Заглавието, може би, изглежда странно – България и Русия са несравними геополитически субекти. По-точно, днешна България изобщо не е геополитически и геостратегически играч. Но не винаги е било така. „(1) В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше словото. (2) То беше в началото у Бога. (3) Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (Библия. От Йоана свето Евангелие.Из-во на св.Синод на Българската църква. София, 1992. Стр. 1297). В сериозно изследване не е прието да се меси религия, но какво да се прави. Живеем във времена, в които, подобно на отдавна отминала история, религията и мистиката играят съществена политическа роля – дори съществуването на държави, съвсем насериозно, се обосновава с религиозни текстове. Още повече, че чрез думите на евангелиста Йоан говори частица от историческата истина – от историческата, а не от религиозната.
Факт е, че през 8-9 век в Европа има само 3 империи : на Каролингите, на Византия и на българите. Геополитическите цели на българските владетели са три : (1), обединяване на всички славяни под егидата на бълграския цар; (2), стабилен излаз на топлите морета (Адриатика и Егея); (3), превземането на Константинопол.
След около 5 века, същите цели стават цели на Руската империя.Ето как от древни времена геостратегическите цели на България и на Русия съвпадат. Странното е, че нито България, нито Русия успяват да ги осъществят.
Има многозначителен исторически факт : най-големи успехи са достигнати по време на първата българска държава, тогава когато още не е отшумяло военното могъщество на древните българи и стабилизиращата роля на езическата религия. Спряна е експанзията на Карл Велики, западната граница е изнесена по течението на р. Тиса, северната прехвърля Карпатите и излиза по р. Днепър, като включва днешна Молдавия и Бесарабия. Аварите са разгромени и към Българската държава са присъединени земите по долното течение на р. Сава и по поречието на реките Морава и Тимок. На Североизток са укротени хазарите. На Балканския полуостров български стават славянските земи на Македония (808-813 г.), където още не е заглъхнал спомена за прабългарите на Кубер (брат на Аспарух) и далечна Албания. Крум завладява Сердика, Маламир – Пловдив. Пада в български ръце бившата римска крепост Сингидумун, получила славянското име Белград. Българската средновековна империя така разтърсва Европа, че много векове по-късно Ф. Енгелс ще възкликне : „Нация, най-силна и страшна в средните векове !”.В края на тази Величава епоха избухва и огромната цивилизационна победа – създадена е славянобългарската писменост и е прието християнството. Започва славянското месианство на българите отекнало гръмогласно в земите на северните славяни.
Дали Православието или славянският елемент пречупват това величаво начало е сред загадките на историята или, както казва Хегел, е „хитрост на Световния Разум” – България пропада в бездната на ислямския радикализъм и беше изтрита като геополитически и цивилизационен фактор. Българите платиха твърде висока цена за това, че изобщо оцеляха.
За ролята на Средновековна България в световните дела служи и факта, че христианизирането на страната е един от поводите за разцепването на християнската черква на Западна (католическа) и Източна (православна). На двата Вселенски събора – 869-870 и 879-880 българският въпрос заема специално място и става „ябълка на раздора”, приключил в 881 г. с анатемосването на Константинополския патриарх Фотий в римската катедрала „Св. Петър”. България остава православна страна.
Може да се твърди, че българското месианство и българските геополитически цели се преродиха в Руската империя. За дълги и дълги години и векове основото геополитическо направление на империята стана Югоизточното направление : през Балканския полуостров и през България към Константинопол и Средиземно море. И, ако в досъзнателното време на Русия Светослав се запъти към Световния град, търсейки обединение с родината на своята майка (968 г.), то в периода на имперския разтеж, Русия води от 1568 г. 14 войни (за 349 години) и само при 13-тата (1878 г.) достига до предградията на Константинопол. Владетелите на Първата българска държава 7 пъти стоят пред стените на Цариград (Тервел, Крум и Симеон) без да могат да го превземат и само Тервел влиза като войн в града, поканен от император Юстиниан ІІ. Българският цар Фердинанд, през Балканската война, стигна до Чаталджа, но непрозрял геостретегическия международен капан и не разбрал, че на ЮГ от линията Енос-Мидия България никога няма да бъде пусната, така и не отиде по-нататък (Константинопол трябва да бъде или руски или турски. Може би затова приемането на Турция в ЕС е руско-американска мечта). Претенциите на Русия бяха изложени в меморандума от 4.03.1915 г. според него Руската империя трябва да присъедини Константинопол, турските европейски владения на юг от линията Енос-Мидия, част от азиатското крайбрежие – от Босфора до река Сакарей, острова в Мраморно море Мармара и островите Имброс и Тенерос на изхода на Дарданелите. Това не стана, но най-близо до заветната цел е била младата Съветска държава.
Когато през 1921 г. Червената арми под командването на Фрунзе помита „белите” от Крим, Врангел успя да организира успешна евакуация. Полуострова напуснаха : 1 линеен кораб, 1 броненосец, 2 крайцера, 10 ескадрени миноносеца, 4 подводници, 12 миночистача, 119 транспортни кораба с 145 693 души (без корабните екипажи), от които 116 758 военнослужащи и 28 935 цивилни на път към Турция. По това време в зоната на Проливите се намираха още 40 000 руски емигранти, предимно в призивна възраст. Допълнително към тях трябва да се добавят около 20 000 авантюристи : англичани, французи, американци, гърци и италианци. Всичко това беше сериозна военна сила. Личният състав на руската армия беше настанен в бежански лагери и руснаците страшно мразеха съюзниците, защото ги смятаха виновни за всички свои беди. Моралът беше нисък, много руснаци бягаха и се записваха в турската армия на Мустафа Кемал. Широко беше разпространено убеждението, че е време да се завърнат в Русия. В тази атмосфера не е чудно, че няколко десетки офицери правят заговор, според който руските войски на Врангел превземат Константинопол и го предават на Съветска Русия в замяна на пълна амнистия и възможност да се върнат в родината.
Формално погледнато подобен опит нямаше шанс за успех. Но няколко хиляди калени в битките на Гражданската война воини, при това нямащи нищо за губене, биха могли да хвърлят в морето малобройните съюзнически окупационни войски, които не искаха с никого да воюват.
В Москва става известно за руската константинополска завера. На 22.04.1921 г. Ленин получава строго секретно писмо от Народния комисар по външните работи Чичерин, който предлага да се приеме предложението на някакъв тайнствен „другар Е” за константинополската сделка. На 23 април Политбюро приема предложението и разпорежда на ВЧК да изпрати в Константинопол 20 „агитатора”, като изплати по 15 000 лири на всеки. Те е трябвало да уведомят заговорниците, че предложението им се приема, и че Съветска Русия ще снабди белите войски с оръжие и с финансови средства. Как са се развили по-нататък работите не е известно - съветските документи по делото все още са засекретени - но заверата пропада и в Съветска Русия се завръщат само двама генерала (Яков Слащев и Александър Милковски) и двама полковници (Мезерницки и Гилбах), за които се предполага, че са били начело на заговора.
Впрочем, съвсем скоро след това, съюзниците предават без бой Константинопол на победоносната Турска армия на Мустафа Кемал.С това временно приключва руския интерес към Проливите и към Световния град – новата - Съветска власт си имаше други проблеми.
Ако вземем предвид развитието и резултатите от Втората световна война и днешното положение в света, геополитическата картина става по-ясна. Желанието на Русия за свое място в световните процеси винаги ще я отвежда до Проливите и до Константинопол. Дълбоко залегналата в българската история геополитическа мисия от ранните години на българската държавност отвежда в същата посока. Това просто означава, че нито Русия, нито България са в състояние да решават главните си геополитическите задачи откъснати една от друга. И, ако за България, по състоянието й към днешния ден, геополитическата й дейност е силно приглушена и това предполага повече търсене на външна подкрепа по маловажни въпроси, то поведението на Русия трябва да бъде много по-определено и самостоятелно, т.е. претенциите към Русия са несравними с претенциите към България. През цялото време от приемането от България на историческото и геополитическо месианство, Русия е трябвало да решава на Балканите българския въпрос. Българският, а не да защищава интересите на Сърбия и на Гърция. Защото нито Сърбия, нито Гърция могат да й дадат това, което й е липсвало през вековете - недвусмислената връзка с нейните цивилизационни и геополитически корени. Те са тук, в България. И да обръща по-малко внимание на истерията на нашите съседи, която във всички случаи е не само истерия в медицинския смисъл на термина, но и с нищо не потвърдена мегаломания без всякакво покритие. Необяснимата „любов” на Русия към Сърбия и Гърция много помогна България да се лиши от Македония и Беломорска Тракия (наченки се проявиха още при Освободителната война 1877-78 г.).
По времето на разгледания проект на емигрантския руски корпус в Турция за превземане на Константинопол, гръцкият министър-председател Венизелос предложи план за възстановяване на Византия, а гръцкият крал Константин І от династията на Шлезвиг-Голнштайн-Зондербург, етнически немец, се обяви за византийски император под името Константин ХІІ, т.е. наследник и приемник на последния византийски император Константин ХІ. Гръцката мания, че са наследници на Елада и на Византия е жива и днес и помага в решаването на някои тяхни проблеми. Чрез тази мания гърците не един път са шантажирали Западна Европа, която пък много си пада по мита, че е приемница на Елада (но не и на Византия !!). Каквото и да говорим, каквито и фантазии да имаме, най-добре и най-уважавана се чувстваше България в семейството на социалистическите страни.
В края на Руската империя, през Първата световна война, руският император Николай ІІ „страшно” се обиди на българите за тяхната „неблагодарност”, че воюват срещу Русия, а Императорския Генерален щаб планира окупация на България като наказание. Окопуцаонният корпус е трябвало да се командва от сина на героя от Освободителната война 1877-1878 г. генерал Гурко. Ако Николай ІІ беше участвал при сключването на Ньойския договор, от България щеше да остане само бившето Княжество България. От тази страшна участ българите бяха спасени от Великата Октомврийска социалистическа революция. Така че днешните български „демократи” няма защо да „дигат врява” срещу бившия Съветски съюз.
Съвременото географско положение на Русия може да се определи, политкоректно, като сложно.Средногодишната температура в Русия е – 5,5 градуса по Целзий. С такава температура физически е невъзможно съществуването на просперираща единна държава – самото съществуване на Русия е парадокс , невиждан в историята феномен (средногодишната температура във Финландия е 1,5 градуса по Целзий, Швеция е по-топла от Финландия, Аляска е курорт в сравнение с Чукотка). В зоната на вечната замръзналост се намират 70% от руските земи. Освен средногодишната температура, голямо значение за стопанството има и темпераурния градиент – разликата между максималната и минимална годишни темпаратури. В крайморските страни тя е 40 градуса, в Западна Европа – 50 градуса, във Финландия, Прибалтика, Полша, Словакия и европейските страни от СНГ – 60 градуса, в европейска Русия – 70 градуса, в Сибир – до 90 градуса, във Верхоянск – 100 градуса (последните две числа са по-големи от температурния градиент в Антарктида). В Западна Европа има места, където температурния градиент за цялото време на температурните наблюдения е малко над 30 градуса !
Географското положение на РФ не я предпазва от нашествия. Нейните реки се вливат или в Ледовития океан, или в затвореното Каспийско езеро или в днепровските прагове. Русия практически няма незамръзващо морско пристанище (труднодостъпния Мурманск е изключение), а и замръзващите нямат свободен изход в океана (изключение е Петропавловск-Камчатский !). Заради замръзващите реки и морета руският търговски флот бездействува 6 месеца в годината – нещо непознато в нито една друга страна в света (да не говорим за ВМФ).
Ядрото на руската държавност се е формирало и развило в географски условия, които не стимулират никакъв икономически ръст – Москва не е имала “естествени богатства” и орна земя. И на всичко отгоре, през 1991 г. Русия загуби непоправимо много – благодатните земи на Украйна, Новорусия, Таврия, Задкавказието, южен Урал, Казахстан, средна Азия. Тя е изтласкана на север, там където трудът е адски, а получаваните блага – мизерни.
Това неизбежно се отразява на народностния характер. Селскостопанският труд се планира на краткотрайни щурмове, с прекалени усилия, с напрежение на волята и ума. С годините, подобна практика става непоносима.
Географските реалности предопределят движението на Русия в южна посока. И в тази посока стои България. Русия няма какво да прави в планините на Черна гора (Сърбия е най-прозападната държава на Балканския полуостров) и по камъните на Гърция. На Русия й трябва друго и това „друго” може да й го даде България – трябва й отново обединяване на геополитическите цели с България.
През 1943 г. в Народният комисариат на външните работи работят три комисии по следвоенното устройство на Европа – на Ворошилов, на Майски, и на Литвинов.
Твърде интересни са предложенията и изводите на комисията на Майски. Тя твърди, че запазването на мира и независимостта на СССР през следващите 30 или 50 години би могло да се осъществи само върху принципите на широката демокрация, в духа на Народния фронт. В документа отношението на СССР към отделните страни е дефинирано конкретно и точно. На България би трябвало да се съдейства за връщане на анексираните от Югославия и Гърция земи с изключение на Дедеагач. Румъния трябва да получи подкрепа за Трансилвания.
Ако се върнем към руската география, надеждите за неизчерпаеми природни запаси в Сибир не са особено перспективни.Проучените запаси се оценяват на 30 трильона щ.д., непроучените – пак на толкова. Оптимистичната прогноза за проучени и за непроучени е 140 трильона щ.д. От тях 112 трильона щ.д. са практически неизползваеми поради безумно високата себестойност (добиването на 1 барел нефт в Кувейт струва 4 щ.д., в Русия – 14 щ.д.). Руските нефтени запаси ще се изчерпят (при днешния темп на експоатация) за 30-40 години. Ако РФ живее само от продажбата на проучените природни ресурси и за всеки руснак се отделят по 2000 щ.д. годишно (това е мизерна сума от 170 щ.д. на месец), ресурсите ще стигнат за 100 години. А после ?
Това просто означава, че сегашната икономическа политика на РФ е егоистична и с много стеснен исторически хоризонт.Днес Русия търси съюзници само за бизнес без сантиментално-езикови общности, без дразнеща антируска риторика и уверения в геополитическо братство.Но това е класическа олигархична схема, която разглежда света като асоциация от корпорации и при която печелеят крупните капитали от двете страни.Така цивилизационна идентичност не се пази, държавност не се укрепва, и идеали и въжделения не се реализират.България не е подходящото място, където Русия трябва да печели.
Остра практическа необходимост на деня е съвместното преразглеждане на отношенията България-Русия на всички етажи от историческия процес. Главна непосредствена задача – разкъсването на цивилизационната блокада около двете страни. За Русия това се вижда с просто око, за България е скрито под фалшивите лозунги на ЕС и неговата демагогска политика.Българите са разбрали, че без руска помощ са зле, но руснаците има тепърва да схващат, че без България няма да получат пълна цивилизационна и геополитическа кондиция. Историческите неразбирания и обиди бледнеят на фона на разгръщащия се гигантски природноисторически процес и националната съдба е в ръцете на всеки народ.
За някои очевадни последици от дванадесе...
Девети септември 1944 г. като втори циви...
Какво ми дава основание за подобно твърдение? В протестите на работниците от ВМЗ- Сопот вече активно се включват младежите, а те са революционна сила! Работниците се страхуват от купените профсъюзи, а младежите няма какво да губят. Те се борят не само за родителите си, а и за своето бъдеще.
