Прочетох материала „Защо няма сблъсък между 20 – и 40-годишните” на Марин Бодаков във в. „Труд” от 9.10.2011 г. В основата си това е честна изповед на човек сблъскал се с един от основните проблеми не само днес, но и през цялото време на съществуване на човечеството. Може да се твърди, че това е онтологичен проблем, проблем на човешкото битие.Много учени, държавници, политици, интелектуалци са разсъждавали по него, но освен праксиологически изводи и признаване на фактите, до друго не се е стигало. Съвременната наука също не може да се похвали с кой знае какво – продължава да се чувства липсата на теоретично обобщение. Набелязват се някакви положителни тенденции, като чертите на формиращата се нова методология – поведенчески анализ – но какво ще излезе от нея, не е съвсем ясно. А през това време историята „скърца” по своя криволичащ път.
Из надписа на египтянина Пирс върху папирус преди 4500 години : “Земята ни върви към упадък : рушветчийството и корупцията процъфтяват ; децата престанаха да слушат родителите ; всеки иска да напише книга и краят на света е близо” (из в. “Сега” от 16.04.2007 г.).
“ Младежите вече не искат нищо да учат, науката е в упадък, целият свят върви с краката нагоре, слепци водят други слепци и ги тласкат в бездни, птиците се хвърлят преди да са излетели, магарето свири на лира, воловете танцуват... Всичко се отклонява от своя път”. ( Умберто Еко – Името на розата. „Народна култура”. София, 1985. Стр. 70.).
От така наречената «младеж», най-активни са студентите. Тук не е нужен поведенчески анализ, като че ли нещата са ясни – активни са тези, които нещо знаят и разбират., макар че и тук еволюцията е дълга.
Една от първите студентски акции е от март 1229 г. Парижките студенти се вдигат на стачка, след като тогавашните полицаи убиват няколко от тях. Наистина, студентите не са съвсем безгрешни. Твърде често избухват пиянски скандали с гражданите, преимуществено заради неплатени сметки по кръчмите.
Следват години на студентски побои и дори на забранените вече дуели и намесата на полицията е неизбежна. Така постепенно става политизацията на студентите. Отначало това не е протест против конкретния политически режим, а срещу несправедливото устройство на света.
На 8.02.1917 г. петербургските студенти излизат на протест срещу заповедта на министъра от Временното правителство Лев Кассо за ликвидиране на университетската автономия.
По принцип, студентските протести не са «леви» протести. Като бъдещи интелегенти и интелектуалци, студентите се изживяват като извънкласов и надкласов организъм, пазител на свещенните ценности за братсто, равенство и свобода. Пример са събитията в Сорбоната през 1968 г.
Активни «леви» в Сорбоната практически е нямало. Но когато няколко от тях са арестувани, студентите, наблюдаващи от терасите наоколо ставащото, се втурват на помощ и отблъскват полицията. На 3 май полицията щурмува университета. Студентите отвръщат с барикади, на 6 май Латинския квартал става бойно поле : ранени са 600 студенти и 300 полицаи. На 13 май 800 000 души излизат на протест срещу полицийските зверства. И все пак, властта не отстъпва до 20 май, когато студентите получават подкрепа от профсъюзите – на улиците излизат 10 милиона души !! Борбата е спечелена, след една година президентът де Гол подава оставка.
По-голям обществен резонанс, но не повече, има убийството от националните гвардейци на 4-ма студенти от Кентския университет-САЩ, протестиращи с цветя в ръце срещу войната във Виетнам (4.05.1970 г.), По същата причина са малтретирани студенти през август 1968 г. в Чикаго по време на конгреса на Демократическата пратия, определяща своя кандидат-президент.
Японските студенти цели 20 години (до 1985 г.) водят непрекъсната, разрушителна и кръвопролитна война срещу строителството на летището Нарита. Това е борба не срещу собствено летището, а срещу преселването на хиляди селяни, които губят поминък и обедняват.
В Южна Корея студентите започват протести на 15.05.1960 г. срещу фалшифициране на изборите от диктатора Ли Син Ман. Полицията ги разпръсва, но на 11 април е открито тялото на студент, който властите са обявили за удавник, но се оказва, че е убит от граната със сълзлив газ. Протестите започват отново, армията «стреля на месо». Загиват 125 студенти. Студентите са подкрепени от своите преподаватели, по които армията отказва да стреля. Ли Син Ман бяга, в Южна Корея за малко възниква гражданско управление.
През ноември 1973 г. се вдига на бунт срещу хунтата на «черните полковници» атинската политехника. В нощта на 17 ноември танковете навлизат на територията на политехниката. Загиват 24 души, в това число и 5-годишно дете, има над 1000 ранени. Това беше пирова победа. След една седмица диктаторът Пападополус е свален от неговите колеги, след една година пада и цялата хунта.
Помнят се трагичните дни и нощи (15.04 – 4.06.1989 г.) на пекинския площад Тянанмън, където се проля много студентска кръв поради безполезната енергия на младежта (в. «Комерсант» от 16.12.2011 г.).
Кратката хронология показва, че студентските протести и бунтове са ефектни, провокиращи, но съмнително плодотворни и са повече индикация, отколкото решение на проблемите. Войната във Виетнам завърши и поради това ,че не се приемаше от американския народ, а не само от студентите, пък и сега не виждаме студентски протести срещу глобалната разпасана американска военщина. Сорбоната също мълчи пред военната грандоманщина на президента Саркози и наглата авантюра в Либия. На генерал де Гол му «скроиха шапката» американците поради неговата самостоятелна европейска политика и напускането на НАТО, пък и студентите «победиха» , когато получиха подкрепата на трудовите хора, на френския народ.Гражданско правителство Южна Корея получи 30 години след студентския протест, а «черните полковници» си отидоха поради инвазията на Турция в Кипър.Къде изчезна революционния устрем на българските студенти от 90-те години на 20-я век ? Отече се във водопроводите на чуждестранните университети или заглъхна сред фанфарите на новата образователна студентска система ?!Протестираха срещу чл. 1 от социалистическата Конституция, а си траят при превръщането на „самоуправляващите” се университетите в търговски дружества и непосилните, и непрекъснато увеличаващи се такси.Къде остана тяхната социална чувствителност ?
Много малко днес се говори за революционните традиции на българското студенство, които в социално-политически смисъл ги отличават от бойката студентска антиполитичност на повечето от споменатите примери.
През 1930 г. в България е създаден Българския общонароден студентски съюз –БОНСС, бойна организация на студентството, която завладява Софийския университет (за подробности виж Георги Панчев – Младост наша. „Народна младеж”. София, 1967. 608 стр.). БОНСС беше лява, дори твърде лява организация и стоеше много близо до Комунистическата партя. И досега се помнят нейни легендарни акции във времето на профашисткото правителство на проф. Александър Цанков и общата стабилизация на капитализма – освиркването и изгонването на министър-председателя Цанков от Софийския университет (1931 г.), погребението на проф. Асен Златаров (27.12.1936 г.) , студентската стачка от 12.03.1936 г., голямата студентска демонстрация на 24.05.1936 г. БОНСС отгледа и възпита плеяда верни синове на народа –комунисти, станали по-късно, при въоръжената борба, нелегални партийни деятели, партизани, затворници и концлагеристи. Много от тях загинаха в Съпротивата.
Но което е истина, е истина : принадлежността към студентското съсловие не гарантира „лявост”, даже напротив. Каква „лявост” очаквате в Оксфорд, Кембридж и Харвард – те са създадени за съвсем други цели. Естествено, не това е причината за пропастта между поколенията. Новите поколения не забелязват, че влиянието на първичната заобикаляща ги среда отдавна е приключило и че днес, всички нас ни формира вторична хуманитарно-информационна среда, която задава такъв ритъм на чувственото възприемане на реалността, който прави човешкия разум излишен и безполезен разкош.Такава е средата в семейството, улицата, училището, университета и работата.
В онези, отминали времена, българското студенство беше „ляво”, защото българския народ беше беден, ядосан и ляв. Българското студенство днес е такова, каквато е, защото българският народ е беден, смирен и никакъв.
Попитали радио Ереван, кой е най-големия и надежден ресурс за излизане от кризата. Радиото отговорило : „Човешката глупост”. Защото глупакът търпи всичко поради витаене в облаците и в чакане на Месията. А когато „месията” дойде, първата му работа е да оноди глупака.
