Общественият интерес към проблемите на религията отново е на дневен ред. Причините са най-различни, както вътрешни, така и външни, но си струва да бъдат отбелязани следните : (1) актуалният проблем за отношението на политическата държава към религията въобще в целия Европейски съюз във връзка с нарастващите различни религиозни общества и нарушената ментална хомогенност на Европа ; (2) увеличаващата се етническа и цивилизационна агресивност на нехристиянските религиозни общности в Европа ; (3) непосредствено произтичащата от казаното нараснала опасност от тероризъм, сепаратизъм и капсулиране на малцинствените общности ; (4) успешно продължаващата теократизация на съседни с ЕС страни ; (5) многократно по-високата, отколкото в останалата Европа, актуалност по цялата описана фактология за България (виж ставащото в съседна Турция).
Това са главните причини религиозните въпроси да станат обект на националната сигурност. Ставайки обект на националната сигурност, религиозните въпроси се превръщат открито в политически въпроси, във въпроси за функционирането на социума.
На този фон, сред «русофилските» среди в България избуяват все нови и нови идеологеми, навеяни от различни дебати в руското обществено пространство за бъдещето на Русия. Към тях принадлежи и наскоро озвучения проблем за «политическото православие». За съжаление, и постановката на проблема, и разговорите около него, се водят от позиции извън положителните (съзидателни) науки и това прави диалога безсъдържателен. Всичко започва от наименованието на проблема – политическо православие. Излиза, че има и неполитическо православие.
Краткият коментар от формална гледна точка изглежда така.
Православието е религия. Всяка религия е система от взаимнообвързани възгледи за произхода и функционирането на Природата, Човека и Обществото. Нещо повече. Религията поставя и изцяло политическия въпрос за властта в обществото. Извън онтологични, гносеологични, методологични и социологични трактовки, религията, в своето практическо битие, е чиста политика, специфично и рафинирано упражняване на власт. Затова словосъчетанието «политическо православие» е безсъдържателно.
Чуват се и «жалби» за липсата у Православието на «политически етаж» подобно на католицизма, протестантството, исляма и юдейството. Тези жалби пък грешат спрямо историята. По своята обществена форма, Православието е единство на престол и олтар с доминация на престола, чието обърнато подобие наблюдаваме в шиитски Иран. Може да се смята, че това е нагледно въплъщение в живота на Христовото послание : «Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу» (Евангилие от Лука – 20.25). Но най-добре проличава политическия етаж на православието по примерите от българската история.
Характерна особеност на българската църква е, че през цялото съществуване на българската държава , още преди приемане на християнството през 864 г., религиозният въпрос е бил политически въпрос, превърнал се в цивилизационен въпрос и във въпрос за оцеляване на българо-славянския етнос. Такъв той си остава до ден днешен.
По време на първата българска държава църковният въпрос решава типични геополитически проблеми. Известно е истинското или мнимо колебание на княз Борис І откъде да приеме християнството - от папата (католичество) или от цариградския патриарх (православие). И до днес се смята, че решението на Борис е било погрешно, най-малкото, защото нямало да попаднем под турско робство. Това са глупости, това не е вярно дори фактологически. Хърватия, Словения, Унгария, Австрия, Полша също бяха католически страни, но някои от тях напълно, а други – отчасти бяха десетки и стотици години под турско владичество. Изборът на Борис е чиста проба геополитически и е бил насочен към една единствена цел - затвърдяване на духовната и политическата независимост на България и превръщането й в значим геополитически фактор на базата на славянобългарската менталност и източноправославната религия. Тази своя цел Борис достигнал по блестящ и неповторим начин. Оттогава и Българската православна църква стои на стража над българската духовност, и се стреми да умножава българската слава със слово и меч.
Ето какво пише по този въпрос най-добрият западен изследовател на българската история Стивън Рънсиман :
“Рим не можел да даде на Борис това, което той искал, нито пък имал с какво да го привлече. В Цариград императорът бил неограничен и неограничеността му била санкционирана от църквата. Той бил не само цезар, но и вицекрал на Бога, и затова всички дела, и цезарови, и божи му са подчинени. Римската църква отрича да припознае подчинението си под каквато и да било временна (земна) власт. Нейните амбиции са международни, и нейният единствен автократор е римския понтифекс. Той не само забранява намесата на всеки светски владетел, но цели да контролира неговите нерелигиозни действия. Макар че мотивът на Борис беше на първо място християнството, но той, безспорно, е искал да използва покръстването за своите собствени стремежи да обедини страната и да издигне своята автокрация” (цитира се по Иван Пастухов – Българска история, том І. “Хемус”. София, 1942 . Стр. 214-215).
В драматичните, трагични и жестоки дни на турското нашествие, българската православна цъква, за разлика от светската власт разпокъсала и разединила страната (последният български цар Иван Шишман е евреин по майчина линия), до последно ще брани България, а патриарх Евтимий ще поеме защитата на Търново.
Начало на българското Възраждане ще постави незабравимия духовник отец Паисий и Библията с пищова отгоре ще стане емблема на новата национална борба. Това Възраждане започна с борбите за църковна независимост, с Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, екзарх Антим І и Софроний Врачански и завършва с високопатриотичната дейност на екзарх Йосиф по защитата на “духовната Сан-Стефанска България”.
“Мною – пише Неофит Бозвели през декември 1844 г. – яко нест ничего тако сладчайшего, как любви к отечеству, ни тако желателнейшаго, якоже жития в отечестве, ни тако честнеейшее, как положения живота за отечество”.
Независимо от всички възражения на българските революционери срещу българското духовенство (това е факт), духовниците бяха в първите редици на борбата. Освен Васил Левски – Дякона, блестят имената на Матей Преображенски – Миткалото, поп Харитон, поп Минчо Кънчев, поп Желязко Колев - Сарафа и много други. Условията, при които протича българското Възраждане, формират особено отношение към Църквата, което силно се различава от класическите примери на европейските граждански революционни движения. Липсата на българска държава налага Църквата да бъде използвана за чисто политически цели, изпълва я с ново съдържание, включва я в реализирането на националните задачи, стоящи пред народа ни. Православието започва да се възприема като спасително цивилизационно средство.
След Освобождението ролята на българската църква в политическите борби не намалява. Тя остава не само до социалните тежнения на народа, но и храбро защищава дружбата и близките отношения между България и Русия. Климент Търновски (Васил Друмев) е два пъти министър-председател на България (1879-1891 г. и 1886 г.), храбро се бори срещу антируската и антиправославна политика на Стамболов (Стамболов лишава духовенството от избирателни права и разпуска Св. Синод) и е личен враг на Фердинанд (царят настоява в православните храмове да се честват и католически светии), заради което е репресиран и заточен в Гложенския манастир.
По време на Септемврийското въстание широка известност придобива легендарния поп Андрей, по-късно – Червеният поп (Константин Русинов). При партизанското движение, 6 свещенослужители участват активно и по-късно са признати за “Активни борци срещу капитализма и фашизма”. (?!) Още от първите дни на Народната власт, църквата взе активно участие в народния порив за изграждане на социализма. В младежките бригади по построяването на линията Перник – Волуек, първо място по преизпълнение на плана и непрекъснат носител на преходното Червено знаме, беше бригадата на младите семинаристи.(!!)
Въпреки мирогледната противоположност, социалистическата власт проявява повече от допустимата търпимост специално към Българската православна цъква (БПЦ). Макар, че ограничава нейната дейност, властта се грижи за нейната международна легитимност и подпомага миротворческите й инициативи. Още от 1945 г. са набелязани мерки за преодоляване на схизмата от 1872 г., наложена от Цариградската патриаршия, която е под гръцко влияние. С решаващата намеса на Съветския съюз, лично на Сталин и на руския патриарх Алексий І, със специален акт (томос) от 22.01.1945 г. вселенският патриарх Вениамин отменя схизмата, а на 13.03.1945 г. тържествено е провъзгласена автокефалността (независимостта) на БПЦ. През месец май 1953 г. Църковно-народния събор възстановява патриаршеската институция и на 10 май за нов български патриарх след 557 години (!!!) е избран митрополит Кирил Преславски. С помощта на социалистическа България БПЦ окончателно се завръща като пълноправен член в семейството на православните славяни.
Българският славяно-православен народ днес се намира на кръстопът. Могъщи сили, добре финансирани и структурирани, са протегнали алчни ръце към неговата историческа памет и към православното му сърце. Дошло е време, като в онези далечни години, политика и религия отново да застанат рамо до рамо в защита на България с Библия и пищов. Защото е казал митрополит Климент : “Има Православие – има България. Няма Православие – няма България”. Българите винаги са приемали религията не толкова като инструмент на Бога, колкото като инструмент на Историята. Точно сега БПЦ има широко поле за изява, тя още има верни приятели в чужбина. Лъжа е бъдещото сливане на всички религии в единна световна религия. Освен търпимост, нищо друго не може да има между различните религии, защото друго не е и имало. Но, като всичко останало, и търпимостта има граници. В много далечните и трагични дни на падането на Константинопол (1453 г.) последният пръв министър на Византия Лукас Нотарис възкликнал : “По-добре султански тюрбан, отколкото кардиналско кепе”. И това ако не е политика ?!...
Нека само помислим, може ли в днешна България, днешен поет да напише вдъхновените стихове :
Поклонници на чужди етикети,
На чужди гербове и имена !
Винете ни, винете не, винете,
макар да нямаме вина,
за любовта свещена и голяма
към тази чудотворна, родна пръст.
Родили сме се българи и няма
на други да отстъпим своя кръст.
През тези кратки дни и дълги нощи,
Застанал до прозрението пръв,
Отец Паисий обикаля още
и проверява българската кръв.
Написано е по социалистическо време от социалистически поет ! (Евтим Евтимов – Паисий обикаля още).
БПЦ отново трябва да застане редом с българския народ в защита от новата вълна от антибългаризъм.. Да застане открито и категорично. Тогава ще видим отново българското политическо православие.
Он казаното може да се предположи, че тюхканията по повод на липсата на «политически етаж» в Православието нямат български първоизточник. Може би някой мечтае за държавно институционализиране на Православието наподобие на католическия Рим. И къде ще бъде този «православен» Рим ? В Търново, Москва, Атина или в Константинопол ? И как Православието да иска «политически етаж» и «политическа самостоятелност» като Ватикана, когато католиците са над 1 милиард, а православните – 300 милиона (най-малобройните и най-деструктурирани сред трите главни клона на християнството)!?
Този, който работи в полза на идеологемата за «политическото» православие, иска или не иска, работи в полза на руския проект «православна монархия» популярен сред някои среди от днешната руска интелигенция (Решетников, Проханов), който всъщност предвижда възсъздаването на Руската Православна империя, корегирана с някои съвременни лакировки : «демократична империя», «народна империя» и др. подобни.С каквито философски увъртания да е съпроводен подобен проект, той е овехтял и нежизнеспособен. Той мечтае за Руската империя като Третия Рим, но най-близо да тази мечта беше Съветския съюз. За съжаление, Третия Рим падна. Четвърти няма да има. Казал го е монахът Филотий. Природноисторическият процес е замразил тази мечта до момента, в който Констонтинопол отново стане християнски, славянски, православен град.Колко ли има да чакаме ?? Може би докогато България си върне месианския статут от най-ранните години на българската държава, допълнен с всички поуки от трагичната и героична нейна история.
