Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.01.2013 20:42 - ВЪТРЕШНИЯТ ЗАГОВОР СРЕЩУ СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ- 2
Автор: gindev Категория: Други   
Прочетен: 3242 Коментари: 2 Гласове:
3



Армия срещу полиция

От  историята е известно, че двете държавни силови структури не питаят една към друга много топли чувства. От началото на човешкото общество армията е била въоръженият  народ, т.е. народът се е грижил сам и срещу външните опасности и срещу вътрешните заплахи. Следователно, в основата на възникването на силовите структури на държавата и на народа, е принципът на въоръжения народ. Това е така, защото по друг начин няма как да стане.Въоръжен народ се нарича народно опълчение или милиция.

          За да разберем защо е така, ще опишем в най-общи и груби черти историята на армията като такава.

Нуждата от вътрешна и външна защита възниква от най-древни времена, още при родовата и племенна организация на обществото.Тогава за прилагането на сила е била достатъчна физическата сила на членовете на рода или племето. Естествено, че превилегията да използват сила се е отдавало на мъжката част от обществото. Мъжете са ходили на лов, работили са на полето, а при нужда са вземали в ръце примитивните оръжия и са ги използвали в полза на рода или племето. Характерно за времето е, че хората, ползващи оръжието, едновремено са създавали и нещата, нужни за производството и възпроизводството на рода, създавали са продукция – просто трябвало едновремено и да се трудят и, ако се наложи, да воюват. Постепенно обществото е ставало все по-сложно, противоборството (войните) все по-масови и оръжията – все по-скъпи. Появила се е военната професия. И, като при всяка професия, за нейното овладяване е трябвало обучение. За обучението е нужно време и това време няма откъде да се вземе, освен от времето отделяно за труд. Следователно, за да съществува военната професия обществото е трябвало да бъде достатъчно богато (задоволено), за да освободи военните професионалисти от нуждата да се трудят и да може да поеме всички разходи по издръжката на своите военни. От тогава и до ден днешен армиите на държавите са на пълна народна издръжка. Етапът на въоръжения народ продължава до момента, когато за защита е достатъчно да се използва не целия въоръжен народ, а само част от него. Това позволява да се намали тяжестта върху тези, които със своя труд издържат призованите на служба (война). Този етап се нарича етап на наборната армия.

С нарастването на военните сблъсъци армиите стават все по-големи и армия, разчитаща само на въоръжения народ, е ограничена от размера (числеността) на народа. За да избегне този недостатък, е трябвало от някъде да намерят воини (от други родове или племена). Но какво ще накара воини от други родове или племена да воюват за чужд интерес ? – заплащането ! Така се раждат наемните армии.

На кой да се повери въоръжената защита на популацията е въпрос, обсъждан от хилядолетия. В докапиталистическите обществени формации той е бил съсловна и класова привилегия по понятни причини. Още в идеалната държава на Платон стражите (воините) са отделени като специално съсловие на държавна издръжка. В древногръцките полиси и в Рим, военните задължения са били въпрос на дълг и чест за свободните граждани. Примерите са толкова много, че е излишно тук да бъдат давани като извадка. Създаването на големите робовладелчески империи – Египет, Персия, Македония, Картаген, Рим – е изисквало и масови армии, които само на базата на свободните граждани от метрополията не е могло да се комплектоват. Възниква предлагането на военна служба, военният професионален пазар, на който се наема не работна сила, а военни умения. Така се ражда наемничеството, професионалният войник. Възниква и противоречието между дълг и интерес, между чест и егоизъм. Затова, въпреки своята необходимост, наемниците никога не са се ползвали с обществената любов. Дори Евангелието на Йоан предупреждава: “Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овцете, а наемникът, който не е пастир, комуто овцете не са негови, вижда вълка, че иде, оставя овцете и бяга; а вълкът разграбя и разпръсва овцете. Наемникът пък бяга, защото е наемник, и не го е грижа за овцете(виж Библия. Издание на Св. Синод на БПЦ. София, 1992.Стр. 1311).

През м. април 2009 г. в средствата за масово осведомяване се появи интересна информация. Британски офицери от английския контингент в Афганистан алармирали, че чешките антитерористични части със специално предназначение, при срещи с талибаните многократно са напускали своеволно своите позиции,  без да са получавали заповед от съюзното командване. Обяснението на командира на чешките „рамбовци” било, че бойците му са напускали полесражението поради възникване на остра ситуация, която е застрашавала живота им (??!) (виж в. „Труд” от 23.04.2009 г.).Просто не е нужно да се коментира поведението на такива наемници.

 “Що се отнася до златото и среброто – казва Платон – на войните трябва да се каже, че те имат завинаги божествено злато от боговете в душите си и нямат никаква нужда от човешко… Само така биха спасили себе си и биха спасили държавата” (Платон – Държавата. «Наука и изкуство». София, 1975. Стр. 88-96).

Най-голямо разпространение наемничеството получава през Средновековието по време на монархическите войни, а първия сериозен удар – от армиите на Френската република. Именно формиращите се буржоазни нации възродиха наборния принцип, чрез който окончателно се установи непосредствената връзка между армията и народа. Двете световни войни показаха, че това е действително най-ефикасния начин за национална защита. “Едва националните държави превърнаха участието във войската в една повинност – всеобщо задължение без преки облаги за войника. Това съвсем не е случайно. Съзнанието за войнишки дълг корени в националното съзнание – онази нравствена сцепителна сила, която превръща дадено население в народ. Едни и същи условия изграждат националното съзнание и съзнанието за войнишки дълг: всеобщи интереси и борба за тяхното осъществяване. Колкото едно лице се намира в повече стопански и духовни връзки с нацията и нейната организация, толкова повече изпълнението на войнишкия дълг е изградено върху самодейността”(Иван Хаджийски – Съчинения в два тома, том І, стр. 168-169).

Преминаването от наборна армия, армия на въоръжения народ към наемна армия бележи процеса на откъсване на армията от народа, от загубване на връзките с народа. Става възможно да се използва тази наемна армия в интерес на тези, които я командват. Знаем пак от историята, за какво се е използвала в Рим преторианската гвардия (далечен предтеча на полицията) – да снема и да качва императори. Наемната армия е продажна армия. Те не е нито армия от народа, нито армия за народа. Такава армия може да бъде продадена и да бъде купена. Това е армия на олигархията и плутокрацията, т.е. на този, който плаща най-добре.

Естествен завършек на откъсването на армията от народа са така наречените Частни армии. Войната престава да бъде прерогатив на държавата. Правителства, международни организации и транснационални корпорации наемат бивши военни за работа в „горищите точки”.
Женевският център за демократичен контрол над въоръжените сили определя Частните армии като „компании, предлагащи специализирани услуги, свързани с участие във войни и военни конфликти за получаване на печалба”. По оценка на Центъра, по света работят около 150 подобни частни компании, реализиращи годишен оборот от около $ 120 милиарда.

Описаният процес не е изненада. Той е част от гигантския  план за изграждане и налагане на Нов световен капиталистически ред, предвиждаш преминаване на човешкото общество от държавна организация към корпорация от транснационални компании.

            И, въпреки всичко, още продължават да остават отделни „острови”, в които, в различни модификации все още съществува армия от типа „въоръжен народ”. Като пример, на първо място трябва да споменем армията на Швейцарската конфедерация, която, използвайки географските дадености, е напълно армия – „въоръжен народ”.

В други страни (САЩ, Франция) съществуват специфични военни образования наричани „национална гвардия”. Тя се състои от запасняци (по закон) и други военно задължени лица и разполага и с тежко въоръжение, самолети и кораби. В САЩ тя е под командването на Губернатора на щата и се свиква при екстраординерни обстоятелста. За сведение, конституционното изискване всички американски граждани да имат право да притежават оръжие е исторически отглас на идеологията на въоръжения народ. По този начин основателите на САЩ са гарантирали възможността народът  да даде отпор на всеки чужд агресор при възникване на сложна военна или друга конфликтна ситуация.

Историята на Третата българска държава е ярка илюстрация за ролята и възможностите на армия, произхождаща от нацията и изразяваща националните идеали и интереси. Трудно може да си представим поведението на наемници във войната за Съединението или в Балканската война. Стожерите на националната нравственост винаги се оказват по-силни от индивидуалния егоизъм. С това се подчертава не само смисъла на армията като национална институция, но и зависимостта на военните умения от образователното и интелектуално равнище на нацията, от нейното разбиране за армия, от вярата и надеждата в нея. Не беше много далеч времето, когато през разгънатите бойни знамена на българската войска, и голобради юноши и беловласи старци снемаха шапки и калпаци и благоговейно се кръстеха!

Стремежът отново да се замени наборната армия с въоръжения народ изисква друго обяснение. То беше дадено от марксизма. В неговата основа лежи подхода на класовата борба и нуждата пролетариатът да има военни средства за самоотбрана (виж Парижката комуна). Нещо повече. Спорът за преимуществата и недостатъците на милицейския принцип и на принципа на масовата, наборна армия започва много далече преди формирането на марксизма. Само днешните нискообразовани и нищо неразбиращи от наука «демократи» и псевдожурналисти, се стараят да приписват «остарялата» идея за въоръжения народ на Ленин и болшевиките.

Още преди 16 века, класикът на римската военна наука Публий Флавий Вегеций Ренат пише : « Римляните винаги печелят, защото добре избират новобранците и умело ги обучават, които предварително при подготовката се упражняват на всичко, което може да се случи в строя и в боя. Знаенето на военното дело дава смелостта в боя. Военните действия на малоброен, но обучен отряд винаги ще победи необучената маса доброволци». Изводите на Вегеций не са исторически оправдани и това най-добре са показали Карно и Наполеон : с милиция можете да спечелите всяко сражение, но не можете да предприемате планомерни военни кампании.

Франц Меринг довършва този спор : „въпросът  милиция или постоянна армия е въпрос на военото строителство, а душата на всяко военно строителство е дисциплината. Разсъждавайки абстракто може да предположим, че дисциплината на милицията, която произтича от условията на живот и работа на населението, е несравнимо по-висока от дисциплината на постоянната армия получена чрез нарочни упражнения и мущровка, тъй като животът е  много по-силен от училището. Ясно е, че именно живота, а не училището формират война (боеца). Но тези предпоставки за същността на милицията се определят от живота и работата, възникнали вследствие историческото развитие. Там, където тези предпоставки липсват, милицията е толкова по-слаба от постоянната армия, колкото безграмотния във военнота дело е по-слаб и от най-примитивния войн”.(„История войн и военного искуства”, Из-во „Полигон”, Петербург. Стр. 407-463).

     Точно затова искането на социалдемокрацията и болшевиките за въвеждането на милиция, трябва категорично и рязко да се отделя и противопоставя на манипулацият от радикалната буржоазия с идеята за милиция.

С други думи, типът военно устройство, до голяма степен, се определя от развитието на производителните сили на едно общаство и държава, и от господстващата политическа идеология. Това може да се проследи и от еволюцията на военното устройство през вековете : въоръжен народ – наборна армия – наемна армия – частна армия – роботизирана армия. Господството на либералната глобална капиталистическа идеология  в единство със степента на развитие на производителните сили предопределя очевидния стремеж да се избягва непосредствената борба между индивиди, като тя се заменя с борба между роботи. При наличието на индивиди от типа „глобален идиот”, това остава единствения начин изобщо да се води война.

След Втората световна война отново възкръсна призрака на въоръжения народ – в новите социалистически страни бяха създадени въоръжените работнически отряди (Чехословакия, Унгария, България). В България те маршируваха по парадите до последната година  от съществуването на социализма. Тяхната задача беше да защищават социалистическия строй и пролитариата, но тази задача така и не беше изпълнена. Оказа се, че да се разчита на въоръжения народ при всички обстоятелства  и на всяка цена, не е перспективно.

След Октомврийската революция, болшевиките се опитаха да приложат марксическите предписания на класическата социалдемокрация за замяна на наборната армия с въоръжения народ. В периода на Гражданската война това даде очевиден резултат по простата причина, че един срещу друг воюваше един и същ народ, а Червената армия беше несравнимо по-мотивирана (нещо подобно се случи и при гражданската война в САЩ). Но при срещата с постоянните европейски армии, резултатът се оказа печален (войната с Полша). Обстоятелствата налагаха преминаването към постоянна армия. Този процес се оказа тежък и мъчителен.

. Червената армия като въоръжен страж на съветската държава е създадена от Лев Давидович Троцки. Почти 20 години след смъртта на В.И.Ленин влиянието на Троцки в Червената армия се чувстваше както на идейно, така и на личностно равнище. Не е толкова известно, че приемника на Троцки на висшия съветски военен пост – Председател на Реввоенсъвета на Републиката – Михаил Фрунзе, е съидейник и близък на Троцки. Такива са и повечето висши съветски военни командири до 1939 г.

До 1943 г. армията на Съветския съюз се наричаше Работническо-селска  Червена армия(РККА) !

Един стар документ приповдига завесата около този сложен проблем

Е.М.Ярославски, стар болшевик, член на партията от 1898 г., през 1923 г. секретар на партийната колегия на Централната контролна комисия на партията, на 11.12.1923 г. изпраща следното писмо до висшите партийни органи :

До

                                    всички членове на Политбюро на ЦК на РКП и

                                    до

                                    всички членове и кандидат-членове на ЦКК

 

Разгъналата се вътрешнопартийна дискусия за състоянието на партията ме завари на път за Донбас. Причината, поради която се обръщам към членовете на Политбюро на ЦК е, че още на първото събрание, на което присъствах, слушах изказването на един военен, представител на войскова част, който каза буквално следното : “Ние, военните, също сме вдигнали мерника на ЦК и ще докажем, че при нас ще унищожим рутината и формализма, като изгоним всички хора спуснати принудително отгоре…”.(Известия ЦК КПСС, бр. 12/1990, стр. 171-172).

Излиза, че дори веднага след Октомврийската революция има опити да се използва армията за постигане на политически цели. А ако партията не контролира армията, какво би могло да се очаква ? А ако армията е под влиянието на отделни политико-партийни елементи  или, което е по-лошо – на групировки ?

Вътрешно-партийната борба в болшевишката партия след смъртта на Ленин неминуемо трябваше да засегне и военната сфера.

Документално е установено, че Троцки е получавал настойчиви предложения да използва Червената армия за завземането на властта.Документално е установено, че Троцки се е отказал от тези предложения. Защо ?

Най-главният недостатък на троцкизма, недостатъкът заради който той беше победен в Съветския съюз, е : не насилвай бъдещето и не решавай утрешните задачи днес. Точно изнасилването на бъдещето поражда кошмарно настояще. Троцки не вярваше в построяването на социализма в Съветският съюз, той искаше направо световен социализъм, искаше веднага комунизъм. Затова и получи кирка по главата.

В какво се изразяваше “военният троцкизъм” ?

В дълбоката убеденост на Троцки, че с помощта на щикове може да се разнася социализма навсякъде по света и, че главна роля в тази задача е въоръжената сила, военният експанзионизъм и военната мощ. Не че това няма значение, но на равнището на марксическата парадигма, на мирогледно равнище, не е толкова  неприемливо, колкото е невярно. То влиза в логическо противоречие с едно от основанията на марксизма, че той е просто следствие, вербална еманация и модел от описанието на същността на природно-историческия процес.

Самият Троцки чувстваше вътрешно слабостта на своята позиция и затова отказа да използва Червената армия за завземане на властта. На него, на убедения революционер-интернационалист, марксист, не приличаше да дойде на власт с помощта на щикове. Така идваха на власт императори, крале и буржуа-капиталисти. Троцки не искаше армията. Троцки искаше Партията. Защото Партията е носител на мирогледа и на парадигмата.

Нещата стават по-ясни, когато отблизо се разгледа материализирането на военната политика на държавата. В сбит и концентриран вид военната политика се излага в няколко концептуални, доктринални документа : доктрина за национална сигурност и военна доктрина. Уточняването на отделни, важни страни от доктриналните документи се извършва в конкретни, предметно ориентирани концепции : военнополитическа, военностратегическа и военнотехническа. На базата на такива концепции се извършва и военното строителство и непосредственото географско развръщане на въоръжените сили.

От военнотеоретична гледна точка Троцки няма ясно изразена военна политика. Това е обяснимо. В периода на Гражданската война военната политика е била : победа над врага ! Победа на всяка цена, победа въпреки всичко. И Троцки използва наистина всичко за победата.

Той е главният теоретик и практик на “червения терор”, инициатор на концентрационните лагери и на използването на затворниците за различна трудова дейност. За организиране на терора  формира национални военни части от неруски националности (латиши, унгарци, китайци), отличаващи се с изключителна жестокост. Мобилизира голям брой военни специалисти от царската армия и ги заставя да служат, като взема за заложници техните семейства. В Червената армия налага жестоки мерки, с които укрепва нейната боеспособност (в една от неговите заповеди се казва : “Ако някоя военна част отстъпва самоволно, първи ще бъде разстрелян комисаря, а втори – командира”).

След гражданската война на Троцки не му остава време да се занимава с теорията на военната политика. През 1925 г. той е освободен като председател на Реввоенсъвета на СССР и като народен комисар по военните въпроси, през 1926 г. е освободен от Политбюро, през 1926 г. е изключен от партията и изселен в Алма-Ата, а през 1929 г. – и от СССР. Политическата му дейност в Съветския съюз завършва.

По-нататъшната съдба на Червената армия минава в ръцете на «червените командири», на прославените герои от Гражданската война, повечето от които са привърженици или симпатизанти на Троцки и, по-точно, на неговите идеи. Резултатите от тяхната работа не бяха добри.

До репресиите от 1937-1939 г. Червената армия е представлявала жалко зрелище. До 1939 г е нямало армейски управления. Големи военни маневри са започнали да се провеждат едва след 1935 г. Числеността на армията е била потресаващо малка. Това започва веднага след завършването на гражданската война, когато армията е приведена на териториално-милиционерска основа, за да може тя сама да се издържа (според недобре разбраната марксическа догма). През 1924 г. Франция има 200 войника на 10 000 население, Полша – 93, Румъния – 95, Естония – 123, СССР – 41 !? Съветският съюз е просто беззащитен !! В съответствие със волята на Троцки и Фрунзе, призивниците са служели в армията на периодични сборове недалече от местожителството им. Срокът на службата е бил сумарно 8 месеца в течение на 5 години. Като резултат – полковете и дивизиите не са били обучени и това проличава веднага при първите сериозни изпитания край езерото Хасан и край реката Халхин-хол. Едва през 1939 г. Сталин въвежда всеобщата наборна военна служба и започва изграждането на новата Червена армия, на сталинската Червена армия. Трябваха  нови командни кадри вместо героите от Гражданската война. Трябваше военна техника на равнището на времето. Трябваше ново обучение и възпитание. Трябваха нови военни заводи. Трябваха кадърни, можещи и знаещи конструктори и учени. Трябваха много и много неща. За всичко това не остана време.

Наред  с икономическите трудности особено се прояви военно-доктриналната недостатъчност, липсата на навици за управление на войските, липсата във висшите командни кадри, липсата на умения за самооценка и за оценка на обстановката.

До 1937 г. висшето ръководство на Червената армия включваше само най-известните лица от гражданската война. Първите  пет маршали на Съветския съюз (1935 г.) са : К.Е.Ворошилов, С.М.Будьони, М.Н..Тухачевски, А.И.Егоров, В.К.Блюхер. От тях трима са разстреляни (Тухачевски, Блюхер, Егоров), а останалите двама се провалят като военноначалници през Втората световна война.

Заразеният от “червен милитаризъм”, от нетърпението за световна революция висш команден състав на Червената армия, в съчетание с безразсъдната смелост и буйство, наследени от Гражданската война, го правят проблем за съветското ръководство. Явно или неявно, това си е троцкизъм, т.е. нетърпение и изнасилване на природно-историческия процес. Трябва да се търси и намери противотежест на армията, структура лично предана на Партията и на нейното ръководство, която да разполага с големи, почти неограничени пълномощия и върху армията. Такава структура могат да бъдат само полицията и тайните служби – ВЧК, ГПУ, НКВД, КГБ. Ако на тях се придадат и военни формирования (вътрешни войски), противотежестта е намерена. Впрочем, подобен подход стана нужен в почти всички страни след Първата световна война и в САЩ – след Втората световна война. Мотивацията беше различна, но в едно съвпадаше навсякъде– армията стана благодарение на новите технологии прекалено силна и трябваше да се държи изкъсо. Във всеки случай – извън политиката и подчинена на политиката.

Генетично Червената армия е притежавала заложби, които в развит  вид я правят водеща сила в определен период от живота на Съветския съюз.

Когато сред съветските хора е царяла страшна неграмотност и държавата се е крепяла на няколко прости и разбираеми политически лозунги, червеноармейците са получавали не само начална грамотност, но и начални политически и културни знания. Още повече това се е отнасяло да началстващия състав. Затова и новите управленски съветски и партийни кадри са вземани именно от армията. Самите висши болшевишки кадри са придобили в Гражданската война начални военни умения и връзки във военните среди. Така през 20-те и 30-те години на 20-я век, в политическия, обществен и стопански живот на СССР се оформя негласна военна доминация. Тя е подкрепена и от икономически бонуси, получавани от кадровия състав на Червената армия – постоянен и стабилен месечен доход, осигурено специално снабдяване, медицинска помощ, безплатен транспорт, конфортна годишна почивка.  Общественият авторитет на Червената армия е бил изключително висок. Дори начинът на говорене в общественото пространство е приличал на военни сводки : строителството на нови заводи и пътища, самият цикъл на прозводство,  уедряването в селското стопанство са представяни като военни операции, като въпрос на живот и смърт. Началникът на „Кузнецкстрой” Франкфурт пише по повод на смъртта на инженери и работници, паднали от  площадката на върха на силоз в дълбока 45 м. пропаст пълна с циментов прах: „Катастрофата, гибелта на другари, погребенията – всичко това още повече напомняше, че ние сме на фронта, че не бива да се отпускаме”.Тази характеристика на епохата е чудесно предадена в класическия роман на Михаил Шолохов „Разораната целина” и в романа на Фьодор Гладков „Цимент”. Описаната ситуация ни отвежда към вековният проблем на взаимоотношенията между гражданското общество и армията.

До февруарската революция войниците се разглеждаха като парии, лишени от елементарни граждански права. Лявата руска интелигенция е разглеждала войнишката маса като изостанала и реакционна маса, вярна опора на царизма и реакцията. Това се оказа късогледа политика. След създаването на войнишките съвети, войниците излязоха на политическата сцена и застанаха редом с промишлените работници на стража на революцията. Те се превърнаха в най-важната социална опора на съветската власт и тази власт чрез тях спечели Гражданската война. Въпреки промяната, радикалната интелигенция и в Русия, и в Европа  продължи да ругае постоянната армия и да настоява за преминаване към милиционна военна система по примера на Парижката комуна. Това предизвика съпротивата на болшевиките, професионално занимаващи се с военните въпроси („военната опозиция”). Заслугите на армията в Гражданската война доведоха до някои реформи насочени към създаването на постоянна кадрова армия (Фрунзе, Бубнов, Ворошилов, Тухачевски).Висшето съветско военно ръководство ултимативно поиска да се забрани на цивилни лица да се месят във военните работи. Гражданската сфера отговори с въвеждането на комисарския институт и със създаването на политическото управление във военните структури. Но армейските партийни организации растяха много по-бързо от гражданските и в един момент „военните комунисти” се оказаха тези, върху които легна отговорността за индустриализацията и колективизацията в страната (след демобилизация от армията). Точно тези хора пренесоха в гражданския живот военните методи за управление и спомогнаха за неговото военизиране. От друга страна армията така и не прие цивилната намеса в нейният вътрешен живот и смяташе за достатъчно провеждането на партийната политика чрез командирите-комунисти. Тук трябва да се търсят другите източници на насилието при индустриализацията и колективизацията и, в крайна сметка, на одобрението и приемането на терора от съветското общество. През 30-те години Сталин попадна във вихъра на тези противоречия и трябваше да търси компромисния вариант. С не особенно прилични средства той го намери, като поред укротяваше и НКВД, и армията, и населението (Марк фон Хаген – Армия и общество в 20-е годы. „Военно-исторический журнал”, бр. 12/1990, стр. 53-60). Но така или иначе, след Втората световна война ролята на армията отново нарастна и в най-високите партийни и държавни  ешалони, и в партийните структури по места, съветската политическа култура изпитваше симбиозата от придобитите военни ценности и представите за различните пътища на движението към социализъм. В тази обстановка умерените, еволюционни и по-демократични алтернативи нямаха особенни шансове.

След смъртта на Сталин авторитетът на Съветската армия започна бавно да пада. Той беше довършен от афганистанската война и „перестойката” на Горбачов (августовският пуч 1991 г.). По времето на Б.Н.Елцин армията беше оплюта, голяма част от командния състав беше уволнен, не се правеше нищо за подържането на нейната боеготовност и боеспособност, бяха й натрапени цивилни министри, рязко нарастна пряката намеса на гражданското общество в армейския живот. И, когато се наложи да бъде използвана в първата и във втората чеченски войни, показа ниска бойна ефективност и понесе недопустимо много жертви. И макар след 2000 г. да започнаха оздравителни процеси, състоянието на руската армия днес предизвиква тревога, поради прекаленото й цивилизиране с неподходящи методи и от неподходящи хора.

Първият удар по Съветската армия нанесе Хрушчов. И макар че този „царевичар” беше отстранен от самата Партия, той сложи началото на смъртоносния процес. Хрушчовите реформи постепенно разяждаха съветските духовни ценности, съветският морал и съветската нравственост и на тяхно място се демонстрираха „ценностите” на номенклатурата.Младите съветски граждани започваха да смятат, че трудът в името на обществото е измама и нагла експлоатация. Вместо да изпълняват своя граждански дълг в армията, те предпочитаха да стават чиновници или партийни функционери. Страната се отвори за западната информационна война.Така се създаде хранителна почва и социални основи за разложението на армията и за бъдещото разрушаване на Съветския съюз

Едно от печалните наследства от времето на Сталин, е придаването на много голяма обществена значимост на специалните служби. Органите на КГБ (и на неговите наследници в РФ) се толерираха по всякакъв начин и много често за сметка на армията. Трябва да се каже открито, че всички видове специални (тайни) служби по своята същност са полиция – тайна, но полиция. Те имат особен  професионален манталитет и специфични социални характеристики. За разлика от тях армията е национална институция. Това е нещо коренно различно, то опира до народната менталност, до цивилизационната същност на народа.

            Голям проблем на Съветската армия се оказа пенсионирането на офицерския състав. Докато за висшия генералитет (армейски генерали и маршали) пенсията се равняваше на заплатата, за останалия офицерски състав тя беше не-повече от 20%.

Докато през 30-те и 40-те години да намери пенсиониран офицер работа не представляваше никакъв проблем ( искаха ги навсякъде), то след средата на 20-я век това ставаше все по-трудно – в гражданския живот военните знания и умения не се търсеха, военният морал – още по-малко, пенсията осигуряваше мизерен живот. Може би затова в някои капиталистически държави пенсиите на всички офицери достигаха до 110-120 % от заплатата и към това се добавяше парче собствена земя (Гърция и Турция).

Някога, преди да умре, римският император Септимий Север, перифразирайки своя велик предшественик Веспасиан Флавий, казва на синовете си Каракала и Гета : “Бъдете умерени във всичко. Обогатявайте армията и преторианците. На останалите не обръщайте внимание”.

          Доктриналната недостатъчност на късната Съветска власт не успя да постави и реши едно от главните противоречия в човешкия живот – противоречието между дълга, правото и възможностите (модификация на стар нравствен казус : какво искам да правя, какво мога да правя, какво съм длъжен да правя). То е особено остро и опасно за онези и от страна на онези, които държат оръжие в ръце. Смяташе се, че такова противоречие има само в армиите на капиталистическите страни, а в социалистическите армии – няма, и се даваха убедителни примери от Втората световна война. Ето един от тях :

“Трагичен и пресен пример е капитулацията на френските въоръжени сили пред хитлеризма през юни 1940 г. Стотици субективно честни офицери станаха обективно изменници на своя народ в стремежа си да примирят непримиримото : верността на клетвата, т.е. на капитуланското и противоконституционно “правителство” на Виши и верността на интересите на Франция, т.е. на войнския дълг. Възникнаха морални проблеми, неразрешими за офицерството : Да се подчинят ли на заповедите на върховното командване на Петен и Дарлан ? Да ги смятат ли за изменници или за пленници на врага ? Да потопят ли френските военни кораби ? Да ги разоръжат ли или да допуснат тяхното преминаване в ръцете на чужда воюваща държава ? Да следват ли почти неизвестния до вчера полковник де Гол, обявен при това “извън закона” от Петен, уважавания осемдесетгодишен маршал на Франция, прославен с победите си през 1918 г.”.

И ето, съветското офицерство попадна в подобен капан като френското офицерство през 1940 г. В Съветската армия непрекъснато се хвалеха с прекрасната политическа и идеологическа подготовка, с “беззаветната вярност” към партията на Ленин, към съветската държава, съветският народ и комунизма, като тихомълком обвиняваха другите социалистически армии в прикрит национализъм и ниска идейност на личния състав. Какво излезе ? В дни на върховни изпитания за Партията, народа и държавата, за съдбата на социализма в планетарен мащаб, Съветската армия стоеше безучастна, парализирана и безпомощна. Подобно на френските офицери, стотици и хиляди субективно честни съветски офицери станаха обективно изменници на своя народ, нарушавайки и военната клетва и войнския дълг. Но този процес не започна през 90-те години, а още на ХХ-я конгрес на КПСС, когато Хрушчов обвини Сталин във всички смъртни грехове и, че през време на войната командвал Червента армия по глобус (??) . Много от седящите в залата военни бяха свидетели как Сталин е ръководил армията, но не реагираха, изплашиха се.

Поведението на висшия съветски генералитет след смъртта на Сталин е повече от осъдително. Повечето от прочутите съветски маршали, (може би с изключение на маршал Рокосовски  и на Главния маршал на авиацията А.Е.Голованов), хората, които лично Сталин отгледа, възпита и поведе в победоносен бой, бяха от първите, които се отрекоха от своя Върховен Главнокомандващ и не се поколебаха да хвърлят камъни по него. За съжаление, сред тях беше и маршал Г.К.Жуков (не е проява на особен интелект и образованост да наричаш Сталин “много ограничен човек”, когато самият ти си учил само до четвърто отделение).

Причината е, че за времето на войната партокрацията и висшия съветски генералитет така се преплетоха и почти се сляха, че вече като военно-партиен комплекс сериозно застрашиха самото съществуване на СССР – стремежът и целта на целия живот на Сталин. Не е случайно, че след неговата смърт голяма част от генералите и маршалите начело с Жуков мигновено се преметнаха в лагера на Хрушчов и организираха на 26.06.1953 г. държавен преврат, при който без съд и присъда беше убит Л.П.Берия – единственият човек в тогавашната партийна върхушка, който знаеше всички тайни на изминалата война.

Параличът на официалната деформирана партийно-държавна догматика по времето на „перестройката” окончателно парализира и ума, и разума, и съвестта на офицерството. Никой до сега не е понесъл личната си отговорност за тази липса на собствен избор. Признаването на вина не означава задължително масовото правене на харакири, но е задължително да бъде призната честно, открито и прямо, както направи в съкровена изповед обикновен офицер от Българската народна армия :

Ние, офицерите, трябва да върнем не само пенсиите, но и заплатите. Защото не изпълнихме задълженията си. Защото не можахме да опазим България от външно и вътрешно посегателство и не защитихме собствения си народ от поругаване. Ние носим отговорност за това !” (Климент Вучев – Предизвикателството. София, 2003. Стр. 80).

            Така, по необходимост стигаме до въпроса за полицията. Терминът „полиция” за първи път е употребен от Мелхиор фон Осе, който през 1450 г. е канцлер на Саксония. В началното си значение „полиция” е означаволо „обществен ред” и чак през 19-я век обхваща държавните функции за борба срещу престъпността. За първа съвременна полиция се смята полицията на Лондон основана от Робърт Пил в 1829 г. И досега се цитират „Деветте принципа на Пил”, от които седмия гласи : „Полицията винаги трябва да подържа отношения с населението, да претворява в живота историческите традиции, според които, полицията това е обществото, а обществото – полиция ; полицията се състои от представители на населението, които получават заплата, за да се посветят изключително на задълженията, възложени на всеки гражданин, в интерес на благосъстоянието и оцеляването на обществото.

С течение на времето полицията, като организация, все по-вече се превръщаше в самостоятелен държавен елемент, способен да решава и често военни задачи : появи се военизираната полиция (жандармерия), собствени „истински” войски (в България се наричаха „вътрешни войски”, в СССР – войски на НКВД, в САЩ тази роля изпълнява Националната гвардия), специализирани части за борба с тероризма и екстремизма (в СССР – ЧОН и ОМОН).

Тази засилена милитаризация на полицията си има свое обяснение – обществения ред не може да се охранява и защищава с типични военни средства. Срещу свои граждани не се воюва със самолетоносачи, атомни подводни лодки, ракети и стратегически бомбардировачи. Военният принцип е съвсем различен от полицейския принцип. Затова, когато армията се ангажира с вътрешни проблеми, от нея не може да се очаква „хуманна” война. Армията работи на поражение и на унищожаване на врага – така е в истинската война и в тази война няма място за гражданското население – спомнете си Нагазаки, Хирошима, Дрезден, спомнете си всички големи градове, през които премина вихъра на Втората световна война. Спомнете си разрушенията в Либия, Ирак, Сирия и Афганистан. Спомнете си Чечня и Абхазия.

Вече публично е известно, че през Втората световна война англо-американската авиация целенасочено е бомбардирала мирни немски градове. Статистиката показва : във всички възрастови групи жертвите сред жините са с 40% по-големи отколкото при мъжете, като загиналите деца са 20%.

Бомбардировките не са постигнали главната си цел – унищожаване на военната индустрия. Заводите са били разсредоточени, част – скрити под земята. Въпреки разрушенията индустриалното производство непрекъснато е нараствало – самолетостроенето е достигнало своя максимум през лятото на 1944 г. (!)

По различни оценки, от съюзническите бамбардировки са загинали : в Германия -  до 1,5 милиона души, във Франция – 60 000.

Жертвите в Великобритания от германски бомбардировки са 60 000 души.

По-долу е списък на германските градове, в които разрушенията от въздушните бомбардировки са повече от 50 % от застроената площ.

50% — Людвигсхафен, Вормс

51% — Бремен, Ханновер, Нюрнберг, Ремшайд, Бохум

52% — Ессен, Дармштадт

53% — Кохем

54% — Хамбург, Майнц

55% — Некерзулм, Зоест

56% — Ахен, Мюнстер, Хайлбронн

60% — Еркеленц

63% — Вилхелмсхафен, Кобленц

64% — Бингербрюк, Кьолн, Пфорцхайм

65% — Дортмунд

66% — Крайлсхайм

67% — Хисен

68% — Ханау, Кассел

69% — Дюрен

70% — Алтенкирхен, Брухзал

72% — Хейленкирхен

74% — Донаувьорт

75% — Ремаген, Вюрцбург

78% — Емден

80% — Прюм, Везел

85% — Ксантен, Цюлпих

91% — Еммерих

97% — Юлих

Развалините са били 400 милиона метраі, 620 са повредени до степен на невъзможност за ремонт, безвъзвратно са унищожени 495 архитектурни паметници.

(„Военное обозрение” – 10.01.2013).

           С полицейските и с контратерористичните операции е друго. Целите на операциите винаги са в обкръжение на невинни хора или със заложници. Трябва индивидуален подход, изчакване, използване на нелетални средства – димни завеси, различни газове и т.н. Но когато имате работа с милиции, от тях не може да искате подобни качества, защото става дума за въоръжения народ. Така беше в Чечня, така е в Сирия. Това е нравствения аспект на разликата между армия и полиция. Но има и сериозен поведенчески аспект.

Полицията не е национална институция и нейните служители, в това число – и от специалните служби, са в несъизмеримо по-близки, непосредствени и дълбоки връзки с гражданите. Тя работи с гражданите, тя е сред гражданите. Много често нейното поведение е гражданското поведение (например, при работа под прикритие), поради което тя много по-добре познава битовия живот. Това е огромно житейско преимущество и точно това преимущество позволи на полицията ( в най-общия смисъл) да преживее сътресенията на така наречения „преход”.

От политическа гледна точка, полицията е по-безопасна от армията – тя няма материалната сила да се противопоставя на държавата. Няма да намерите страна в света, в която полицията да е правила преврат самостоятелно, докато за армията примерите са стотици. Затова и нейната политическа роля (когато я има) е скрита и потайна.

Използването на армията за вътрешнополитически цели започва от ранните години на съветската власт. Вече говорихме за Троцки, но останалите негови съидейници в Червената армия продължаваха да я разглеждат като възможен инструмент за действие (случаят с маршал Тухачевски).

След края на Втората световна война първият, който постави Съветската армия в услуга на политиците, беше маршал Жуков. Това се случи по времето на Хрушчов.

През месец юни 1953 г. Жуков вече е първи заместник-министър на отбраната. След седемгодишно отсъствие от столицата Жуков не е наясно с кремълските интриги, но, кой знае защо ,се съгласява да играе главната роля в ареста на Берия. Операцията е много рискована и авторитетът на Жуков й осигурява успех, още повече, че той привлича на своя страна предани нему бойни генерали : командващия войските на Московския военен окръг генерал Москаленко,началник щаба на окръга генерал Баксов, началника на политуправлението на окръга полковник Зуба, началник щаба на ВВС генерал Батицки. Като награда Жуков получава поста министър на отбраната и става кандидат-член на Президиума на ЦК.

Съдът над Берия се председателства от маршал Иван Конев и протича според процедура от 1934 г. изработена след убийството на С.М.Киров. От осемте съдии професионали са само Е.Л.Зейдин и Л.А.Громов. Останалите са, така да се каже, представители на обществеността : от КПСС – Н.А.Михайлов, от профсъюзите – Н.М.Шверник, от министерство на вътрешните работи – К.Ф.Лунев, от Грузия – М.И.Кучава.

Берия е застрелян лично от генерал Батицки в присъствие на всички военни взели участие в неговия арест. След екзекуцията трупът е изгорен в крематориум.

Втори път Жуков спасява Хрушчов през юни 1957 г., когато „монолитният” президиум на ЦК (бившото Политбюро) окончателно се разцепва на два легера. Против Хрушчов и малка група негови привърженици се обявява старата гвордия – Молотов, Маленков, Каганович, Булганин, Шепилов. Позицията на министъра на отбраната става решаваща. И след като Хрушчов практически е снет от поста си, думата взема Жуков. „Категорично настоявам за свикване на пленум на ЦК. Заявявам, че ако сега се вземе решение за снемането на Хрушчов, аз няма да го призная и веднага ще се обърна към армията”. Според други, в това число и на самия Жуков, краят на последното изречение гласи : „и веднага ще се обърна към партията, чрез армейските партини организации”. Както и да е, смисълът е ясен : Жуков заплашва Партията с армията. Заплахата обърква противниците на Хрушчов. Жуков заповядва на ВВС да докара с военни самолети членовете на ЦК в Москва за пленума. Те започват да пристигат същия ден и са посрещнати от хора на Хрушчов, които ги обработват успешно в негова полза. За всеки случай Жуков заповядва и концентриране на войски от Московския военен окръг около Москва. Когато объркания Сабуров пита, дали Хрушчов не смята да извърши и арести подкрепен от танковете, Жуков отвръща с фраза, която не след дълго ще му коства кариерата : „Нито един танк няма дари да мръдне  без заповед на министера на отбраната”. Но тогава тази фраза спасява Хрушчов. За благодарност, Жуков става пълноправен член на Президиума на ЦК на КПСС. Но само след три месеца, през октомври, Хрушчов скроява на маршала мръсен бандитски номер. По време, когато Жуков е на официално посещение в Югославия, Хрушчов свиква извънредно заседение на президиума на ЦК, на което Жуков е снет от поста министър на отбраната и вместо него е назначен маршал Малиновски. Само след един ден пленум на ЦК извежда Жуков от състава на президиума на ЦК. Военната и политическа кариера на прославения съветски маршал приключва окончателно.

Ако си военен, не си играй на политика – винаги ще загубиш. Ако влезеш в политиката, действай, както си действал на бойното поле – тогава ще спечелиш.

„Лебедовата песен” на политическата роля на Съветската армия стана авантюрата с ГКЧП (държавен комитет по извънредното положение). Участието на армията в лицето на министъръа на отбраната маршал Язов се оказа само прикритие на специалните операции на КГБ.

ГКЧП не можеше да победи – той и не беше създаден за това. Той беше ориентиран към свалянето на политическата система на СССР и на неговото по-нататъшно разделяне. Съветският съюз не можеше да тръгне и по китайския път – в Китай нямаше десталинизация, висшето партийно ръководство беше сплотено и тогавашният Генерален секретар на ККП, впрочем, последовател на Горбачов, остана сам. И когато Горбачов дойде в Китай и агентурата на КГБ се опита да провокира събитията на плащад Тянанмън, лично „бащата” на китайските реформи Дън Сяопин, настоя на твърда позиция и на изгонването на Горбачов от Китай…

            Главната роля в поражението на ГКЧП принадлежи на Крючков. Той насочи процеса по нелегитимна посока, като елиминира партийните организации и съветските органи. Така в Москва подръжка нямаше, а партийните членове гледаха от прозорците.В същото време Крючков не даваше никакви указания на специализираните поделения на КГБ и подържаше постоянна връзка с Елцин, вместо за половин час той да бъде отстранен. Истинските действия на групата „Алфа” нямат нищо общо с това, което се разпространява в обществото. Армията и милицията бездействаха, тъй като маршал Язов не ставаше за нищо...

            КГБ стоеше и зад загадъчната смърт на Пуго, Ахромеев, Кручинин, Лисоволк и други видни партийни другари…

            Ето какво се говори в чекистките среди по повод на случая „Пуго”. Известно е, че отиват да го арестуват Ерин и Явлински. Когато влизат в квартирата, в коридора откриват труп на човек. В стаята на пода лежи в безсъзнание жената на Пуго, а самият Пуго, смъртно ранен лежи на кревата. Като вижда Ерин, се надига и казва : „Витя, много хубаво е, че ти си дошел ! Единия успях да убия”…, след което загубва съзнание. В това време в квартирата влизат двама мъжаги, високи около 1,90 м., с късоцевни автомати и обръщайки се към Ерин казват : „Виктор Фьодорович, имате семейство, любими деца, внуци…Дръжте се спокойно. Ние ще отнесем нашия другар и няма да ви закачаме. Вие сте заварили  самоубйство, запомнете – самоубийство”. След това мъжагите двигат тялото на своя другар и си отиват по живо, по здраво. На Явлински му става лошо, изтичва на стълбищната плащадка и повръща. От този момент той е изплашен до смърт завинаги. Щом му напомниш за посещението при Пуго, той изпада в истерия до ден днешен. Убийците бяха руснаци – много спокойни, много вежливи и много информирани.Така действаше КГБ и на други места в социалистическия лагер” (в. „Завтра” от 11.08.2010 г.).

Как трябваше да се действа в случай, че не си играеш на политика, а спасяваш страната, е описал армейски генерал Варенников, командващ сухопътните войски на Съветската армия.

На 18.08.1991 г. е публикувано „Заявление на съветското ръководство”. То съдържа две точки :

В първа точак, се въвежда извънредно положение в СССР за срок от 6 месеца.

Във втора точка се съобщава за образуване на Държавен комитет  за извънредно положение  (ГКЧП) в състав :

1. Бакланов О.Д – първи зам.председател на Комитета по отбраната на СССР.

2. Крючков В.А. – председател на КГБ.

3. Павлов В.С. – министър-председател на СССР.

4. Пуго Б.К. – министър на вътрешните работи на СССР.

5.Стародубцев В.А. – председател на Селския съюз на СССР.

6. Тизяков А.И. – председател на Асоциацията на държавните предприятия в

промишлеността, строителството, транспорта и свръзките.

7. Язов Д.Т. – министър на отбраната на СССР.

8. Янаев Г.И. – вице-президент на СССР.

Състава на ГКЧП показва, че в него са ръководителите на всички силови ведомства (армия, полиция, специални служби), заедно с висшите представители на работниците и селяните и най-висшите държавни ръководители (комитет по отбраната, вице-президент, министър-председател). Пита се : какво още е нужно на един заговор за да успее ?! Такъв прецедент в историята на човечеството няма. Следователно, има нещо друго.

Още в периода преди путча генерал Варенников полага всички усилия за неговото военно осигуряване. На 18.08.1991 г. той провежда в Крим последното съвещание с командващите военните окръзи :

1. Киевския (ген.полковник Чечеватов).

2. Прикарпатския (ген.полковник Соколов).

3. Северно-Кавказкия (ген.полковник Шустко).

4. Черноморския флот (адмирал Хронопуло).

5. Командващия ракетните войски и артилерията на сухопътните войски

(маршал от артилерията Михалкин).

Вечерта на 19 август ген. Варинников изпраща спешна телеграма да ГКЧП :

Оценявайки първото денонощие правя извод, че повечето изпълнителни структури действат крайно нерешително и неорганизирано. Правозащитните органи въобще не изпълняват никакви задачи. Всичко това може да има тежки последици.

            Напълно необяснимо е бездействието относно деструктивните сили, макар всичко да беше предварително оговорено. Идеалистичните разсъждения за „демокрация” и за „законност на действията” ще доведат до поражение с много тежки последици за всеки член на ГКЧП…Реално държавата ще катастрофира…Всички ние настояваме веднага да се предприемат мерки по ликвидирането на шепата аватюристи на Елцин… Зданието на правителството на РСФСР (Белия дом) трябва веднага да се блокира, като се прекъснат водоизточниците електроподаването, телефонната и радиовръзката”.

На 20 август, в кабинета на зам.министъра на отбраната Владислав Агалов се провежда оперативно съвещание за планиране на щурма на Белия дом (там е Елцин). Участват :

  1. Зам.министъра на отбраната и главнокомандвещ сухопътните войски

армейски генерал Валентин Варенников.

2. Зам.министърът на вътрешните работи генерал Борис Громов.

3. Първи зам.председател на КГБ ген.полковник Гений Агеев.

4. Командващия въздушно десантните войски генерал Павел Грачов.

5. Командирът на група „Алфа” ген. Виктор Карпухин.

6. Командирът на група „Б” (под. 35690) Борис Бесков.

7. Генерал Александър Лебед.

Ген. Громов отказва да изпълни заповедите на министър Пуго, генералите Агалов и Агеев бездействат, генерал Грачов е купен от Елцин срещу обещания пост на министър на отбраната, ген Лебед също минава на страната на Елцин, група „Алфа” отказва да щурмува Белия дом.(изложението е според книгата на В.Степанков, Е.Лисов – Кремлевский заговор. „Огонек”. Москва 1992. Стр. 19, 92-93, 149-150, 236-244),

И след всичко това да се чуди човек как генерал Пиночет, с много по-малко възможности, извърши успешен преврат в Чили и уби чилийския президент Салвадор Алиенде. А всичко можеше да завърши бързо и елегантно. По време на путча (метеж), Елцин беше на посещение в Казахстан. Той бързаше да се завърне в Москва и летеше през Оренбург, където самолета му кацна за зареждане. По-късно беше изразено мнение, че е трябвало там да бъде арестуван. Свещенна простота !! Трябваше да бъде застрелян направо на летището. Сега това е ясно, но защо тогава не се намери мислещ смелчак ?

Управлението на обществото, на държавата е свързано непосредствено със смъртта. То не може да се реализира без унищожаването на най-активните си противници. През 1991 г. беше достатъчно да се елиминират 300 души, през 1993 г. – вече 3000,  днес и 3 000 000 няма да „свършат работа”, а това вече е страшна кръв, това е необуздан терор.Нито един от членовете на ГКЧП не беше готов да прави истински преврат и да поеме историческата отговорност – те бяха съветски, а не китайски комунисти.Макар че една пушка да беше пукнала  всички „демократи” щяха да се изпокрият  в  миши дупки.

Трябва да се каже неприятната истина : отговорността на Съветската армия и преди всичко – на офицерския корпус е огромна, но нима случилото се беше неочаквано? Да припомним, че по онова време имаше Всесъюзно офицерско събрание. Тогава се събраха почти 6000 същества в панталони и със пагони. Наистина, личните пистолети ги помолиха времено да здадат, но пък 99% от тях бяха членове на КПСС и бяха въоръжени с „наистина научното и единствено вярното учение – марксистко-ленинския мироглед”. И какво ? Не им дадоха възможност дори за елементарен разговор. Влезе хубавичък козел в авиаторска форма и с голяма звезда на пагоните (маршал Шапошников), изблея няколко минути и поведе цялото стадо на скотобойна, а Родината – в гроба. Какви офицери бяха тези ? Сред тях не се намери нито един мъж, само панталононосци. Решимостта да заложиш живота си за това, в което вярваш – ето кое  е главното качество на истинския мъж и воин. След разпадането на Съветския съюз се самоубиха над 600 офицери – цял батальон воини решени да умрат! Толкова бяха морските пехотинци в легендарния Евпаторийски десант (5.01.1942 г.), превзел и три дни удържащ града срещу огромната сила на Вермахта. Та нима 600 решили се на смърт офицери не можеха да превземат средновековната крепост в центъра на столицата ? Но офицерите нищо не направиха, защото не бяха мъже, а членове на КПСС. Впрочем, и това не ги оправдава – когато са ставали членове на КПСС никой не ги е карал да се подписват, че се отказват от самостоятелно мислене.

Във всяка национално ориентирана идеокрация ценността на конкретната личност се определя от нейната полза за Отечеството.  Готов си да служиш и служиш – ти си Човек. Не искаш – си лайно. А кому ще бъде мъчно за едно лайно !

          Социалната структура на съветското население в последните години на съветската власт е : минимум 80% са социално полезните хора – работници, селяни, инженери, механици, техници, лекари, учители, научни работници, офицери. 80 процента ! И само 20% по-малко социално полезни, но не паразити (А. Зиновиев – “Советская Россия”, 21.01. 2006 г.).

         „Отнасям се крайно отрицателно към „Руската армия”. Смятам, че Съветската армия умря през 1991 г., като предаде всичко, което можеше да се предаде – пише Александър Фролов във в. „Свободная пресса” от 14.12.2012 г. – Така наричаната „Руска армия” умря през 1993 г. като търпеше в своите редици палачите, разстреляли с танкове Дома на съветите. Тя стана колективна предателка на своето Отечество и я очаква съдбата на всички предатели”.

Така безславно и глупаво завърши историята на Съветската армия и на съветските специални служби. Беше сложен и край на ревността между армия, милиция и тайни служби. Всичко отиде в пропастта. Като организирана социална система Съветския съюз беше толкова прогнил, че леталния изход стана неизбежен. Масовото предателство си свърши работата. Неговия сладостен, фалшив буламач стигна за всички. Бяха предадени съюзниците от Варшавския договор, които останали без подръжка започнаха също да предават. Когато тържествуващите американци влязоха в дотогава недостъпната им Източна Европа, първата им работа бяха секретните архиви на социалистическите страни. От разкритията пострадаха хиляди предани на социализма хора по света, много от които и досега лежат в американските затвори. Получи се поредния исторически парадокс – социалистическия лагер го няма 20 години, а стотици хора му остават верни във буржоазните затвори. А политиците, тези които предадоха всичко и всички, си гледат кефа из парламентите на постсоциалистическите страни, а някои и 20 години не излизат от него.

Може ли здравомислещ човек да си представи Людовик ХVІ, който не отива на гилотината, а триумфално се наслаждава на прехода от роялизъм към републиканска демокрация ? Този нов феномен е дотолкова абсурден, че разума просто отказва да го възприеме. Но е факт и се нарича Горбачов !

            Впрочем, как си представяте Сталин, който приема с благодарност Нобеловата награда за продаването на социалистическия лагер и на собствената си страна или Георги Димитрав да се прегръща и целува с Гьобелс и Гьоринг на Лайпцигския процес ?!

В България не стигнахме до такива абсурди, но си имаме малки „феноменчета”, които за нашата страна са предостатъчни.

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ

И армията и полицията произхождат от принципа на въоръжения народ. Нарушаването на този принцип неизбежно води до обезсмисляне на въоръжената борба и нейното превръщане в мафиотски бой за мафиотски цели, т.е. тези структури от пазещи и защищаващи стават класово потискащи и принуждаващи.По принцип те не си противоречат помежду си до момента, когато тяхните сфери на отговорност се пресекат. В тази пресечна точка е и алибито и на армията, и на полицията – военизираната полиция или Националната гвардия. Тук връзката с въоръжения народ е полуразкъсана, но все още  – приемлива. Окончателното разкъсване се получава в жандармерията и подобните ней. Създаването на специалните части е пълното отделяне от въоръжения народ и отразява нуждите от специализирано насилие срещу нерагламентирано криминално специализирано насилие. Погледнато по-дълбоко тези специализирани части са индикации на разлагащ се социум, който е загубил всякакви други социални средства срещу чудовищата, родени от неговото гниене, и инвалидност при решаването на назрели и презрели проблеми. Това означава още, че и армията, и полицията са еманципирани от своята възпитателна и превантина роля и са станали чиновнически структури.

         Българската армия не е само пушки, танкове и самолети.Българската армия е еманация на националният дух, хранител на националните традиции, опора на националното самочувствие и такава трябва да си остане докато, съществува българската народност.

            „Армията – пише Ришард Капушински- е съюз на хора, които са проливали кръвта си за нашата и вашата свобода, борили са се за независимост, побеждавали са, покривайки със слава бойните знамена, или са понасяли трагични поражения, след които са идвали години на страдания за целия народ” (Шихиншахът – Из-во „Христо Данов”. Пловдив, 1990. Стр. 219).

            Полицията трябва да бъде не само „нощна стража” – в капиталистическа България наричаха полицаите стражари – а пазителка на всеки поотделно и на всички заедно, помагач в бита и съветник в беди.

        Всичко това щеше да бъде унищожено и беше унищожено. Още през 1990 г. висш ръководител от БСП, известен със своята евроатлантическа ориентация, беше заявил : „Ние сме решени в армията да не останат офицери по-стари от 35 години”. Бързаше се, защото преходниците се страхуваха, че армията може да се окаже сериозна пречка пред започващия „преход”. Бяха ликвидирани политическите органи и на тяхно място се създадоха възпитателни структури. Новите възпитатели започнаха да възпитават армията по новому, макар че още не беше изкристализирало какво точно е това ново. Но и то се появи. Създаденият „Атлантически клуб” начело с „легендарният преходник” Соломон Паси нададе боен вик : „Напред към НАТО !” и движението започна.

Започна изграждането на нова армия (войска) или по-точно на подобие на армия, подобие, с нови принципи на обучение и възпитание, с нови врагове и приятели, с ново въоръжение, с ново отношение към нацията и държавата. Такова „чудо” най-новата българска история не знае. То се превърна в национален позор, какъвто Отечеството ни не помни и при най-тежките поражения в последните 120 години

         Защо се получи всичко това ? Защо обществото се отнесе толкова пренебрежително към своята национална гордост и толкова незаинт




Гласувай:
3
0



1. juliannikolov - Благодаря за интересния текст!
11.01.2013 14:57
За съжаление краят не е попаднал в материала, последната дума завършва по средата, а и изглежда, че това не е краят на мисълта. Ще съм благодарен, ако публикувате пълния вариант.
цитирай
2. nimbus - Съветските офицери биха могли д...
12.08.2013 00:20
Съветските офицери биха могли донякъде да изкупят вината си от 1991 през октомврийските събития през 1993,но и тогава не го направиха.Част от тях бяха неутрализирани умело,друга част(като Руцкой) не бе научила урока си,че срещу такава престъпна власт не се действа с преговори,компромиси и увещания,а само с безкомромисна въоръжена борба и зачистка. Теоретично,даже и съветския съюз да бе се съхранил със социалистическата си система,България и другите източноевропейски страни бяха вече извън блока,и съответно щяха да се развиват прозападно и по капиталистически път на развитие.Разликата може би щеше да е във вариациите,нюансите и евентуално нямаше а са в нато и винаги щяха да имат едно на ум от големия брат от изтока.Разбира се и Запада не би тогава бил толкова нагъл като сега.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gindev
Категория: Други
Прочетен: 1584674
Постинги: 367
Коментари: 1554
Гласове: 1269
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31