Прочетен: 2914 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 05.11.2013 18:50
Всеки що-годе образован българин знае кой е Мустафа Кемал, наречен Ататюрк. Убеден националист и талантлив военноначалник, страстен привърженик на европейския проект „Модерн”, той искрено желаеше да види своята страна и своя народ освободени от желязните окови на една подтискаща, обсебваща и примитивна религия, заемащ достойно място в редиците на цивилизованите народи. Неговото дело е велико и изключително актуално за нашето време. Струва си да напомним накратко за неговите дела и как те се съотнасят с важни събития от нашата собствена близка история.
След поражението на Турция в Първата световна война, съюзниците от Антантата и, преди всичко – Англия, направиха всичко възможно максимално да отслабят и сломят войнствения дух на турците, за да си гарантират влиянието върху Босфора и Дарданелите срещу Русия. Но опитите на съюзниците да разчленят Турция, дебаркирането на гръцки войски в Смирна, организирания от англичаните преврат през март 1920 г. и арестуването на националистическите лидери доведоха до обратен резултат.
След разпускането на османския парламент (16.03.1920 г.) Кемал свиква в Ангора (Анкара) собствен парламент — Велико национално събрание на Турция, чието първо заседание е открито на 23 април 1920 г. Самият Кемал е избран за председател на парламента и глава на правителството на Великото национално събрание, което не е признато от нито една друга държава. Главната непосредствена задача на кемалистите е борбата срещу окупацията на турски земи от войските на Антантата, запазваща де факто режим на капитулация.На 7 юни 1920 г. Анкарското правителство анулира всички предишни договори на Османската империя. В допълнение на това правителството отхвърля, и в крайна сметка чрез военни действия прекъсва ратификацията на подписания на 10 август 1920 г. между правителството на султана и Антантата Севърски мирен договор, който те считат за неравноправен спрямо турското население на империята.
Как се е държал Мустафа Кемал и неговите съратници след постигнатата победа ?
Преди всичко Мустафа Кемал е бил твърдо убеден, че Турция трябва да се промени драстично и да остави зад себе си цялата си история. На първо време е решил да се разправи със султаната и с халифата, т.е. да отдели религията от държавата. Това не е била популярна идея. Много негови привърженици не са били съгласни за такива промени, макар всички да са мразели султана-марионетка Вахидеддин (Мехмед VІ, 36-я последен турски султан). Те са искали конституционен султанат и халифат, но Кемал е бил срещу всякакви компромиси. В случая със султана му помага, без да иска, Англия.
При свикването на мирната конференция в Лозана, английското правителство изпраща покана до султана да изпрати свои представители. Пренебрегването на националистическото правителство предизвиква всеобщо възмущение и събужда съмнение в ролята на султана. Мустафа Кемал не се двоуми и на 1.11.1922 г. Националното събрание приема закон за премахването на султаната. Скоро след това султанът е обявен в държавна измяна и се спасява с английска линейка, която го откарва до английски военен кораб. Но халифата временно е запазен и за халиф е избран първия братовчед на сваления султан Абдул-Меджида ефенди. Той е номинален духовен глава без политическа власт.
Халифата не продължава дълго. На 2.03.1924 г. той е премахнат и религията окончателно е отделена от Държавата. Това е само началото. Планомерно и твърдо Мустафа Кемал започва настъпление срещу исляма- той не е искал господство на исляма нито за своята страна, нито за себе си. Затова се отказва да стане халиф, когато му предлагат. Мустафа Кемал е искал час по-скоро да европеизира Турция. Той категорично отхвърля идеята на панислямизма, като я заменя с идеята за пантуранизма. В името на присъединяването на страната към Европа Мустафа Кемал предпочита по-тесните рамки на патриотизма и национализма пред интернационализма на исляма.
Мустафа Кемал използва кюрдското въстание от 1925 г. и обявява, че турския народ е в опасност, тъй като зад кюрдите стои Англия. Националното събрание приема закон, според който се забранява използването на религията за възбуждане на народно недоволство. Забранява се и проповядването в джамиите на религиозни идеи, които могат да подкопаят верността към републиката.
Подавяйки вътрешната и външна опозиция по най-жесток начин чрез така наречените „Съдилища на независимостта”, Мустафа Кемал започва своята главна война – войната срещу религията.
Като начало избира, на пръв поглед, съвсем невинен предмет – турския фес като мюсюлмански символ. Той първи започва да се появява пред народа в европейска шапка и накрая, обявява носенето на фес за престъпление. В отговор по страната се разгаря общо недоволство, което е смазано съвсем недемократично.
Спечилил първият рунд, Мустафа Кемал прави следващата крачка – закрива всички мюсюлмански монастири и религиозни домове и конфискува цялото им имущество. На живеещите в тях дервиши обяснява, че трябва да работят за да се издържат и им забранява да носят традиционните си дрехи.
Успоредно са закрити религиозните училища и вместо тях са открити граждански училища. На многобройните частни чуждестранни училища и колежи е наредено да прекратят преподаването на религията, а при отказ ги закриват. В правото са отменени нормите на шериата и се въвеждат швейцарския граждански кодекс, италианския наказателен кодекс и германския търговски законник. Забранено е многоженството. Започва поощряване на изобразяване на човешкото тяло в графиката, живописта и скулптурата. Все неща, които исляма не одобрява. Открити са граждански рисувателни училища.
Започва еманципацията на жените. Първо е забранена чадрата, на жените се пропоръчват модерните европейски танци, които самият Мустава Кемал много обичал, по улиците на Истамбул се появяват жени-полицайки. Турските ръководители отхвърлят традиционния ислямски поздрав „салем” и го заменят с ръкостискане. Културната революция продължава своя победен ход.
На 1.11.1928 г. Турця заменя арабската азбука с латиницата – поставя се срок, след изтичането на който се забранява ползването на арабската писменост. Всички граждани от 16-годишните до 40-годишните трябва задължително да посещават училищата за изучаване на латинската азбука и на латинското писмо. Чиновниците, които не владеят новата азбука, се уволняват. Затворниците също изучават новата азбука, а който не я знае, продължава да лежи в затвора дори да е изтекла присъдата му.
Но това не е всичко. За републиканска Турция се оказва неподходящ османският език пълен с арабски и персийски думи. Започва тяхната смяна с чисто турски синоними. Учените и професорите се отправят в селата, за да събират думи от стария турски език.Тези промени в езика, по необходимост довеждат до смяна на имената на градовете и на хората. Собствените имена, взаимствани от арабския език, се заменят с чисто турски имена (Мустафа Кемал също е арабско име). На 24 ноември 1934 г. Мустафа Кемал приема от турския парламент фамилията Ататюрк — „баща на турците“.Стават местни вълнения, някои традиционалисти продължават да четат молитвите по арабски. Но всяко недоволство и пренебрегване на държавните разпореждания и закони се подавя бързо и ефикасно.
С останалите в Турция чуждоземци също не се церемонят - на първо място са изселени гръцките търговци. Отменя се стария султански селскостопански данък ашар, приема се Закон за промишлеността и за създаване на промишленост заедно с две плана за нейното развитие (1933 -1937 г.), започва масово строителство на пътища. Страната бавно, но непрекъснато се цивилизова.
Трябва да се признае, че подобна трансформация на западнала, мюсюлманска, дълбоко религиозна страна, историята не познава. Само Съветският съюз му прави ефикасна конкуренция.
И всичко това става без демократично дебатиране и дискутиране, без конкуренция между политически партии и без окупация на университети. Мустафа Кемал с пълно основание и заслужено носи фамилията Ататюрк.
Нека сега, на фона на изложеното, да направим сравнение с българския Възродителен процес, който с решение на българския парламент от 11.01.2012 г. беше обявен за геноцид върху българските мюсюлмани. За този позорен акт гласуваха парламентарните групи на ГЕРБ, СДС, ДПС и трима депутати от БСП.
В многострадалната българска история той е безпрецедентен израз на политическа глупост, историческо невежество и национално предателство. Нещо повече. В човешката история не може да срещнете такова робско унижение – бившите турски роби доброволно да „признават”, че са извършили „геноцид” срещу своите поробители и да им се извиняват. Отец Паисий, Раковски, Левски, Ботев, чутовната плеяда български националреволюционери биха се преобърнали в гробовете си и биха заплюли тези отцепредатели ; победоносната българска армия би изгорила своите знамена ; героичните строители на интернационалната социалистическа държава биха се отказали от своите деца, а всички ние, които пратихме в светая светих на българската държава тези човекоподобни двукраки, трябва да си направим харакири и навеки да закрием България.
Тази декларация не подлежи на обсъждане и анализ – никаква фактология и логика не работи срещу генетичната умствена недоносеност и разпасана безнаказаност. Декларацията е творение на дребни душевни бакали, на тържествуваща посредственост, на мутренска самовлюбеност от покрайнините на столицата. Тя е Боже наказание за народното безхаберие, породено от алчността на виртуалното забогатяване. Тя е чудовищно въплъщение на историческата пропаст, в която се свличаме всички и при това ревем от възторг колко ни е хубаво.
Министър Цветанов заяви на Околчица, че „в България е имало не турски поробители, а турски търговски представители" (в. „Дума” – 19.01.2012 г.).В началото на октомври 2011 г. по БНР някаква дама увещаваше слушателите, че трябва да изоставим голямата част от българската именна система и да преминем към „европейски имена”, защото имена като Гена, Цецка, Бонка, Златка, Софка, Борко, Пенчо, Тотю, Гюро само усложнявали интегрирането на нашите деца в Глобалната система и подкопавали тяхното самочувствие. Може би затова ние нямаме аристокрация, защото наистина баронеса Бонка или лорд Гюро не са съвсем подходящи словосъчетания (имаме и интересни фамилии : Гъзибаров, Дупинов).
Така нареченото „турско малцинство” не прие Възродителния процес, с което ярко демонстрира своя отказ от интеграция с българския етнос за сметка на своето религиозно капсулиране и изолиране от европейските процеси. То предпочете идентификация с Аллах чрез имена пред перспективата за икономически и интелектуален просперитет, още повече, че никой не искаше от него изоставяне на вярата.Впрочем, Страсбургския съд оправда българският Възродителен процес. Според негово решение от ноември 2010 г. превеждането на името на чужд език не е нарушение на човешките права.(виж www.iraqwar.mirror-world.ru от 9.11.2010 г.).
Каква беше същността на Възродителния процес ?
От българските мюсюлмани се искаше само да сменят своите турско-арабски имена с български – нищо повече. Още повече, че първоначалната инициатива за процеса идваше от турската социалистическа интелигенция, която призна, че без помощта на държавата не може да сломи средновековното религиозно мракобесие на своите съплеменици. Възродителният процес беше последния опит от страна на социалистическата държава да отвори пред тези трудолюбиви и честни хора широките врати за пълно интегриране в българското съвремие, след като те вече си имаха свои театри, свои вестници, свои радиа, свои поети и писатели. Как мислите при тези условия щеше да постъпи Кемал Ататюрк ?
Ами, например, щеше да задължи всеки български мюсюлманин, както и всеки български гражданин, преди постъпване на държавна работа, да полага гражданска клетва, подобна на тази, която гражданите на САЩ полагат от 1795 г. :
„Тържествено се заклевам (1) да спазвам Конституцията на Република България; (2) да отхвърля и да отрека абсолютно и изцяло всякаква преданост и вярност към какъвто и да било чужд монарх, владетел, чужда държава или върховна власт, на които преди кандидатстването си съм бил подчинен като поданик или гражданин ; (3) да бъда истински верен и предан на РБ; и (5) (а) да воювам в името на България, когато законът го изисква, или (б) да отслужвам тилова военна служба във въоръжените сили на РБ, когато закона го изисква, или (в) да извършвам трудова дейност от национално значение под цивилно ръководство, когато закона го изисква”. ◄
Разглеждан на фона на историческата дейност на Кемал Ататюрк, малцинственият въпрос в България не изглежда чак толкова труден за решаване, дори в рамките на нашето членство в ЕС. Но, в такъв случай, от българските политици се изискват качества, които те не притежават.
Българите могат да понесат турчин да бъде техен президент, но, ако за да станеш български президент е нужно да си турчин, това е неприемливо.
Отношенията България-Турция и българи – турци не са сложни, те са свръхсложни. Над тях тежат пластовете на 500 години история, които отхвърлиха със стотици години назад един от най-старите народи в Европа. Следите са дълбоки, те са запазени в спомени, предания, народни песни и обичаи. Те се носят от българския дух и на научен език се наричат исторически осцилации. Те са неизтриваеми. Те преливат от индивидуалното в общото и не различават днешни и минали поколения. Щом човек може да се гордее със страната си, което е общоприето, той трябва и да се срамува, и да отговаря за нейните отвратителни постъпки. Така че няма нищо чудно и неприемливо в българското възмущение срещу наблюдаваното преяждане на ДПС с власт (за пореден път през 2013 г.), независимо от благовидните мотиви, зад които то е скрито. Изглежда, ние всички не сме го проумяли напълно, защото протестите срещу властта не го визират и не го обгрижват.Но, ако този момент настъпи, никое правителство и никоя власт не биха оцелели. Дали това е непреодолимо противоречие или има историческо решение ?
Сигурен съм, че приемането на Турция в ЕС няма да реши въпроса, както, например, не реши историческите противоречия помежду им приемането на Унгария и Румъния. Междудържавните отношения биха могли да се балансират, но постигане на съгласие на ментално равнище изглежда невъзможно, докато съществуват българи и България. Тогава ?
Каква планетарна трансформация е нужна за преодоляване на подобни нетривиални противопоставяния ? И тогава ми идва наум интересен и много показателен епизод от живота на нашата съседка.
На 18.05.1973 г. в истамбулския Гуантанамо Диярбакир беше разстрелян лидерът на турските комунисти Ибрахим Кайпаккая. Пленен в бой, той мъжествено и стоически издържа тримесечните изтезания и загина като боец и убеден комунист. По същия начин си отиват една година по-рано турските революционери и командири от Турската Червена армия, водачите на революционното студенство Махир Чоян, Дениз Гезмиш, Улащ Бардакчи. И в ръцете на палача, и в неравните схватки със специалните подразделения на турската армия, и в кинжалните престрелки по улиците на Истамбул, те показаха другарска саможертва,твърдост на истински бойци и непоколебима вяра в справедливостта, заради която отиваха на смърт. Най – възрастният герой на турската Червена армия беше само на 25 години.
Всеки май на истамбулския площад Таксим, червени манифестанти почитат своите убити герои. И в първия ред вървят най-силните и отчаяни бойци. На тях им се пада честта първи да поемат ударите на полицейските палки, ужасяващите струи на водометите, облака от сълзлив газ. Те са горди със своята участ, защото за тях е чест –първи да започнат схватката, своеобразен помен за убитите другари.
След тях вървят другите червени манифестанти, мъже и жени, юноши и девойки. Този бой за тях е точно така свещен, като поклонението пред светините за религиозните хора. Всеки май Истамбул потръпва в памет на своите загинали синове, командирите и ръководителите на турската Червена армия.
В трагичния май на 1973 г. Диярбакирските палачи предават на майката на Ибрахим Койпакая два чувала с разчлененото тяло на нейния син. И, когато майката не повярвала, че тези кървави парчета човешко месо е всичко останало от сина й, й показват отрязаната глава на Ибрахим („Своими именами” – 31.05.2013). И днес турските комунисти са в първите редици на борбата срещу кървавия режим на Ердоган (юнските събития в Инстамбул и Анкара).На 2.06.2013 г. полицията нападна сградата на Турската комунистическа партия в Анкара и Културния дом на комунистите „Назъм Хикмет”, който от началото на протестите изпълняваше ролята на полева болница. Полицията е хвърляла газови гранати и е арестувала дори и болните. На помощ са се притекли членове и симпатизанти от столицата. Борбата продължава.
Винаги при нахлуването на тези спомени изпитвам умиление и гордост за тези храбри мъже, живеещи и работещи в непоносими физически и духовни условия и в тези условия борещи се и отстояващи великата идея за Социална Справедливост. В тях и в тяхните наследници виждам едно друго бъдеще на Турция, при което свободните турци и свободните българи ще си говорят и ще се разбират на бъдещия неразбираем за днешните хора език. Сенките на миналото ще бъдат погребани заедно с руините на човешката предистория, за да тръгнем заедно натам, където ще бъде решена великата загадка за смисъла на човешкия живот.
