Започвайки от известната реч на Президента Путин пред Общото събрание на ООН, минавайки през многобройните му пресконференции и филмови изяви, настойчиво се пропагандират няколко основни принципи на руската външна политика, главно във връзка с руската намеса в Сирия :
1.Основната роля на ООН в управлението на световните проблеми, като своево рода Общопланетарен парламент.
2. Принципът на „легитимната агресия”.
3. Превантивната руска отбрана на изнесени далечни рубежи.
4.Заменянето на еднополярния свят с многополярен свят.
Нека да се опитаме да определим състоятелността на тези принци по чисто формален начин и на базата на историческия опит на колективното тяло.
По първия въпрос.
На Кримската конференция на Тримата Големи (4-11.02.1945 г.) главен въпрос стана следвоенното световно устройство и следвоенното сътрудничество на трите велики държави.Центъра на проблема беше създаването на Организация на Обединените нации (ООН). Сталин придаваше огромно значение на тази организация и се стремеше да се разработят принципи, които да я превърнат в истински инструмент на мира и международната сигурност и в същото време да изключват всякаква възможност тази организация да бъде използвана против една или друга държава и преди всичко против Съветския съюз, както това стана на времето с Обществото на народите. Сталин напомни,че “англичаните и французите вдигнаха Обществото на народите против руснаците (по време на съветско-финландската война), изолираха Съветския съюз и го изключиха от Обществото на народите, като мобилизираха всички против СССР. Трябва да се създаде преграда, за да не се повтарят подобни неща в бъдеще”.(Техеран.Ялта.Потсдам.”Партиздат”. София, 1972. Стр. 101) И трите съюзни държави бяха единни, че не трябва да се допуска новата организация да бъде използвана против нито една от тях. Постигнато бе споразумение относно “принципа на вето” – единодушието на великите държави при решаването в Съвета за сигурност на въпросите, които се отнасят до вземането на принудителни мерки. Този принцип се прилага и сега и се оказа напълно правилен.
В решенията на ръководителите на трите велики сили, бяха точно определени задачите и целите на ООН. “Ние решихме в най-близко бъдеще заедно с нашите съюзници да създадем обща международна организация за подържане на мира и сигурността. Ние смятаме, че това е важно както за предотвратяването на агресията, така и за отстраняване на политическите, икономическите и социалните причини на войната чрез тясно и постоянно сътрудничество на всички миролюбиви народи”.(пак там)
ООН бе създадена за подържане на мира и предотвратяване на войната. И на когото не е ясно, че опитите да се отклони тя от решаването на тази задача, все едно с какви намерения биха били направени, подкопават основите на ООН, създават благоприятни условия за агресивните сили на международния империализъм. Това особено добре се наблюдава след разпадането на европейския социалистически лагер. Инициатор за пренебрегването и унижаването на ООН станаха Съединените щати. Очевидно, това влиза в тяхната статегическа концепция за преразглеждане на резултатите от Втората Световна Война, за ликвидиране на всички договорености от времето на войната и на световния ред, установен в резултат на тези договорености. Може би най-красноречиво изрази тези стремежи Ричард Пърл, председател на Съвета по отбранителна политика на Пентагона (2003 г.) в статията си в списание “Спектейтър”. Становището на Пърл е ясно още от заглавието – “Да благодарим на Бог за смъртта на ООН” (??). В статията между другото се казва:
“Кралството на терора на Саддам Хюсеин е пред своя край. Той ще си отиде бързо, но не сам. В една ирония на сбогуването той ще вземе със себе си ООН в отвъдното. Е, не цялото ООН. Частта с “добрите дейности” ще оцелее, нискорисковите миротворчески бюрокрации ще се запазят, бръщолевенето в сградата на река Хъдзън ще продължи. Това, което ще умре, е фантазията за ООН като основа на един нов световен ред. Разчиствайки отломките, ние ще трябва да проумеем интелектуалното корабокрушение на либералното понятие за сигурност чрез международно право, администрирано чрез международни институции...
Способен ли е изобщо Съветът за сигурност да осигури реда и да ни спаси от анархия ? Историята подсказва отговор – не. ООН се роди от пепелта на войната, която Обществото на народите не можа да предотврати. То просто не се противопостави на Италия в Абисиния. Още по-малко, ако не се беше междувременно разложило, щеше да се противопостави на нацистка Германия.
В стремителното навечерие на съюзническата победа надеждата, че сигурността може да функционира като колективна, беше въплътена в Съвета за сигурност и даде жалки резултати. По времето на Студената война Съветът за сигурност беше безнадеждо парализиран. Съветската империя беше победена, а източна Европа-освободена не от ООН, а от майката на всички коалиции – НАТО...”(в. „Сега” – 22.03.2003 г.)
Статията на Пърл не може да бъде коментирана, защото от край до край е абсурдна и като че ли е писана не от солиден и отговорен политик, а от дрогиран тийнейджър. Тя демонстрира абсолютно невежество и коубойска арогантност. Тя обижда, преди всичко собствената страна на Пърл, тъй като инициативата за създаването на ООН принадлежи на САЩ, наред с главните принципи, върху които е изградена.(Советский союз на международных конференциях периода Великой отечественной войны 1941-1945 г. Конференция представителей СССР, САШ и Великобритания в Думбартон-Оксе. „Политиздат”. Москва, 1984. Стр. 46-63). Пърл отхвърля основополагащи евроатлантически ценности, с които так се гордеят съвременните “демократи”, и в които толкова се съмняваше Й. Сталин.
Очевидно е, че ООН не може да изпълнява функциите на всепланетарен парламент, нито днес, нито в бъдеще. Простата причина се крие в самата същност на парламента –сблъсъка на различни интереси, идеали и архитипове (архаични характеристики от митологичните образи, които присъстват във всеки човек и общност) води неизбежно към появяването на „планетарни партии”, с всичките недостатъци на партийната партизанщина, която всеки добре познава от собствен държавен опит. Така по необходимост планетарното сборище ще се превърне в говорилня, каквото и означава самото название „парламент”, в място за конспирации, сговори, договаряния, пазарлъци, т.е. цялата прелест на реалния абсурд на идеята.
По втория въпрос :
На пръв поглед принципът за „легитимната агресия” е едно от най-силните дипломатически оръжия на Русия днес, т.е. въвеждане на войски само по покана на легитимно правителство или власт на дадена страна (изключва се случая при официално обявяване на война).
Човешката история показва, че спазването на този принцип става избирателно, по преценка, т.е. доколко е изгодно на агресивната страна да го спазва. Например САЩ обявявайки война на световния тероризъм автоматично присвои правото да влиза във всяка страна без никакво позволение, ако става дума за борба срещу тероризма(или при борба за „демокрация”). С други думи, спазването на принципа зависи от интерпретацията и силовите възможности. Така се случи с Югославия, така се случи в Ирак, така се случи в Либия. Така можеше да се случи и с Украйна, ако Путин беше удържал на обещанието си, че всеки, който обижда украинските руснаци, ще се срещне с руската армия. Но Путин се уплаши от последиците за Русия и не посмя да го направи, ограничавайки се до военна и икономическа помощ за възникналите руски анклави (Новорусия). А в същото време руските граждански жертви в тези анклави стремително се увеличаваха.
Съвременните хибридни войни доведоха до създаването на хибридни държави, чието население става заложник на кълбото от хибридни противоречия. Хуманитарната помощ, информационната подръжка и организационно-техническото осигуряване дава възможност на тези образования да се „задържат на повърхността”, някакси да оцеляват, но за развитие и за превръщане в самостоятелни държави и дума не може да стане. В случая с Новорусия възниква усещането, че няма и желание за такава трансформация. Това рефлектира особено тежко върху населението, върху съдбите на обикновените хора. Направо е абсурдно, младите бременни жени от Донецката Народна Република (ДНР) да преминават през блокпостовете, за да раждат в Украина, и да получат свидетелство за раждане на новия гражданин на фашистка Украина, защото такъв документ в ДНР няма кой да издаде и никой няма да признае.
Новорусия още дълго няма да се избави от Украина – тя като фантом ще преследва гражданите на непризнатите републики. До тогава, докато тамошните олигарси управляват своята собственост и плащат данъци на враждебна
Украйна, докато работническата класа се шантажира с уволнения, векторът на държавното развитие ще остава покрит с мъгла и безперспектива. Хората се приспособяват по всички възможни начини, но непрекъснато губят главното – съзнанието, че са граждани на своята страна, тази страна, която съществува само за непокорените романтици на Руския свят (Светлана Андреева-„zavtra.ru” – 18.12.2015 г.).
За какво се сражава Русия в далечна Сирия, когато не решава жизнено важни въпроси на своите хора досущ до своите граници ?!
„Легитимна агресия” няма. Всяка агресия може да се легитимира по много различни начини. Има ли легитимни правителства в Либия, Ирак, Афганистан ? Има правителства признати за легитимни. Всички тези правителства са възникнали по време на война и окупация - за каква легитимност може да се говори. Та западните страни не признават народната воля като източник на легитимност, както в случая с кримския референдум за присъединяването на полуострова къв Русия. С други думи, всеки си прави каквото иска, ако може да го прави. Да се спекулира с нищо незначещи термини, още повече, че никой не им обръща внимание, значи да се самозалъгваме и да залъгваме другите.
„Легитимната агресия” има най-различни деривати. Такава е „Превантивната агресия”,която свенливо се нарича „изпреварваща самоотбрана”. Така Хитлер „оправда” нападението срещу СССР .
При навлизането на съветските войски в Афганистан (декември, 1979 г.) има малко известен детайл. В самото навечерие на навлизането Леонид Брежнев получава неопровережимо доказателство от приятелски настроен държавен лидер, че всеки момент САЩ ще нахлуят в Афганистан. Така СССР изпреварва само с 14 часа САЩ, чието настаняване в Афтанистан е било тогава неприемливо и недопустимо за Съветския съюз, макар че той е получавал няколко покани от напълно легитимната афганистанска власт (президент-Хафизула Амин) за помощ срещу талибаните.
По третия въпрос :
На 11.10.2015 г. президентът Путин заяви, че „ тероризмът заплашва всяка страна, но най-напред радикалистите могат да нападнат Русия и ислямските страни”. Думите на президента потвърди и зам.министърът на външните работи на РФ по противодействието на тероризма Олег Сиромолотов : „Без нашите безупречно легитимни въздушни удари в Сирия, опасността за Русия от ИГИЛ щеше бързо да нараства”. Но на този фон руската борба с тероризма изглежда избирателна, а не тотална. Да погледнем към Украйна.
Там работи забранената в Русия организация „Десен сектор”, която е призната за терористична (наследник на Ст.Бандера и често наричана „украйнски аналог на ИГИЛ”) и която е открита заплаха за Русия (което не се крие от самата организация).
Но се случват парадоксални неща. За да не дойде ИГИЛ в Русия, тя въвежда в Сирия военен контингент и бомбардира позициите на ИГИЛ.
За да не дойде „Десния сектор” в Русия, те не само не въвежда военен контингент и не бомбардира инфраструктурата на сектора, но изтегля своите въоръжени сили от напълно прозрачната (фиктивна) руско-украйнска граница и заставя опълченците от Домбас също да изтеглят тежкото въоръжение от линията на съприкосновение с украйнската армия.
Но докато ИГИЛ заплашва засега Русия само хипотетично (според В.Путин), то „Десния сектор” съвсем реално, вече втора година, тероризира и убива руснаците в Украйна.
Ясно е, че при такива двойни стандарти трудно ще намериш приятели и съюзници.
Може да припомним и други странни неща в изказванията на руския президент :
-при събитията в Чечня той заплаши, че „ще трепе терористите в клозетите” ;
-при събитията в Украйна, той предупреди, че ако бъдат се претеснявани рускоговорящите в Украйна, притеснителите ще срещнат руската армия ;
-при събитията в Сирия след свалянето на руския боен самолет Путин заплаши Турция, че тя жестоко ще плати за стореното.◄
Остава впечатлението, че в последния месец на 2015 г. Русия съществено смекчи тона във втората „Студена война” и демонстрира нескрито желание за търсене на компромис със Запада и по въпроса с Украйна (обявения лично от Путин за нелегитимен украйнски президент се нарича приятелски като Пьотър Алексеевич), и по въпроса за Сирия (жестоката „сметка” се оказа „доматеното” ембарго срещу Турциа), в това число и особено по конфликтния въпрос за бъдещето на сирийския президент Башар Асад. Това беше официализирано в годишното послание на президента към двете камари на руския парламент (3.12.2015 г.). Ето някои от съществените послания на президента :
1. Беше тържествено обещано, че Русия няма да се връща към съветския проект, т.е. Русия остава капиталистическа държава и като такава ще търси своето място в Глобалния капиталистически проект.
2. Беше дадено да се разбере, че в Русия няма да има смяна на предателския капиталистически елит останал в наследство от времето на Елцин, че няма да се пипа и да се търси отговорност нито от олигархията, нито от „петата” нито от „шестата” колона.
3. Беше отново потвърдено, че главния враг на Русия е глобалния тероризъм и че Русия остава привързана към идеята за единна военна коалиция със Запада и други заинтересовани страни.◄
Като оставим настрана визуалното послание чрез появата на министъра на отбраната Шайгу, в залата в цивилно облекло, демонстрираща миролюбието на Русия, картината придобива напълно завършен вид – Русия е модерна европейска държава и няма намерение да напуска западния свят. Нейната борба е конкурентна борба за място под капиталистическото слънце и не носи никаква заплаха за западната цивилизация. Нейната „агресия” е просто превантивна борба, каквато прилагат всички водещи западни държави (САЩ, Великобритания, Франция, Германия) - превантивна и то в рамките на международното право и решенията на ООН.
В бълтарския интернет се появи фалшиво коледно послание на Владимир Путин към българския народ :
„Днес според Григорианския календар отбелязваме Рождество Христово. Посрещането на този празник е една от най-топлите и сърдечни традиции в религията ни. Искам да поздравя нашите братя от България, които днес празнуват! През отиващата си 2015 година имахме известни противоречия с българските управляващи, но въпреки това връзката, която свързва нашите народи няма как да бъде нарушена. Тя е била датира отпреди нашето съществуване и ще продължи след нас! България и Русия трябва да са сплотени и единни, за да бъдат силни!
Скъпи приятели, желая ви здраве и щастие. Нека във всеки български дом да има много топлина, радост и благополучие!”(„bgnews168.com” – 28.12.2015 г.)
Въпреки своята фалшивост, това „послание” изразява едно съкровено желание на българския народ, какво очаква да чуе той от руски президент. Затова „посланието” не е толкова до българите, колкото до руснаците и лично до Путин.
Всички съвременни политици, от всички страни, се отнасят твърде небрежно към вербалния изказ и го използват като жаргона от бедните негърски квартали. Това е особено груба грешка и за Русия в днешното й твърде сериозно вътрешно и външно положение. Може би главната й външно-политическа задача да търси и намира съмишленици, подръжници и съюзници.Затова да се пренебрегва и малкото, което й е останало (има се предвид България) е недалновидно.
По четвъртия въпрос :
Природата ни е “подарила” някои особено забележителни закони и принципи. Сред тях се открояват законите за съхраняване (запазване) и принципът за минимум дисипация на енергията.
Законите за съхраняване свързват измененията на фазовите координати на произволна система с външните сили действащи върху нея. Към законите за съхраняване се отнасят такива христоматийни закони като закона за съхраняване и преобразуване на енергията или закона за запазване на импулса на движението, така и всяка аналитична зависимост отговаряща на определението.Например, при капитализма предложения за увеличаване на минималната заплата съдържат фундаментално противоречие : увеличава се покупателната способност, но се намалява печалбата на собственика и това може да доведе до увеличаване на безработицата, т.е да има силно негативен обществен резонанс.
Ако, в частност, използваме Общата теория на управлението стигаме до структурния начин на управление, който се отличава от безструктурните начини (образното мислене на хората ги нарича „демокрация”) със своята йерархичност. На определен етап от развитието на социума се наблюдава поглъщане на безструктурния начин, но те се сливаха при преминаването към гъвкави и виртуални стуктури. Структурния начин позволяваше, макар и лошо, да се управляват и тези видове дейности, които още не са узрели за него –ще дозреят в структурите. По тази причина, главното в такъв период остава стуктурното управление – „избързването напред” е нежелателно, но по-малко опасно от гледна точка на перспективите за развитие, отколкото „изоставането”, т.е. отказ от структурното управление. Обяснението е просто и го дава нобеловият лауреат Алберт Сент-Дери за биологията : „(Ако постъпателното развитие в социума) става поради редица вероятни или спонтанни реакции, то (обществото) лишено от регулатори ще се разпадне.Реакциите се контролират поради тяхната невероятност и могат да съществуват поради наличието на специфичен механизъм, способен да ги регулира...Управлението или изборът на целта определят тази невероятност, която системата избира за своето бъдеще” („Введение в субмолекулярную биологию”. — М.,1964. С. 17).
Смисълът на принципа на дисипация е много разбираем в интерпретацията на Шрьодингер : най-голяма вероятност за реализация имат процесите, които са най-икономични от гледна точка на енергетиката – такива процеси са и най-.устойчиви. С други думи, ако природата допуска съществуването на два процеса достигащи една и съща цел, се реализира този, който изисква по-малко разход на енергия.
Принципът на дисипация никога не е бил строго обоснован, но и досега не съществуват примери, които му противоречат. (Н.Н.Мойсеев – Математика ставит эксперимент. „Наука”. Москва, 1979. Стр. 36, 48-49, 99).
Щом принципът на дисипацията е всеобщ природен принцип, може да се очаква, че за обществените системи той също ще бъде в сила, макар те да се отнасят към нерефлексивните системи ( системи, чиито свойства не могат да бъдат извлечени пряко от свойствата на техните елементи). Приложен за различните форми на управление на социума, принципът ще отдаде предпочитание на онази форма, при която се губи минимум обществена енергия в процеса за приемане на решение. Историята е потвърдила, че в “енергетично” отношение демокрацията отстъпва пред другите форми на управление и даже пред техните деформации като деспотизъм, тирания, авторитаризъм, да не говорим за това, което наричат тоталитаризъм. Та нали, ако малко помислим, тоталитаризмът предполага единство на цялата нация, във всички области, включително и в личния живот. Което, впрочем, отличава тоталитаризма от демокрацията, при която, в идеалния случай, това е неприкосновенна територия. Но, историческият опит показва, че такива „идеални територии” няма в нито една политическа архитектура. Така или иначе, всяка държава е принудена да влияе на приоритетите в личния живот на своите граждани, на базовите клетки на обществото.
„Тоталността – отбелязва Кант – ни е нищо друго освен множеството разгледано като единство...Тя е качествена завършеност” (Критика на чистия разум. Из-во на БАН. София, 1967. Стр. 155).
Казано най-общо, многополярния свят е не ефикасна система за управление, ако приемем цялото човечество като единство. Създаването на подобна система ще върне човечеството в мрачните епохи на кървава конкуренция, военни разправи и планетарна несигурност. Въпросът за планетарното управление стои по съвсем друг начин, за който никой открито не иска да говори. Главният, основният, фундаменталният въпрос е : каква ще бъде обществено-политическата и обществено-икономическа планетарна система ? В руското искане и стремеж към многополярен свят такъв въпрос не се третира и това го прави уязвим за принципни научни атаки. Русия просто иска да заеме достойно място в съвремената ранг-листа на планетарното влияние и управление и вижда главната пречка в американската доминация. Нейният подход (многополярен свят) предвижда ликвидиране на американската хегемония в сегашния й вида и заменянето й със своеобразен триумвират (или нещо подобно) по примера на Студената война.Това е по-привлекателна перспектива за много държави и на първо място на големите държави като Китай, Индия, Бразилия. От този ред е и идеята за Евразийски съюз.
Но още на етап „идеен проект” са ясно видими съществените вътрешни противоречия – това са страни с различни цивилизации, което е най-трудното при каквото и да е обединяване и коопериране на усилията, т.е. трябва да се надяваме само на случайното единство на многообразието (според Кант).
Най-приемливата интерпретация на „многополярния свят” е когато му се придава формата на преходен етап към нова структурна архитектура на планетарното общество, но пак изплува „проклетия” въпрос за същността на това обединяване и за разумната форма на планетарен централизъм.. Това е мирлогледен и есхатологичен въпрос и всеки разбира за какво става дума.
Няколко думи за заключение
Отбелязаното напоследък корегиране на руската външна политика в сравнение с началото на 2015 г. е, вероятно, свързано със самооценките на реалните възможности на страната и на света около нея. Русия постигна много, но и пропуснатите и недовършени неща също са много. Твърдото отстояване от президента Путин на капиталистическия избор за Русия (Едуард Коридоров – радио „zavtra.ru” – 4.12.2015 г.) не добавя привлекателно бъдеще нито за нея, нито за евентуални „колеги и партньори” (виж материалите : ген Ивашов в „topwar.ru” – 29.11.2015 г. ; Владимир Викторович Волк — експерт в Центъра за политика и идеологии – „politobzor.net” – 18.12.2015 г. ; Николай Арефев, Зам.председател на комитета на държавната Дума по икономическа политика, инвационно развитие и предприемачество – „km.ru” – 1.12.2015 г.).
Няма защо да го крием – след събитията в Сирия, колективният Запад е в ново, тотално настъпление срещу Русия. Това се усеща и се чуства и в България – със сериозното засилване на русофобията.
Западът атакува Русия по всички направления. За икономическото вече знаем, има сериозно ожесточаване по историческото направление (тормози се и се пренаписва руската история), по културното направление (ограничава се руското културно присъствие по Европа и по света, виж преследването на ансамбъл „Александров” в Прибалтика), по спортното направление (искат да изхвърлят от всички официални състезания руските лекоатлети), по транспортното направление (ограничават полетите на руските граждански самолети), по енергийното направление (блокирани са всички енергийни проекти в Европа).
За всичко това главна отговорност носи руската външна политика – Русия остана без съюзници и приятели, само с „партньори и колеги”. Обтегнати са отношенията дори с Белорусия, Гърция капитулира, Сърбия отива натам (към Запада), на Турция и на Китай не може да се разчита в дългосрочен план.
Вътрешното състояние на Русия също е обезпокояващо. Налице е явното раздвижване и засилване на прозападните и олигархични кръгове, правителството на Русия е от „петата колона” и работи срещу политиката на Президента, влошава се качеството на живота на руснаците.
С други думи, Русия е отново пред исторически избор и накъде ще тръгне страната и държавата, не е съвсем ясно.
Разбереш ли един глупак в човешките взаи...
Език на омразата ли е тонът на kolevn38?
Истина е, че е доктрината на капиталистическа олигархия и за сега разчита на възпиращото средство- ядрения арсенал във външен план.
Анализът на ситуацията в света и мястото на Русия в него е сериозен и дава идеи за наблюдение на редица процеси.
