годишна възраст, на непълноценните новородени и на хората в неравностойно положение, изтребване на осъдените престъпници. Подобни предложения ще възмутят добродетелните граждани, „демократите” и либералите. Но, ако по-внимателно вникнем в същността на предлаганите ни „политически” решения по пенсионния въпрос, ще установим, че тяхното добросъвестно, целенасочено и професионално изпълнение неизбежно води точно до такива изводи – такава е същността на всяко експлоататорско общество (по въпросите виж публикациите : „Пенсия для всех останется в прошлом» – СЕРГЕЙ АКСЕНОВ – „KM.RU» - 10.03.2017 Г.; „publizist.ru” – 20.06.2018 ; „Если мы проглотим пенсионную реформу, то наше поколение войдёт в историю под названием подлецов. Вот и всё! Пенсий вы больше не увидите...” -„cont.ws”,23.06.2018 г. )

         Адолф Вагнер, признат за един от най-известните икономисти от епохата на Бисмарк, е формулирал знаменития закон на Вагнер: развитието на всяка цивилизация е свързано с увеличаването на държавните разходи и на държавния сектор в икономиката. Ако няма такова увеличаване, няма и цивилизация. Намаляването на ролята на държавата върху пазара е път към варварството.

          При социализма, пенсиите осигуряваха достоен живот, защото, така или иначе, това е неизбежен период от всеки човешки живот. Ако говорим в по-общ смисъл, всяко общество дължи днешния си ден на труда на пенсионерите и подготвя утрешния ден за своите деца, когато членовете на днешното общество ще бъдат пенсионери.

          Но каквото и да говорим и да обясняване, староста не е за лигльовци!

          Пенсионните реформи няма да решат проблема с пенсионирането и с пенсионерите. Нужна е смяна на обществено-политическата и обществено-икономическа система.