(по повод годишнината от раждането му)

Всеки, който следи българските медии, не може да не отбележи странен факт – рядко минава ден без някъде да не бъде споменато името на Сталин – за добро или за лошо, в повечето случаи – за лошо.

           Българските невежи антисталинисти често обвиняват Сталин за израза :„Няма човек, няма проблем”. Истината е, че Сталин никога и никъде не е казвал подобно нещо. То е измислица на писателя Анатолий Рибаков в романа му „Децата на Арбат”. Освен това, изразът е верен, защото е принцип на правораздаването-хващаш престъпник, туряш го в затвора или на въжето и конкретния въпрос е решен..                       Използва се всеки удобен и неудобен случай, за да се оклевети Сталин, като не се подбират средствата. През 2009 г. се забърка въпросът за Студентския град (поради гибелта на студент) и веднага реагира Анета Петкова от в. „Труд” : „Няма студенти, няма проблеми в Студентския град, би казал другаря Сталин”  („Труд” от 18.02.2009 г.). И какво излиза ? - дори невръстните журналистки знаят какво би казал „другаря Сталин” (???).  

           В началото на юни 2009 г. във в. „Уикенд” от 4-10.07.2009 г. се появи материал със стряскащото заглавие „Георги Димитров вбесява Сталин”. В него се описва как Г.Димитров е бил хокан като непослушно дете и подлаган на унизителна критика от „грузинския сатрап” за свое официално изказване от 22.01.1948 г., в което говори надълго и нашироко за създаване на бъдеща балканска федерация от България ,Румъния, Югославия ,Албания, Полша, Чехословакя, Унгария и Гърция. Но нищо не се споменава, как западната пропаганда веднага се възползва от непремерените изказвания на Г.Димитров и се нахвърля не срещу него, а срещу Съветския съюз. Така че в реакцията на Москва – дори да я е имало - няма нищо особено. Що се отнася до хокането на българските ръководители  има достатъчно свидетели (виж спомените на Вълко Червенков – „Вълко Червенков за себе си и за своето време”. „ЛИК”. София, 2000. 186 страници ), според които Сталин никога не си е позволявал господарско отношение към ръководителите на социалистическите страни, за разлика, например, от Никита Хрушчов и Михаил Горбачов. Последният не се спираше пред нищо, в това число и пред физически убийства (Чаушеску, Хонекер, Наджибула).

            В. “Политика” в броя си от 27.03-2.04.2009 г. представя нашироко (автор- Деян Енев) последната, трета част от трилогията на Василий Аксьонов „Московска сага” – „Затвор и мир”. Самото вестникарско заглавие е много шокиращо : „Исполински пирон в ковчега на Сталин” (??!). Пояснява се, че „чрез съдбите на членовете на фамилията Градеви в рамките на трилогията пред нас се изправя с целия си величав трагизъм съдбата на руската интелигенция, минала през кланицата на революцията, войната и сталинските лагери, но запазила вроденото си благородство и аристократизъм”. Специално за третата част, г-н Д.Енев акцентира на образа на Сталин и посочва „незабравимата сцена, в която хирургът Борис Градев е откаран по спешност в кремълските покои, за да спаси от двуседмичен запек генералния секретар” . Дали точно това е „исполинският пирон в ковчега на Сталин” остава загадка. Но щом стигнаха до някои биологични специфики на личността на Сталин, значи на антисталинистите не са им останали никакви доводи, освен да се ровят по сталинското тяло, докато не попаднат там, където заслужават.

            Поредната „черешка на тортата” се намира в статията на Христо Блажев „Властниците имат интересни младини” (в. „Сега” от 12.12.2009 г.), където е написано следното : „Младият Сталин е писал стихове. Тази лирическа душа по-късно не се свени да участва в обири, заради което е арестуван и пратен на заточение. Именно той, кандидатът за духовник, впоследствие става един от най-свирепите врагове на религията”. Човек да се чуди поради що се пишат подобни глупости и измишльотини – поради невежество или поради обсебване от зли духове.

           Контрареволюцията и „демокрацията”, чрез своите слуги и прислужници, превърнаха подобни разпространявани измислици в мит и успяха да го набият в съзнанието на не малко млади хора. Безогледната антисталинска пропаганда върши работа – понякога и сериозни, и уважавани хора се подвеждат по антисталинските глупости. Така например, проф. Панайот Танчев, доктор по медицина от Лайпцигския университет, в чудесната си антидайновска статия във в. „24 часа” от 14.12.2011 г. пише следното по повод самоубийството на двама лекари от Пирдоп, обвинени несправедливо в смъртта на дете на операционната маса : ”Какво ще кажете ? Навярно, че те са убийци и съвсем „правилно и навременно” (Й.В.Сталин) са си сложили край на живота...”. Извинявам се на професора, но това е доведено до крайност „научно” словоблудство.

            Специално и авторитетно се изяви и председателят на БСК Божидар Данев : „Добавката за стаж води автоматично повишаване на доходите само защото някой е стоял на работното си място. Това е белег на сталинизма и трябва да се премахне”. Както се вижда, г-н Данев не стои, а усилено се труди на работното си място. И като няма какво стойностно да изработи, се заема да оправдава егоизма и алчността на капитала с подметките на Сталин. Той смята това за  убийствен аргумент на неговите икономически „открития”. Може да се надяваме, че съвсем скоро някой ще извади измукани от пръстите си думи на Сталин, че пенсионерите трябва да се елиминират, защото не създават принадена стойност, т.е. не са „икономически ефективни”.

           Веднага след смъртта на Сталин (5.03.1953 г.), в английския парламент започват изказвания пълни със злоба и ненавист. Още в началото присъстващият Уинстън Чърчил демонстративно напуска и се прибира у дома си. Репортерите се втурват след него и искат да знаят какви са мотивите на постъпката му. Чърчил приема само двама и им казва : „Причините да напусна са две : (1), не желая да слушам как се глумят над паметта на гения и (2), искам сам със събе си да изпитам радостта от смъртта на моят велик враг”. Който както иска така да интерпретира думите на Чърчил. Така или иначе, Уистън Чърчил не е  днешните доморасли антисталинисти. Уинстън Чърчил е английски аристократ. Това все пак значи нещо.

            Нямам намерение да противопоставям на изброените антисталински глупости други мнения за Сталин, от които може да се състави цяла дебела книга. Но за мен е показателно мнението на Соломон Волков - съветски десидент живеещ на запад, музиковед и културолог, написал прекрасни книги в съавторство с Йосиф Бродски и Джордж Баланчин („Частный кореспондент” от 1.10.2011 г.) : „Мисля, че Сталин беше фигура, която държеше всичко в ръце и  наблюдаваше персонално всеки от елита . На Запад отказваха да вярват на това, което казвах, и ме убеждаваха, че не може един човек да се занимава едновремено с военна промишленост, икономика , нефт и култура. Оказа се, че да, може – има такива дяволски надарени хора. Сталин беше личност със свръхчовешки биологични данни. Такива хора се раждат един път на сто години. И когато казвам това, ме обвиняват в симпатии към тази личност. Отговарям им, че сталинския период е мой период, той е моя живот и аз добре го познавам”.

           През 1942 г. Чърчил празнува рожденния си ден в Москва, където е на официално посещение. На честването Сталин вдига тост : „За моя боен приятел Чърчил !” В отговор Чърчил изказва увереността си, че съветският ръководител, който може да бъде поставен редом с най-великите фигури от световната история, заслужава да се нарича „Сталин велики”. Реакцията на Сталин е неочаквана. „Почестите, които ми се оказват, всъщност, принадлежат на руския народ. Лесно е да бъдеш герой и велик лидер, когато имаш работа с такива хора, като руснаците...Червената армия се сражава геройски, но руския народ нямаше и да търпи друго поведение от своите въоръжени сили. В Русия, даже не особено храбрите хора, стават герои”.

          През юни 1969 г. президентът на Франция генерал Шарл де Гол  пристига на официално посещение в Съветския съюз В официалната му програма е и полагане на венец върху гроба на Сталин. Може само да си представяме как са се чувствали тогавашните съветски партийни и държавни ръководители, когато високият, по младежки стегнат и облечен във военна униформа  де Гол, е стоял мирно пред гроба на Сталин, отдавайки по военному чест.

         Ще завърша със забележителната мисъл на Хегел : : „За слугите и прислужниците няма велики хора, но не защото такива няма, а защото те- слугите и прислужниците-  си остават слуги и прислужници”.

          Днес Сталин е духовният вожд на Русия и нейната последна надежда.

Отличен постинг. Още една крачка по пътя на необходимото реабилитиране на Сталин в общественото съзнание. Показаното отношение на Чърчил към Стлин е прекрасна илюстрация на един много важен, но обикновено премълчаван проблем, проблемът за човешката глупост. На фона на това отношетие на гений към гений изпъква съвсем релефно посредствеността на върлите антисталинисти по света и нас. Нашите са по-колоритни и затова глупоста им е по-очевадна. Това се дължи най-вече на исторически сложилото се преплитане на дилемите „комунизъм – антиковунизъм” и „русофилия – русофобия” Всеки антисталинист, който, прочитайки постинга и замисляйки се върху посоченото отношение на Чърчил, не може да го разбере и оправдае, е или глупак по рождение, или страда от придобита интелектуална недостатъчност, дори когато е високообразован. Тук глупостта се изразява в неспособността да се различат познанието от ценностите, истината от предубежденията, науката от идеологията. Трагедията на тези хора е в това че те не са способни „да видят” глупостта си, както далтонистите не усещат частичната си цветова слепота. А още по-голяма трагедия е неспособността им да приемат и осъзнаят тази своя частична интелектуална слепота (ЧИС).
06. 01. 2012 г.