Ако трябва да се изстъкнат някакви сериозни основания за българската русофобия, не е нужно да се забиваме в дебрите на история, философия, геополитиката, социология и др. подобни. Достатъчно е да отбележа два въпроса, свързани ментално в единно цяло : руската русофобия и странното руско чувство на притеснение, на дълбок вътрешен комплекс от далечното и близко българско минало и от неговото влияние върху руската история и върху руското бъдеще.
Руската русофобия е безпрецедентен пример за оплюване и псуване на собствената си история - колко струва само една Новодворска (лека й пръст!). В сравнение с нея и с другите руски русофоби, българските русофоби са малолетни хашлаци, зле възпитани и безпросветно незнаещи. На тях просто не трябва да им се обръща внимание. С руските русофоби е друго. Това са интелигентни и с претенции за знаещи хора, които с похвално усърдие достойно за по-добро приложение, се ровят из историческата кал и фекалии и търсят и най-дребното фактче и най-нищожния повод, за да разтръбят на света „ужасяващи истини” и „върховни злодейства” (виж интервюто на Станислав Белковски във „Фактор.bg” от 30.09.2015 г. по най-актуалните въпроси на деня).Примерите са огромн брой и се изисква капитално научно изследване за да се проучат и изложат (мога да ви предложа едно от последните произведения на Новодворска - „Дуче из подворотни” - grani.ru – 14.09.2011). Чуйте цитат из творчеството на Димитрий Биков, обявен от либералната интелегенция за най-големия поет на съвременна Русия : „Всички приказки за руската духовност, изключителност и суверенност не означават нищо друго освен, че Русия е едно захвърлена страна с безнадеждно население ... Голямата част от руското население не става за нищо, безсмислено е да се превъзпитава, то нищо не може и не иска да работи. Трябва да се остави спокойно да се впиенчи или да умре от старост, съпроводено от съответните зрелища” („stoletie.ru”- 29.02.2016 г.).
„ Ние не знаем към каква цел се движи Русия. Съветският съюз имаше девиз : „Напред, към победата на комунизма !” Руската империя също имаше дезиз : „Самодържавие, православие, народност !” Редица други страни също имат девизи : САЩ – „Боже, благослови Америка !” ; Куба – „Родина или смърт!” ; Германия – „Единство, закон, свобода!” ; Южна Корея – „Всичко за благото на народа !” Великобритания – „Боже, пази кралицата !”. В една африканска страна върху герба е изписано : „Боже, изпрати ни дъжд !”. Какво е написано върху двуглавия руски орел ? („Что написано на двуглавом орле? - Россия: цели и девиз” – Александр Бобров – „sovross.ru” – 25.02.2016 г.).
България също има девиз – изписан е върху входа на Народното събрание :”Съединението прави силата”!
Ако приложим такъв подход към историята на който и да било народ или етнос, от човешката история няма да остане нищо освен девизи.
Истинската история е низ от нечовешки страдания, невиждани жестокости, животински страсти, потресаващи заблуди, нелогични постъпки на цели народи, изчезване на етноси, разрушаване на изградени и придобити с кървав труд материални ценности, абсурдни надежди и още по-абсурдни разочарования.
Истинската история е летопис на тежкия валяк на природно-историческия процес, който не познава и не проявява съчувствие, но уверено се движи напред и нагоре.
Тази история е само за поука. Тя трябва да остане извън човешкия живот, в неговата предистория.
По-специфичен и особен е „българският комплекс” на руснаците. Очертанията на този комплекс се появяват още в императорска Русия, придобиват нелегална плътност в Съветския съюз и избиват на повърхността в общественото пространство, като завладяват мислите на младите поколения в Руската Федерация. Разбира се, комплексът представлява малка част от днешната патриотична и шовинистична вълна в Русия, но е особено дразнещ поради изврщението и незнаенето на историята и липсата на видима граница между глупостите и манипулациете. Като добавка, комплексът като че ли възникна от нищото – след 1991 г. България изчезна от руското гражданско, духовно и политическо поле, за да изплува отново омаскарена и подиграна след началото на украинската криза. Първоначалното обяснение от руска страна беше, че това е следствие от българското предателство и русофобия.
Но, първо - българската политика като осмислена последователност от действия, фактически няма. Цялата ни политика е съсредоточена в „ сакралния” времеви интервал 2004-2007 г. (приемането на България в НАТО и в ЕС) и извън него никой още не се е наел да я формулира.
Второ, Русия е друго – незаинтересоваността към България, скритата неприязън и навикът да се провежда политика под вида на специални операции не предвещаваше и не предвещава нищо добро. Безпокои ме изплуването на твърде древни исторически асоциации, многовековни имперски наслоения в съчетание със съвсем нови геополитически и геостратегически тежнения, които, кой знае защо, в някои свои дребни подробности, не са в полза на България. Нямам предвид увлеченията на част от руската интелигенция към подозрителни и не особено смислени упражнения във футурологията премесени с известна доза мистичност, за които може да се прочете не само в книгите на известни и популярни руски автори като Алексей Меняйлов, Максим Калашников или Анатолий Уткин, но и в прозата на сериозни изследователи като ген. Ивашов и академик Игор Шафарефич. В някои от тези книги има такива редове за България, които ме е срам да цитирам. Ако тръгна по генетиката на подобни цитати, току виж съм стигнал до „Повест за преходните години” от 1113 година (виж в „Повесть временных лет” – „Притча об обрах”). И макар такава екскурзия изглежда неестествена в съвремието, подходът се използва широко в Русия. Дори такъв голям приятел на България какъвто беше Патриархът на Москва и на цяла Русия, Негово светейшество Алексей Втори, се изпусна на 24.05.2004 г. и заяви, че „Кирил и Методи превели византийските църковни книги на славянски език”. (?) Набелязва се тенденцията в Русия да не ни признават за славяни. Имах възможността през 2001 г. да присъствам на Конгреса на славянските народи от Беларус, Русия и Украйна (1-2 юни) под патронажа на председателя на Думата (тогава) Генадий Селезньов. Бях неприятно изненадан, когато при няколкократното изброяване на славянските народи в Европа се стигаше най-често до сърбите и по изключение – до македонците. Българите никакви ги нямаше.
Подобни, нека ги нарека инциденти, могат великодушно да бъдат отминати. Но, когато се съберат всичките заедно и полученото множеството се огледа, възникващото усещане не е от приятните – напомня на позиция, която дори да е спонтанна и да се представя за изолирана, влияе. Влияе и на политиката, и на бита.
Коректността изисква да отбележа, че в последните години се забелязват известни положителни промени, които вдъхват оптимизъм, че може би руската политика напипва нещо важно в нашите взаимоотношения.
Но от пожеланията до действието и резултатите разтоянието може да се окаже голямо. Имам предвид това, което се нарича поведенчески анализ. От неговата липса страдат много държави в света, и България и Русия не правят изключение. Тук е според мен разковничето, чрез което е нужно да оценяваме практически и публично дадена политика.
Главното за съществуването и развитието на българо-руските отношения е публичната политика. Кабинетната политика си има своето място, но само с нея до никъде няма да стигнем. Тук е и ахилесовата пета в днешния етап на нашите отношения. Засиленото руско присъствие в България е социално и професионално ограничено, то не се превръща във обществено значим факт, не получава отзвук именно в онези среди, където трябва да звучи. Многобройните обществени организации свързани с българо-руските отношения не са все още сериозен обществен фактор, изпълняват ограничени задачи, работят самоцелно и тяхното влияние е скромно. Много български представители на различни руски интереси в България, в това число и на огромни руски компании, са спорни личности с още по-спорни обществени прояви, които много често не са в интерес на Русия.
Не искам да обобщавам и да търся вина, но има нещо смущаващо и от българска и от руска страна, което не помага за структуране и вътрешна консолидация във взаимните отношения, за превръщането им в материална сила.
Политиката и геополитиката са много сурови, цинични и жестоки ,особено когато става дума за съдбата на цели държави и народи. Те не се интересуват от субективни намерения на политици и народи, а от предоставените им от историческия процес възможности. И точно за тези възможности, предоставени от конкретния исторически процес на различни малцинствени групи в България става дума. Точно те носят потенциалните рискове и заплахи за българската държавност и за българския етнос. Това е толкова ясно, че не се нуждае от никакви допълнителни доказателства.
Погледнете нашите съседи. Румънците ни наричат “тъмни мужици”, които не могат сами да се управляват, турците – “гяури” (и то – в собствената ни страна) и искат да строят втора джамия в София, така наречените македонци – “татари” и ни крадат историята, а гърците – “варвари” и “престъпници”. В братска Русия вече и за славяни не ни признават. За братята чехи ние “пушим много, работим малко и крадем”. За западноевропейските народи сме “убийци, балкански хайдути, дунавски конекрадци, които пият боза и чиито клозети миришат”.
Историята е злобно “същество”. Рано или късно тя си отмъщава на всеки, който не се вслушва в гласа й.
Ще отидем твърде далеч, ако трябва да преценяваме българската и руската политика от последните години през призмата на дефинирания императив. Разбира се, не всички в СССР и в РФ са били и са българофоби. Достатъчно е да споменем имената на академик Лихачов и на генерал Решетников (виж последното интервю на генерала във в. „Труд” – 4.03.2016 г.).. Но, така или иначе, руският комплекс от България съществува и отравя атмосферата на отношенията между двата наистина братски народи. За България това е далече по-важно, защото тя е подложена допълнително на цивилизационна атака от сегашните ни западни съюзници и притисната от две страни тя дълго няма да издържи. Колко струва само „присъдата” на австрийският журналист Гералд Кнаус: “България е страна, която не оставя никакви следи в европейската история”. „Да”, ама „НЕ”, както се изрази един български журналист – всичко е точно обратното.
Да видим за какво става дума, като си припомним няколко типични руски българофобски послания само от последните 2-3 години.
1. Горделивият Рим все още се смяташе за „вечен град”, а единната Римска империя вече не съществуваше – беше се разделила на Източна и Западна. На Запад Рим рухна, а, виж на Изток империята се беше запазила. И си представете всичкия ужас на тогавашните римляни. От цялата древна римска цивилизация бяха останали единствено те, от всякъде заобиколени от диви варвари. И настина : на юг – мръсни и невежи араби с тяхните лагери, затрупани с векалии източник на чува. Тук и невежите и диви турци – селджуки. Не е известно кои са само по-лоши. На север- непросветените славяни и скандинавци. Освен това, по цялата територия на бившата империя безчинстват готи, българи и разни други племена. И нищо друго не могат да сторят византийците, освен да бият всички : и пълководецът Нарзес, и император Василий ІІ Бйългароубиеца, и наемниците „варанги”. И ги биеха до 1204 г., когато гордите византийци – православни на свой ред бяха сразени от грубите кръстоносци-католици. (Вячислав Шпаковски - „topwar.ru” – 18.06.2015 г.).
2. За сега Сърбия е единствената страна, която не ни е предала (Игор И –„politikus.ru”-29.10.2015 г.).
3.Имало едно време български цар Симеон Полугрък. Учил той във Византия и дори много добре се научил – когато във Византия започнала сериозна криза – дошъл с войските си и поискал да го обявят за регент на империята. Но бил излъган.
Минаха години и дойде там княз Светослав. Отблъсна ромеите и предложи на българите СЪЮЗ (предполагам, че той е бил внук на брата на Симеон). В края на краищата българите го отхвърлили. Решили, че и сами са голяма работа. После, в поредната война византийския император Василий разбил армията им и заповядал 15 000 войници да бъдат ослепени. Затова го нарекли „Българоубиец”. Извод : не винаги българските управници са били далновидни и не винаги са правили верни прогнози и са вземали правилни решения ( „topwar.ru”, 22.09.2012 г.).
4.Имаше такава клучка, която беше свързана с Ващингтон, когато България забрани доставянето на хуманитарна помощ от Русия за Сирия през територията на страната й. Това решение беше взето именно по заповед от Вашингтон и това никой него крие – просто въпросът бил поставен от страна на САЩ и България казала „ДА”. Подобен въпрос бил поставен и пред Гърция, но Алексис Ципрас казал „НЕ”. Ето я разликата мужду двете страни. („politobzor.net”-17.11.2015 Г).
5.Ръкописите от монастира „Св.Катерина” от 14-16 в. са предимно Сръбски, после Български, после Руски. Те са на кирилица. Българите приеха християнството през 864 г. Ако са на глаголица е трудно да се повярва, че са християнски и че са български. На глаголица биха могли да бъдат сръбски, при това „източния” й вариант („кръглия”- него ползвали българите), докато западния („ъгловия”) се приписва на харватите, макар че сигурно заради тях сърбите са писали на западния, който е бил под юрисдикцията на Рим, духовната родина на Сърбия, България и Русия. („Politikus.ru” – 15.11.2015 г.).
6.Вашите познания са оскъдни. Кирил и Методий са стандартизирали, а не са създали нищо ново – глаголицата е създадена 500 години по-рано. За възрастта на „чертите и резките” нищо не може да се каже – те са много по-стари.В Синята планина на урал има музей и в него е изложен дървен идол. Неотдавна възраста му беше определена на 10-12 000 години. И на него има надпис на руски „Макот”. („Politikus.ru” – 15.11.2015 г.).
7. На 19.09.2015 г. във в. „Московски комсомолец („km.ru”) се появи публикация изразяваща борбата на съвремените руснаци с историческите им комплекси : „Има коментар от южноруски преписвач от ХVІІ-я век на житието на Кирил към написаното за „Руската грамотност” – Не само моравците, чехите, траките, харватите, сърбите, българите, поляците и Прикапратските земи, но и Далмация, Диоклития и власите са руски земи”.
8. През лятото на 1877 г. руската армия овладява Шипченския проход на Стара планина, която дели България на северна и южна част. Проходът е имал стратегическо значение за по-нататъшното настъпление навътре в османската империя. Да задържи прохода е оставен руски отряд от само 5 000 души, докато турците непрекъснато са увеличавали силите си с надждата да си върнат прохода. Накрая на руските войници им се наложило геройски да отблъскват атаките на 30 000 турска армия. Апогеят на битката е на 9-14 август, когато изтощените руски войници геройски отстояли прохода. ( из статията - „От Измаила до Шипки: 5 легендарных побед русской армии над Турцией” - виж „cont.ws” 25.11.2015 г.).
9.Спомнете си България – нея също някога сме я спасявали, а след това българите воюваха заедно с Германия срещу СССР. И днес България си позволява враждебно отношение към Русия (От Турции в спину?- „cont.ws” – 1.11.2015 г.).
10. Ние сме взели от гърците Вярата, книжовността и културата, и носим отговорност за гръцкия народ, който е историческия учител на руснаците, основател на нашата духовна и писмена култура (Александр Дугин –„zavtra.ru” – 8.08.2015 г.).
11. Трудно е да си представим пример за по-голям „късмет”, достойнство и богата перспектива от съвременна България. Тези приятелчета успяха доста да постигнат. Те влязоха в НАТО и в ЕС. Те успяха да избавят екологията си от ненужната промишленост. Те успяха да се избавят от от един-два милиона прекалено младо и работоспособно население, изпращайки 25% от съгражданите си да се реализират в консервените фабрики на Западна Европа. Те успяха да убедят дори такъв идеалистичен роднина като Русия, че нямат нужда от услугите й, и, изобщо, по-добре да не бъде закачени по какъвто и да е повод. Затова им се наложи да свършат доста неща. Да осквернят многократно и официално паметника на освободителите в София. Да се откажат от „Южен поток, с което подариха на германците по 250 000 000 евро годишно. Да „забравят” да поканят Русия на честването на победата над Турция в освободителната война. ( Виктор Мараховский – „politobzor.net”-9.09.2015).
12. Ние имаме само един безусловен отдавнашен славянски приятел – сръбския народ. С него продължаваме да дружим, да подържаме добри отношения и той, сръбския народ, признава тази връзка. С останалите славяни също сме роднини, но това родство е достатъчно сложно (Захар Прилепин – „aif.ru” – 26.04.2015 г.).
13.България като втора Украйна ? Стига ни, че българите показаха своето истинско лице, като станаха съюзници на нашите врагове („topwar.ru” – из коментариите на статия за България – 15.12.2012 г.).
14. Историците и до сега не са отговорили, например, защо в България, след влизането й в Османската империя в ХІV-я век е нямало нито едно голямо въстание срещу властта чак до ХІХ-я век. Да се отговори на този въпрос може само ако се вземе предвид положението на религиозните малцинства в Блестящата порта в онези времена . (Об исторический правоте евразийства – Андрей Игнатиев– „nb-info.ru” – 9.01.2016 г.).
15. „Разбираме лицимерието на българските политици и на част от българското общество – те са пленици на комплекса „Големия брат”, който според тях предполагал България като „задунайска губерния”. Няма лоша да си беден , но горд, но това е характерно за провославните хора, а на Запад, на кадето се е затичала България, важи напълно друг постулат : ако си толкова умен, защо си толкова беден ? Там не обичат неудачниците и слабаците, или България е богата и силна ?” (Любовь Люлко-„pravda.ru” – 17.10.2015 г.).◄
И това не е всичко – само последните две години. Има далече по-удивителни примера.
●През 1941 г. срещу Хитлер се бориха само СССР, Англия и малобройните югославски партизани.
●Западна Европа беше защитена от външни нашествия. Само в Юго-източния европейски ъгъл продължаваше борбата с османската империя. Но нейното придвижване на Запад беше спряно от сръбската съпротива.
●В света ни обичат три народа. Това са белорусите, гърците и сърбите. И то независимо от това, което става в дадения момент. Ние интуитивно се разбираме един друг. Една религия, един исторически опит.
●Най-голямата славянска държава през средновековието е сръбската държава на Стефан Душан..◄
Има такъв автор – Алексей Александрович Меняйлов – и има такава книга „Русия : истинската любов” („Россия : подноготная любви”), отпечатана през 1999 г. Това е сериозно издание от 574 страници, посветено на сърбите от 1941 г. Ето показателен цитат от тази книга :
„На границата между 18-и и 19-и век става разслоението на етническите българи по психологически признак.
Само един ден преди нахлуването на Наполеон в Русия император александър І сключва мир с Турция и армията на адмирал Чичагов напуска вече освободените от турците български земи. Заедно с руската армия се преселват свободолюбивите българи, мислещите и бунтарите. Остават под турско робство българите с противоположна подсъзнателна ориентация, тези, на които им харесвали робските унижения – нещо като садо-мазохизъм на стадното мислене. По тази причина оставащите българи се превърнали в всеевропейски символ на робска психология.
Според учебниците България е била освободена от турците, но срамежливо се замълчава фактът, че не с участието на балканските българи, а от доброволческите дружини, формирани в Болград от бесарабските българи.
Балканските българи също са воювали. Но с кого ?
Със Сърбия !
И с Русия. И в Първата и във Втората световна война”.
Човек се чуди какво да прави с такива дълбокомислени и фантастични антибългарски изблици. Възниква чувството, че знанието основано на разума е изхвърлено от българофобското съзнание и просто се игнорира. Затова да се спори с тях е безполезно. Да се опровергаят всички цитирани дивотии значи да се напише дебела книга. А може би така трябва и да стане !
Същинската част на руския „комплекс” спрямо България започна след разпадането на Съветския съюз наречено от президента Путин „най-голямотао и трагично събитие на ХХ-я век”. „Перестройката” и последвалата я контрареволюция са наследство от съветското дисиденство, от начина на мислене на голяма част от съветската интелигенция, от нейните утопии и пълното неразбиране на природно-историческия процес. Това наследство се възприе и от „новите руснаци”, които, опиянени от илюзията за „края на историята”, си въобразиха, че в очаквания нов свят, те, заедно със САЩ, ще го управляват. И когато това не стана, когато грубо им посочиха мястото в покрайнините на процеса, те се обидиха, разочароваха и започнаха да се тръшкат като при голямо заметресение, че не са им зачели „заслугите” и не са сключили с тях „почетен мир” („Руснаците, които изнесоха на гърба си не само основното бреме на комунистическата диктатура, но и направиха повече от всеки друг народ, за да сложат края й”). Опитаха се да понапомпат военни мускули, но срещнаха откритото презрение на „златния милиард” и сега, виждате ли, искат нов европейски договор за колективна сигурност, защото „Ялтенските и потсдамските споразумения се оказаха не договори, затвърждаващи мира, а временни договорености по разделянето на Европа”. Когато и това не стана, руснаците започнаха да търсят виновниците извън себе си. И ги намериха – бившите „съюзници-предатели” и тяхната историческа неблагодарност спрямо Русия. Искат да ни убедят, че станалото в СССР си е вътрешно дело на КПСС и на съветските народи. И във фактологичен, и в нравствен план, такъв подход е отвратителен. Когато става дума за съдбата на 80 000 000 комунисти по света и на още 4 милиарда души, това не е лична работа нито на държавна и партийна върхушка, нито на цял един народ, като такъв. Едва ли има по-голямо варварство и духовно престъпление една партия (КПСС) да ти обещава десетки години, че ще те води и те води към комунизъм, отново да те доведе до капитализъм. И всичко това сред море от кръв и жертви в името на обещания идеал. Тази „историческа” заслуга на следсталинската КПСС няма да бъде нито забравена, нито простена.
Няма да бъде забравено и поведението на бившите комунисти след разпадането на Съветския съюз и на европейската социалистическа система, техния невиждан опортюнизъм, тяхната бясна алчност и невиждан егоизъм при превръщането им в капиталисти и буржоа, демонстрираният явен и таен антикомунизъм. Приносът на тези идейни ренегати, капитуланти и дезертьори за практическото ликвидиране на международното комунистическо движение и на европейските национални комунистически партии е много голям. Както се изрази Александър Зиновиев – „Със СССР се случи нещо, което никога не се е случвало в историята : управляващата каста предаде своята страна, а целокупния народ подкрепи този идиотизъм без да се замисли” (из интервюто на А.Зиновиев с Елена Липатова през 1999 г. Виж „cont.ws” – 24.02.2016 г.)
Историята е интересен феномен. Понякога тя си отмъщава твърде хумористично. Кой би допуснал, че бившият съветски президент и генерален секретар на ЦК на КПСС ще завърши кариерата си като манекен и рекламно лице на френската компания за чанти “Луи Вюинтон” ?
И все пак, ще бъде необходимо да се каже истината поне по някои от руските българофобски мистификации.
●Не трябва така задушевно да се вълнуваме за положението на източните римляни, наричани РОМЕИ. Били отвсякъде обкръжени с варвари и бандити, а по техните земи блудствали и българи. Никакви българи не са блудствали по византийските земи. Просто ордата на Аспарух прекосява спокойно опустошените земи на днешна западна Русия, стига до византийската граница – река Дунав – и си харесва земята на Мизия, където се настанява на постояно жителство по същия начин, както римляните се настаняваха 1000 години навсякъде където им хареса. Така се правеше в онези времена !
Кой кого е бил до 1204 г., до и след Василий ІІ Българоубиец, е отделен въпрос, но византийците и преди него и след него са яли не само як пердах от българите, но е имало имало и български цар-ромеоубиец (не един).
И не гордите православни ромеи пречупиха гръбнака на западните католически рицари, а великият български владетел Калоян, разгромил най-силната западна армия в титаничната битка край днешния Одрин на 14.04. 2005 г., плени първият католически император на Константинопол Балдуин и преди да го хвърли от търновската кула в река Янтра, се отнесе с него като към жена !
●Историята около идването на Светослав Киевски в България е силно манипулирана. Наистина, има силни подозрения, че той е или брат или племенник на българския цар Петър, но Светослав идва не да търси съюз с българите, а да предяви претенции за българския престол. Това е било неприемливо.Ще обърнем внимание, че Първата руска държава – Киевска Русия – е създадена почти 200 години (882 г.) след създавенето на Първата българска държава (679-681 г.).
Между идването на Светослав в България – 968 г. (става при българския цар Петър –син на Симеон – 927 – 970 г.) и победата на Василий ІІ (1014 г.) лежат 50 години тежка борба на цар Самуил (997 – 1014 г.) с византийците, общо взето, с променлив успех : през 986 г. Самуил нанася тежко поражение на Василий ІІ в прохода „Траянови врата” в Ихтиманска средна гора
Що се отнася до обсадата на Константинопол от Симеон Велики (август 913 г.), тя не е желание да се интегрира България с Византия, а като предупреждение срещу нея от пренасянето на българското тържище от Константинопол в Солун, което наврежда на българската търговия. Само 4 години след това, на несебърското поле, на 2.08.917 г., край река Ахелое, войските на Симеон разгромяват и избиват до крак цялата византийска войска. След победа и при Катасирти (до Константинопол), през 925 г. Симеон се обявил за цар на „българи и ромеи” (след признаването от Римския папа, донесено от папския легат Мадалберт), а архиепископ Леонтия – за патриарх.
●Недоумение предизвиква твърдението, че най-голямата славянска държава през Средновековието е държавата на Стефан Душан. Българският публицист Кръстьо Мисирков намира Стефан Душан повече за западнобългарски цар отколкото за рашки (сръбски), имайки предвид провежданата от него политика, а и деянията му, които разкриват неговите пробългарски настроения. Не трябва да се забравя и влиянието на съпругата му Елена Българска, сестра на българския владетел Иван–Александър и майка на душановия наследник Стефан Урош V.
●Особено възмутително е твъдението на А.Дугин, че „ Ние взехме от гърците Вярата, книжовността и културата и носим отговорност за гръцкия народ, който е основател на нашата духовна и писмена култура” Всичко е точно обратното. И вярата, и книжовността, и културата и държавността Русия получава от България. Първите епископи на Киев и на Москва са българи ! Темелът на Велика Русия, който се използва и до сега : „Москва- третия Рим” е подарък от загиваща България към възходяща Русия !
„ Византия даде първоначалния тласък на руснаците да се замисля върху въпросите на държавността. .
Още по-голяма роля изигра църквата, като основната роля принадлежи не на Византия, а на България : казано открито, ние сме възприели българския вариант на християнството, а не чисто византийското. Книжнината в Русия идва от България – всички първи древноруски книги са преписани от българските оригинали. Древна Русия е била свързана с България с „божествена връзка”. Теорията за Третия Рим идва пак от България. Българското „Търново – Третия Рим”- идеология на Второто българско царство и на южните славяни заразява московчани и се трансформира в теорията „Москва-Третия Рим”
Това е проф. Игорь Данилевский — доктор на историческите науки, ръководител на катедрата по история на идеите и методологията на историческата наука към факултета по история на Висшето училище по икономика. («politikus.ru» - 30.06.2016 г.).
Интересно се получава. Защо руските либерали, глобалисти и антисъветисти признават ролята на България в руската история, а официална Русия, руската общественост и Руската православна църква – НЕ ? Върху този въпрос трябва да се замислят и в Русия, и в България.
●Отдавна руснаците се мъчат да неглежират делото на Кирил и Методи, като с всички сили се изкарват, че имат писменост още преди шумерите и евреите. Това не само е подло, но изглежда смешно и жалко. А днес се присмиват на украинците, че са решили да приеменоват „Русия” в „Московия”.
●Претенциите на руснаците, че според историята им принадлежи цяла Източна Европа и че тези претенции се базират на някакви драсканици върху руски препис на житието на Кирил, трябва да се приемат с усмивка. По всяка вероятност става дума за всеизвестния старобългарски ръкопис „Жития на светите братя Кирила и Методия”. На стр.. 16-17 от българското издание на из-во „Хемус” от 1940 г., в т.13. „В Херсон” четем : „Тук философът намери евангелие и Псалтир, написани с роски (руски) букви, и човек говорещ на този език. И като беседва с него и усвои силата на речта, с оглед към своя говор отдели гласните от съгласните букви. А след това, като се помоли Богу, бързо започна да чете и да разказва. И мнозина му се чудиха, хвалейки Бога”. Как от тези редове се издърпват геополитическите претенции на преписвача, си остава голяма загадка.
Ще добавим, че по тези въпроси в Русия и в Съветския съюз има много и различни изследвания, от които е забележителната книга на проф. Г.А.Илинский „Опыт систематической Кирилло-Мефодьевской библиографии” преведена и издадена на български през 1934 г. от БАН. Просто трябва повече да се чете !
●Що се отнася до легендата, че сърбите са спрели нашествието на османските турци към Европа, това не само не е вярно, но е и обида към обединените сили на Австрия и Полша, които спират турците пред Виена (12.09.1683 г.), а маршал Евгений Савойски ги разбива край Зента на 11.09.1697. Не трябва да се забравя и тясното сътрудничество на сърбите с Османската империя. При решителната битка между Султан Баязид І и Тамерлан край Анкара (Ангора) на 20.07.1402 г. завършила с разгрома на турците, най-устойчиви се оказват сръбските наемници, а любимата жена от харема на Баязид е сръбкинята Деспина Оливера Лазаревич, която попада в плен заедно с Баязид. Сърбия дава на Османската империя 17 Велики визира. Да знаете поне един българин да е бил Велик визир ?
●Потресаваща зализана лъжа е описанието на защитата на Шипченския проход по време на руско-турската война 1877-78 г. Не само руснаци защищават прохода, а заедно с българското опълчение. Тази българска легенда е вече в българските гени и нейното омаскаряване е непоносима и непростима историческа обида. И затова кой повече е проявил храброст и всеотдайност на митичния връх е неприлично да се спори.
●Подмятанията на А.А.Меняйлов, че балканските българи са воювали не с когото трябва, а срещу които не трябва, т.е. срещу сърби и руснаци, са долнопробни и манипулативни. Първата страна, която напада освободена България само 7 години след Освобождението, подло и в гръб, е Сърбия (1885 г.). И какво ? Младата и още неукрепнала българска войска разгромява напълно сърбите и само грубата намеса на Австро-Унгария спасява стария български град Бялград да не стане отново български.
Вярно е, че България воюва срещу Русия през Първата световна война, но това е по-скоро недоразумение, породено от нескопосните опити на император Николай ІІ да поправи геостратегическите грешки на Александър ІІ от последната руско-турска война. Император Николай ІІ „страшно” се обидил на българите за тяхната „неблагодарност”, а Императорския Генерален щаб планирал окупация на България като наказание. Окупацаонният корпус е трябвало да се командва от сина на героя от Освободителната война 1877-1878 г. генерал Гурко. Ако Николай ІІ беше участвал при сключването на Ньойския договор, от България щеше да остане само бившето Княжество България. От тази страшна участ българите бяха спасени от Великата Октомврийска социалистическа революция.
През Втората световна война България не е воювала срещу Съветския съюз и, ако трябва да бъдим честни, не България обяви война на СССР, а СССР обяви война на България на 5.09.1944 г. И, ако погледнем официалните данни за военноплениците взети от Червената армия, то там ще намерите много интересни данни : чехословаци – 69 977 ; поляци – 60 280 ; югославяни – 21 822 ; евреи – 10 173 ; цигани – 383. Но няма да намерите нито един българин ! Така „воюваше” България срещу Съветския съюз.
● По повод изказаната увереност, че досега Сърбия е единствена страна, която не е предавала Русия, мога да успокоя руснаците – скоро ще ви предаде. (За справка виж : „Президент Черногории обвинил Россию в подготовке цветной революции” -„cont.ws” – 18.03.2016 г.). На Балканския полуостров Сърбия е най-прозападната славянска държава. Почти веднага след като НАТО разсипа с бомбардировки Югославия, видният сръбски „демократ” и бъдещ министър-председател Зоран Джинджич заяви по българското радио на 27.08.1999 г. : „Всички наши приятели са на Запад.Там е нашето бъдеще”. С това той повтори предсмъртните думи на югославския крал Александър, казани през 1934 г. Наистина, сърбите застрелеха Джинджич, но посланието е живо и до днес –Сърбия е на прага на ЕС.
●Що се отнася до руското обвинение с подтекст, че българските управници не винаги са вземали верните и далновидни решения, то е вярно. Много често те вземаха и вземат погрешни решения. И за такива решения българския народ плати цената на 5-вековно чуждоземно робство и две и половина национални катастрофи. Искам да вярвам, че руския народ няма да плати подобна цена за „умните и премислени” решения на своите управници от 1991 г.
●За изцепката на Любов Люлко ще кажа само, че такива страхове, а не комплекс, съществуват само в главите на българските русофоби и те са продиктувани не от фактите на историята, а от непримерините и непоследователни тези изказвани от редица руски интелектуалци и съвременни руски русофоби.. Що се отнася до целокупният български народ, той винаги е разглеждал Русия като преродена България с всичики произтичащи от това чувства и помисли. И сред тях място за „задунайска губерния” няма – не може да си губерния сама на себе си.
●Във връзка с горе казаното ще обърна за последно внимание върху борбата на българския народ срещу фашизма, нацизма и капитализма през Втората световна война, която борба е описана в руската преса като „около 500 –600 партизани”.
Българското партизанско движение е уникален случай в борбата на европейските народи срещу нацизма и хитлеризма. От всички европейски съпротиви само българската беше освен антифашистка и антикапиталистическа. Това е причината тя да се възприема сдържано от западните съюзени държави. Това е причината тя да не се признава от днешните български „демократи”.
Ето какво пише един от героите на Съпротивата, командирът на сливенския партизански отряд „Хаджи Димитър” Иван Славов Гинчев – Йонко :
„Партизанското движение възникна по призива на Българската комунистическа партия. По идея, по замисъл и по форма това движение трябваше да се разрастне в масово, в общонародно движение на Отечествения фронт. Това беше политически правилна постановка.сложната вътрешна и международна обстановка, в която се намираше нашата страна, беше наложила тази форма на въоръжена борба.Нашите партизански отряди водеха борбата под знамето на Отечествения фронт, но по своя състав, задачи и крайна цел те бяха еднопартийни, идейно избистрени комунистически отряди. Такова по същество и характер беше и цялото партизанско движение в България”.
Първият партизански отряд е образуван на 26.06.1941 г. в Разложко от Никола Парапунов. През пролетта на 1943 г. партизанските чети и отряди са обединени в Народноосвободителна въстаническа армия (НОВА). Страната е разделена на 12 въстанически оперативни зони. Първият командващ на НОВА е Емил Марков. След неговата смърт (13.07.1943 г.) е назначен Христо Михайлов (убит на 9.02.1944 г.). Последен е Добри Терпешев. През 1944 г. НОВА включва 11 партизански бригади и 37 отряда с 18 300 партизани и 200 000 ятаци. В съпротивата загиват 9415 партизани и 20 000 ятаци. Без съд са убити 2470 души. арестувани са 60 345 души от които : осъдени на смърт – 1590 ,на доживотен затвор – 1133, на различни срокове затвор – 7 324, общо се е искало смъртно наказание за 12 461 души.
Освобождението на българския народ от фашизма, нацизма и капитализма донесе Червената армия. Но трябва да посочим и друга не по-малко важна причина -наличието у БКП на въоръжена сила в лицето на партизанските отряди от НОВА. Тази заслуга си е изцяло българска заслуга, заслуга на българските комунисти. Всички партизански движения в европейските страни бяха разцепени на две : националистическа част и комунистическа част. Така беше във Франция, Полша, Гърция, Югославия. В Италия партизанско движение по времето на Мусолини нямаше – то възникна след окупацията на Италия от Вермахта. В Румъния изобщо нямаше партизанско движение, в Чехия – също. В Норвегия партизаните бяха проанглийски ориентирани. Подобно разслояване на партизанските движения се изрази в това, че националистическите партизани получаваха оръжие и боеприпаси от западната антифашистка коалиция. Българските партизани не получаваха оръжие от никъде. Съветският съюз не ги снабдяваше по дипломатически причини – той имаше с България редовни дипломатически отношения и те тежаха на геополитическия кантар повече от българските партизани. За сметка на това СССР активно помагаше на югославските партизани и дори спаси тяхното Главно командване начело с маршал Тито, когато германците ги бяха сгащили в планините на Черна гора.
●Има и още какво да се каже по повод участието на българския народ в европейската борба срещу нацизма. Българските заслуги са неочаквано големи и очаквано замълчавани. Само ще спомена, че начело на Коминтерна стоеше българинът Георги Михайлов Димитров, знаменитият победител от Лайпцигския процес (21 септември - 23 декември 1933 г.). България даде двама генерални секретари на Коминтерна, председател на Крестинтерна (селски интернационал) беше също българин – Иван Орманов. А за приноса на Коминтерна в Великата победа на съветските народи е излишно да се говори.
„За българската агентура на ГРУ може да се напише отделна дебела книга. Такъв колосален брой агенти съветското военно разузнаване не е имало в нито една друга страна по света и няма и да има. Стотици убедени български комунисти с фанатична преданност работиха за ГРУ : сражаваха се в Китай и Испания, добиваха информация в Близкия изток и Европа, защищаваха интересите на „руския по-голам брат” в своята страна” (из книгата на Юрий Федорович Гаврюченков – „Болгары в разведупре ГЩ РККА). Ще направя само едно разяснение – става дума за работа в интерес на Съюза на Съветските Социалистически Руепублики.
И още един факт, твърде символичен. Маршът „Прощаването на славянката” (музика Василий Агапкин) е написан по случай започването на Балканската война. На незабравимия парад на Червения площад на 7.11.1941 г. сборния военен оркестър на РККА извирва марша под деригентството на автора Агапкин. С българската идея родена от гръмките победи на българската войска, съветският войн тръгваше да брани столицата на Съветския съюз.
Тук е уместно да спомена за развенчаването на още един мит, широко разпространен в Русия – митът, че за началото на войната първи е съобщил Рихард Зорге. Това не е вярно. Един ден по-рано такова съобщение постъпва от София.
