Блогът на gindev :: БЪЛГАРИЯ И ВРЕМЕТО НА ТОДОР ЖИВКОВ

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

07.11.2011 12:02 - БЪЛГАРИЯ И ВРЕМЕТО НА ТОДОР ЖИВКОВ

Автор: gindev Категория: Други

Прочетен: 39882 Коментари: 50 Гласове:

На 7.09.2011 г. беше отбелязана 100-годишнината на Тодор Живков – дългогодишен ръководител на НРБ и на БКП. Като всичко свързано със социалистическа България, датата беше интерпретирана противоречиво и превзето. На възпоменателното тържество в Правец не присъства и председателят на БСП Сергей Станишев поради административни причини ?! (Изпълнителното бюро на Висшия партиен съвет, по предложение на Георги Пирински, е взело решение подобни празници да се отбелязват като лична работа на всеки партиен член)

Защо ни интересува „времето на Тодор Живков” извън неговата личност, чието историческо значение призна и министър-председателя на България Бойко Борисов ? Защо отново и отново се връщаме към онова време, което, за добро или за лошо, няма да се върне ? Дали това е просто носталгия на маразматици, която неминуемо ще си отиде по биологични причини?

Не мисля. И на отделния човек, и на човешкото общество винаги са били нужни репери, отправни точки и знаци, по които и с които да съизмерва своето настояще, и да оразмерява надеждите си за бъдещето.

Аз искам да ви обърна вниманието към по-аналитично и дълбоко вглеждане във „времето на Живков”, а не само към сравнителна социология, доколкото сериозно сравнение между онова време и днешното време е трудно да се прави - те са диаметрално различни. Става дума за сериозни поведенчески, социални, постановъчни, дори онтологични въпроси, които имат пряка кореспонденция не само с настоящето, но и с всяко бъдеще време.

На първо време ще изброя само няколко от тях.

1. Въпроса може ли плебса да управлява държава, т.е. по същество, приложима ли е демокрацията (народовластието) в нейният автентичен вид.

2. Въпроса за инвариантността на принципите на властта спрямо същността на обществено-икономическия и обществено-политическия строй, известни от Теорията на властта, такава каквато я знаем от Елада до Макиавели.

3. Въпроса възможно ли е подържане на вектора на общественото развитие без спазване на принципа „целта оправдава средствата”, с други думи, ако целта не оправдава средствата, може ли средствата да оправдават целта.◄

Ще спра дотук, защото по-нататъшното изброяване ще ни отведе далече от темата. Но ако внимателно се вгледаме в изброеното ще забележим, че те до толкова са всеобщи, че с не по-малка сила се отнасят и до днешния ден, особено ако претърпят „съвременно модефикация”.

Първият въпрос може да ни отведе до феномена на „успелия простак” и до психологията на лумпените. Вторият – до атавизма в човешката еволюцията и до „животинското лидерство”.Третия – до паталогиите на увредения ум. Но това са отделни, големи и необозрими изследователски теми.

Критикарите на „онова” време обикновено започват с това, колко хубаво и щастливо е било при царския капитализъм и как веднага след 9.09.1944 г. е избит цвета на нацията (според сайта на недобитите български нацисти „Политика”, са избити 300 000 души и са репресирани още 200 000 - учители, адвокати, политици, военни, лекари, професори, преподаватели от ВУЗ, инженери, историци, учени, индустриалци и др. ) На негово място дошли шумкарите и започнала диктатура на необразованите, безкултурните и тъпи комунисти, които продължавали да тероризират оцелелите „образовани, културни” и „остри” прослойки от населението и с това довели страната до пълно опустошение. И като видели какво са направили, комунистите сами закрили проекта „социализъм” (Явор Дачков във в. „Демокрация” от 11.02.2002 г.).

Като изключим историческите фантазии на антикомунистите (за тяхното разобличаване е писано достатъчно много, като в най-благожелетелния смисъл става дума за синекдохично и катоптрично мислене, при което реалността се възприема чрез личната болка), нека да си припомним какво пишеха и приказваха много от днешните върли „демократи” активно присъстващи в общественото пространство, какво внушаваха на българина :

1. Индустрията е в дрипи.Съсипаха я плановата икономика, доставките за СИВ и вътрешния контрол върху цените. Всъщност, съсипа я държавния монопол (Венци Попов във в. “24 часа” от 27.08.1998 г.)

2. Чиракът е остатък от социализма (заглавие във в.”Нощен труд” от 17-18.09.1998 г.).

3. Корупцията не е от последните 10 години, тя е заложена в комунистическото общество, което създаде привилегиите ( Милан Миланов -интервю пред в.”24 часа от 11.01.1999 г.).

4. За неохотата да се даряват органи са виновни комунизма и църквата (Александър Чирков пред в.”24 часа” от 22.01.1999 г.).

5. Чалгата е една отвратителна работа, която се дължи на духовния упадък на нацията след близо 50 години комунизъм (Вили Кавалджиев – певец във в. “24 часа” от 3.02.1999 г.).

6. Бяхме щастливи при социализма, затова живеехме тъпо (Валентин Пламенов във в. “168 часа” от 11-17.09.1998 г.).

7. Традиционното семейство бе унищожено от комунистите ( Ивайло Дичев, във в. “24 часа” от 21.03.2000 г.)

8. БКП/БСП е проваляла България чрез съветската индустриализация при комунизма и чрез агресивната антиобществена приватизация, довела до срива през 1996 г. ...Реформаторите в БСП са разочаровано и маргинално малцинство (Милена Бордън във в. “Седем” от 26.01 – 1.02.2005 г.).

А ето и най-актуално изказване от времето на местните и президантски избори през октомври 2011 г. : „Това са целувнащите се юдински посткомунисти от партиите – мафии : БСП, ДПС, НДСВ и кръга на ГОЦЕ- ДС-то – умират и се опитват да хапят. То не бе Катуница, то не бяха взривове за платения от същата мафия боклук Сашо Диков, то не бяха комунистически простотии – те не могат да губят човешки. Те само трябва да бъдат убивани ! Сега разбирате ли защо в Чили Пиночет е бил прав!”( от интренет – 29.10.2011 г. – гочето)

Какво излиза ? След 9.09.1944 г. на власт идват прости хора, т.е. народа (плебса), които не са в състояние да управляват и затова провалят държавата. Но пък след 10.11.1989 г. на мястото на социализма се установява демокрация, така любима на днешните отрицатели на социализма. И какво ? Пак нищо добро. Отрицателите попадат в неловко положение, защото какво е демокрация ? В умните книги е казано, че демокрацията е власт на народа, народовластие, т.е. общество на плебса. Но да се твърди, че днешното управление в България е народовластие е твърде пресилено, да не кажем – комично. Но нека не обръщаме внимание на очевидното същностно противоречие, което, само по себе си, е тежко обвинение към днешните „демократи”, ако не в лъжа, то в пълна липса на знания, нещо неподходящо за образована и културна прослойка. В същност, днешните „остри философи” виждат социализма като охлокрация (господство на тълпата).

Проблемът за демокрацията схващан като възможност на народа (плебса) да управлява не е от днес. Той възниква още в родината на демокрацията Елада. Мнозина от добре известните елински философи са ярки противници на демокрацията. Сократ, например, смята, че само благородните хора могат да претендират за знание. „Земеделците и другите работници са твърде далече от възможността да познаят себе си ...тъй като знаят само онова, което има отношение към тялото и му служи...И затова, щом познанието на самия себе си е белег на разумност, никой от тези хора не може да бъде разумен, поради самото свое занятие” (История на философията, том І. „Нариздат”. София, 1946 г. Стр. 169).

Въпросът за управлението на плебса възниква веднага след октомврийската революция, но е тясно свързан не само с неумението да се управлява,но,главно, с нежеланието да се работи по новому. Най-ярко това проличава в отчетня доклад на В.И.Ленин на ХІ-я конгрес на РКП (б) през март 1922 г. В него Ленин разказва, как наркома на външната търговия Л.Б.Красин е съботирал закупуването на продоволствие в тежката и гладна зима на 1922 г. Ленин подчертава, че 99 от 100 комуниста не умеят да управляват и трябва да се учат и, че 16 от 18 наркомата (министерства) за нищо не стават. Точно вредителството в ръководството и управлението на страната (съзнателно или поради негодност) най-много безпокои Ленин. И това е разбираемо- става дума за най-тежкия период на току що създадената съветска държава – държавата на плебса.

Омразата към властта на народа от страна на експлоататорските класи, проличава от един исторически епизод.

Елада. 5-ти век пр.н.е. Кипи яростна класова борба често протичаща в улични схватки, завършващи понякога с поголовно унищожаване на врага.Аристократите се обединяват в тайни общества наричани хетерии, в които се дава следната клетва : „Ще бъда враг на народа и ще се старая да им причинявам толкова злини, колкото мога”. На паметника на философа Критий и на падналите с него олигарси стои надписът : „Този паметник е издигнат за мъжествените хора, които, макар и за кратко време, обуздаха дръзката прищявка на проклетия атински народ” .(История на философията, том І.”Нариздат”. София, 1946 г. Стр. 142,161).

Чудя се само, дали нашите управници са давали подобни клетви и дали върху тяхните гробове ще поставяме паметници с подобни надписи. Времето ще покаже !

Винаги до сега в историята на класовите общества, експлоататорите не са признавали и не са желаели управление на плебса. Приказките, с които ни хранят над 20 години за някаква „демокрация” са празна работа, заблуда и утопия – това най-добре личи от отношението към така наречената „пряка демокрация” – имам предвид референдумите. Едва ли някой си спомна изказване на Доган от 28.01.2004 г. (в. „Сега”) : „Народа не е дозрял, за да се допитват до него по важни въпроси. Това е опасна игра на демокрация”. Всезнайковците от ЕС изпаднаха в прострация, когато гръцкия министерски съвет прие решение да постави на референдум европейските предложения за спасяване на Гърция от финансов фалит – управляващите от почти всички страни в ЕС скочиха срещу гръцкия референдум (VESTI.BG FJ 2.11.2011 г.). Какви още доводи са нужни за европейското „народовластие” ?

Българският народ опроверга практически както философите от древността, така и новоизпечените притежатели на „синя кръв”, на които още им личаха потурите. Той създаде високоорганизирана и просперираща държава. Българското знаме гордо се развяваше по земи и океани, българи стигнаха и до космоса.

“Несъмнените успехи на социализма на строителния фронт нагледно доказват, че пролетариата може с успех да управлява страната без буржоазията и срещу буржоазията, че той може с успех да изгражда промишлената база без буржоазията и против буржоазията, че той с успех може да ръководи народното стопанство без буржоазията и срещу буржоазията, че той успешно строи социализма въпреки капиталистическото обкръжение” (Сталин – За въпросите на ленинизма. Сочинения, том 8, стр. 13-90).

Българската държава на плебса получи своето признание не от някой друг, а от САЩ, от ЦРУ. За да събуди дребна и малка България интереса на могъщият империалистически хищник и желанието му на всяка цена да ни пречи и да ни компрометира, означава само едно – социалистическа България беше постигнала извънредно много, беше се превърнала в световна държава. Това е огромният исторически принос на социалистическа България в съкровищницата на човешкия дух. Заслугата на „времето на Тодор Живков” в тази героична трудова епопея е несъмнено.

Петима братя строят високите заводски комини при социализма. На единия от тях стигнали до 180 м., а трябвало да направят 300 м. И там големия брат пада и се пребива, а те слагат паметна плоча : „Бате, до тук ни води ти, ние продължаваме до върха !”(из интревю на Иван Славков във в. „168 часа” от 7-13.01.2000 г.). Ето това прави освободения народен дух, духът на плебса.

„Всички, които казват, че България преди 10.10.1989 г., е била бедна, са просто безсрамници. България беше богата с труд и интелектуален потенциал” (Петър Дертлиев – последно интервю пред в. „24 часа” от 7.11.2000 г.). Това е Дертлиев – с всичките си лагери и репресии.

Съвсем скоро, при получаване на артистичната награда „Аскеер”, известният социалистически Народен артист Коста Цонев нарече своите социалистически колеги „бандити и бедняци” (в. „Нова зора” от 4.10.2011 г.).Царистът Цонев ,изглежда, още не е изязъл от ролята си в социалистическия филм „Сватбите на Иван-Асен”. Какво да се прави – така става с напредване на годините.

По втория проблем, за властта, няма да се занимаваме с анализ и позоваване на авторитети, а просто ще перефразираме въпроса така : как трябва да се отнася към властта победилия плебс ?

Очевидно, властта, както и да я дефинираме, както и да я обясняваме, представлява нещо много привлекателно и желано, при това, независимо на какво равнище се упражнява. Вероятно, това е чувство , че съдбата на много хора зависи от тебе ; вероятно, че човекът с власт се надява да живее охолно и щастливо ; вероятно си мисли, че са му позволени неща, които на другите хора не са позволени ; а вероятно, че е всичко изброено –плюс заедно много други хубави и желани неща. Фактът си е факт – всеки, който докопа власт, желае да я задържи колкото се може по-дълго и да я приумножи. Това се наблюдава във всички общества, поне досега. На всяка държавна власт принадлежат следните черти : подмазвачество, корупция, нагаждачество, вътрешно-партийни борба, кариерни успехи на посредствеността, по-голямо или по-малко пренебрежение към народа. Трябва да се каже, че такава перспектива тревожеше всички участници в социалистическата революция.

Ето какво пише до приятели (1928 г.) Кръстьо Раковски, българин, потомък на Г.С.Раковски, виден деец на ВКП(б), председател на първото съветско правителство на Украйна, близък приятел на Л.Д.Троцки :

“В представите на Ленин и на всички стари болшевики, задачата на партийното ръководство е да предпазва партията и работническата класа от разлагащото действие на привилегиите, на преимуществата и различните други отстъпки, от сближаването със старото дворянство и буржоазия, от развращаващото влияние на НЕПа, от съблазните на буржоазния морал и идеология...

В пролетарската държава, в която капиталистическото натрупване не е разрешено за членовете на управляващата партия, диференциацията става отначало функционална, а след това –социална. Аз не казвам класова, а социална. Социалното положение на комунист, който ползва държавна кола, хубава квартира, редовна отпуска и получава партиен максимум, се различава значително от положението на комунистта, работещ в мините”....

С помоща на деморализиращи методи, превръщащи мислещите комунисти в машини, убиващи волята, характера и човешкото достойнство, върхушката се превърна в несменяема олигархия, подменяща класата и партията...Над всички и всичко неограничено господства йерархията на партийните секретари” (Цитира се по книгата „Лев Троцки : перманентната революция”. „АСТ”. Москва, 2005. Стр.204-206).

За тези опасности предупреждаваше още Бабьоф, когато говореше за ролята на бившите дворянки, по които якобинците много си падаха. “Какво правите малодушни плебеи – възкликваше Бабьоф – днес те ви прегръщат, а утре ще ви удушат”. (цитара се по Троцки, стр. 205-206). Оттук произлиза и крилатото изречение : “ Якобинец станал министър, не е вече якобинец”. Достатъчно е да се припомним, за кого се женеха децата на висшите ръководители на социалистическа България (Лили Иванова, Богдана Карадочева, Миглена Кунева, Йорданка Христова т.н.и към каква идеология повечето от тях днес принадлежат).

Енгелс съветваше :

„Комуната трябваше от самото начало да реши, че работническата класа, за да не загуби много от своето току-що завоювано господство, трябва, от една страна, да премахне цялата стара машина за потискане, а от друга – да се осигури против своите собствени депутати и чиновници, като ги обяви всички без каквито и да е изключения за сменяеми по всяко време...В същото време Комуната въведе безпогрешното решение да плаща на всички длъжностни лица, както на висшите, така и на низшите, само такава заплата, каквато получаваха и другите работници” – Енгелс (К.Маркс, Ф.Енгелс – Съчинения, том 17, стр. 602, 341).

Посоченият от Енгелс принцип е верен, но засега е утопия. Той се отнася за окончателната победа на социализма в планетарен мащаб и то след дълго време на развитие и укрепване. Ленин се опита да го въведе веднага след Октомврийската революция (партминимум и партмаксимум), но принципа не успя да се наложи. Оказа се невъзможно министър-председателят да ходи сутрин на работа с трамвай, тролейбус, автобус или метро, или да кисне по опашки в магазините – невъзможно и това е ! Сталин постигна сменяемост на чиновниците от всички равнища и корупцията при него беше минимална, но трябваше да използва нетрадиционни средства, които бяха твърде сурови. От гледна точка на народопсихологията, обаче, сталинският подход винаги ще среща одобрение. Всичко, което подронва и ерозира духовната резистентност на народа, трябва да се наказва сурово и безпощадно.

Непосредствените участници в революцията запазиха в голяма степен скромността и самоограниченията, налагани от комунистическия мироглед, но трудностите и рисковете започнаха още с първото поколение след тях. Децата на това поколение не бяха прости селяни, работници, учители и дребни занаятчии. Не, те бяха деца на професори и генерали, на дипломати и ръководители на огромни заводи, на министри и на народни депутати.Това бяха деца със самочувствието на „червена аристокрация” – видели свят и учили, и знаещи много. Те нямаха желанието да станат „социалистически пуритани”, те искаха „своето”, без да се интересуват от плебса. С второто поколение стана още по-зле. Не е за чудене, че много от днешните богаташи, корупционери и спекуланти са от „бодрата комсомолска смяна”.От същия този Комсомол, който трябваше да готви нови кадри за БКП. Просто новата „аристокрация” не желаеше да живее така, както живееше средния българин.

В „помощ” на такъв буржоазен уклон беше и променената ситуация в света. България, по мерките на социалистическият лагер, беше отворена страна, хората (плебса) пътуваха, гледаха и виждаха.

Суровият социалистически строй съдържаше в себе си потенция (вероятност) за своята гибел още при самото реализиране на модел. Оказа се невъзможно десетки години обществото да бъде принуждавано да живее спартански, на границата на оцеляването, пък макар и в името на един прекрасен идеал. Един от почти абсолютните показатели за това, къде днес се позиционира политически и идеологочески даден човек, е да се види къде се е позиционирал по-рано, къде се учат,работят или живеят неговите деца, членовете на неговото семейство. Важното е да се види доколко индивида и обкръжението му са били подложени на социокутурните вируси за поразяване на съзнанието от един фалшив и уродлив свят, но цветен, бляскав и привлекателен. Този свят притегля и мами, той е за малцина, но всеки се стреми към него и всички вярват, че ще успеят. Излиза, че порокът е по-силен от добродетелта, което, впрочем, е известно от векове. „Моралът – това е „Impuissence, mise en action” (превърнато в действие безсилие) – казва Маркс – Винаги щом се сражава с порока, той търпи поражение”. Не бива да забравяме, че според поведенческия анализ, и на-страшната диктатура, и най-развратната власт, ще събере, на абсолютно свободни избори, не по-малко от 20% от гласовете.

Това е онтологичната бездна, пред която се изправи социализма и която не можа да прескочи.

Трябва да се признае, че по „времето на Тодор Живков” беше направено много, тази онтологична бездна да бъде запълнена. Ако бегло се сравнят бонусите на средната и висша управляваща прослойка тогава и сега, както и самият им жизнен стандрат, разликата наистина е огромна, някъде над 100 пъти. С други думи, тогава властниците живееха 100 пъти по-близо до народа, отколкото днес. Самият факт, че тогава активно се обсъждаше този въпрос сред народа само показва, колко много се беше променило съзнанието на плебса за самият себе си. И това също трябва да отнесем към заслугите на „времето на Тодор Живков”. Някой при днешната „демокрация” да обсъжда активно проблема защо има заплати от 200 лв. и заплати от 20 000 лева, т.е. разлика от 100 пъти ? Самият въпрос изглежда днес толкова нелогичен и странен, че всички само повдигат рамене.Да помислим по това и тогава много неща от „времето на Тодор Живков” ще ни станат по-разбираеми. Това време се „стараеше”, и в много отношения успя, да превърне плебса в господар на себе си и на страната, да го направи наистина годен да управлява. Бяха преодолени огромни ментални предизвикателства, беше отслабен натиска на 168 години византийско „присъствие” и на 482 г. турско робство, т.е. на 650 години бездържавност (това е 50% от съществуването на България), плебса беще изведен на старта към достойното бъдеще. Както се казва : за 45 години – толкова и нека други да направят по-добро !

Събитието, което в най-голяма степен е свързано с проблема „Целта оправдава средствата” от „времето на ТодорЖивков”е ,така наречения „възродителен процес”. Този процес е арена на яростни политически сблъсъци и е обрасъл с много лъжи, предубеждения и митове. Причината е е в дълбоката същностна разлика между „цел” и „средства”.

Понятието цел лежи, преимущвено, в плоскостта на праксиологията и е свързано с понятия като „целесъобразност” и „ефикасност”, докато средствата – в сферата на нравствеността и логически е подчинено на целта. Това просто означава, че ако признаем дадени средства за безнравствени, не трябва да обвиняваме средствата, а целта. Понятийното пресичане между двата термина неизбежно води до всевъзможни спекулации и егоистични интерпретации. Приемайки като изходно предположението, че историята поставя пред хората само такива цели, които те практически са способни да достигнат, противопоставянето на цел и средства винаги скрива, маскира интересите на определени лица, класи и прослойки.

Когато целта е формулирана (осъзната, избрана, определена), се подбират средствата за нейното достигане. Подборът се извършва чрез принципа на максималната ресурсна икономия, т. е. действията на обекта по достигането на целта трябва да бъдат максимално икономични. Този принцип носи названието бръснача на Окам : същностите не трябва да се увеличават без нужда, т.е. не трябва да се прави с повечето това, което може да се направи с по-малкото. Следователно, целта определя средствата. Що се отнася до непрекъснато критикуваната по морални съображения максима целта оправдава средствата, става дума за методологично и понятийно недоразумение и разминаване. И тактическата и стратегическата цел за оцеляването не подлежат на морални оц;енки, тъй като това означава да оценяваме природата, т. е. нещо, което е вън и независимо от нас. Нито земетресенията, нито вулканичните изригвания, бурите, ураганите и т. н. са добри или лоши, полезни или вредни, честни или нечестни и т. н. Те са това, което са, освен ако не търсим в тях божествената воля адресирана конкретно срещу нас (например, срещу човека). И ако, все пак стигнем и се решим на морална оценка, трябва първо да оценяваме целта, а след това – средствата.

По този повод трябва да се изтъкнат три момента.

Първият е, че самото изтъкване на контрааргумента като аргумент е съмнителен - просто, колкото и да е неудобно, трябва да се признае историческият факт,че иезуитския принцип масово и широко се използва -. нито по-вече, нито по-малко. От формална гледна точка не е излишно да припомним, че в римското право съществува термина “tu quoque” , което значи “като другия”. Според него, ако нарушителят на международното право докаже,че неговият военен противник е вършил същото като него, обвиненията се снемат и срещу двете страни.

Вторият е, технократичното несъответствие в самия принцип. Практическото му приложение предполага, че когато целта е избрана, съществува и множество от средства, за всяко от които е сигурно и доказано, че прилагането му реализира целта и се различава от другите само по нравствената си оценка. Формирането на такова множество с вътрешна нравствена доминация не винаги е възможно, тъй като самото множество, много често, съдържа само един елемент. Нещата стават още по забъркани, когато ограниченията върху средствата от множество са много и някои от тях са фатални за реализацията на целта.

Третият е, че диалектическото отрицание на принципа води до друг принцип – средствата определят целта – който е много по-опасен от първоначалния от нравствена гледна точка. Казано простичко, “имам пушка и за това ще стрелям със нея независимо по какво, може и просто за удоволствие”.

Прилагайки тази постановка спрямо „възродителния процес” нещата изглеждат по друг начин.След всичко, което българската държава направи за турското малцинство, а то беше много, трябваше ли да се постъпва така от гледна точка на самата държава? Интересното е, че самите „турци” го признават. „Вече освободен от ареста, Тодор Живков отива на местно тържество в Юндола, до Велинград. Там най-бурно и възторжено го приемат присъстващите турци. Те му благодариха, че през неговото управление са живеели заможно и спокойно, че са си построили нови къщи, че са имали сериозни трудови доходи. Народното съзнание е сложно функциониращ организъм : то не се влияе единствено от спомена за възродителния процес, обемащ около 3-4 години, а „помни” всичките три десетилетия, през които хората са се раждали, възпитавали, получавали безплатно образование, трудили са се със стабилни заплащания, получавали са самочувствие. И затова сега благодаряха на бай Тошо” (Чавдар Добрев във в. „Нова зора” от 11.11.2011 г.). Хубавото е, че от дистанцията на времето ислямското малцинство е осъзнало, че възродителния процес е бил в тяхен интерес, за още по-тясна и дълбока интеграция в българското общество и принудата е била точно толкова, колкото е във всяка съвременна демократична държава. С други думи, използваните средства са били напълно адекватни на поставената цел. Но средствата на реакция на малцинството на процеса трудно могат да се нарекат напълно адекватни като средства, и са разкрили с каква човешка общност си има работа българската държава – това е изключително сплотена на религиозна почва общност, която възприема и най-малкото отклонение от религиозните си принципи за недопустимо, непризнава принципите на политическата държава, а атеизмът се наказва с цялата строгост на религиозния закон. Тази религия обсебва индивида изцяло - тя му отнема миналото, езика, народността и бъдещето. В българския възродителен процес, съвременна Европа за пръв път се сблъска с религиозния фанатизъм, радикализъм и тероризъм. Тогава никой не ни повярва, никой не проследи дълбочинните извори на малцинствения повиденизъм и до какви последици може да доведе в бъдеще.

Трябва накрая да се изрече истината : с изключение на малка група неориентирани „интелектуалци”, българския народ одобри възродителния процес. И тъй като в такива случаи е прието да се разказват лично преживяни истории, ще разкажа и аз спомен от тогавашното време.

Тогава работех като директор на научен институт в БАН. Едно от моите административни задължения беше в началото на всяко лято да формирам и изпращам бригада в помощ на селското стопанство. Можете да си представите каква трудност е да формираш такава бригада от колектив от професори, старши и младши научни сътрудници. През 1989 г., когато този въпрос отново се постави, при мен дойде делегация мои сътрудници и ми заяви, приблизително, следното : „При възникналите обстоятелства, сме готови всички да отидем на бригада и да заместим тези неблагодарници, за да помогнем на страната”. И отидоха !

Такива ми ти работи.

Днес рядко си спомняме, каква беше целта на възродителния процес. Никой не искаше българските мюсюлмани да променят своята религия. Просто се държеше всеки, който живее в България да се вписва в българската именна система, така както е, например, във Франция и в самата Турция. И какво стана ? - Протести, вълнения и терористични актове. Това има ли отношение към целта и средствата ?

Преди десетина години проведох „социологически експеримент” в няколко града, където имах възможност да говоря пред многолюдни събрания. Казах приблизително следното : „Знаете за „възродителния процес”, по който сега толкова много се плюе. Неговата същност беше в смяната на турските имена с български. Знаете и какво стана. Турците се вдигнаха, започнаха конспирации, терор и гражданско неподчинение. Сега си представете, че българското Народно събрание гласува закон според който всички българи трябва да си сменят имената с „евроатлантически” -. Иван да стане Джон, Петър – Пиер, Евгений – Юджийн, Георги – Жорж, Стоян – Стенли и т.н. Как ще реагирате вие ? Ще излезете ли масово по улиците ? Ще правите ли завера ? Ще тръгнете ли дори на въоръжена борба, защото се променя личната ви идентичност ?”

След тези въпроси аудиторията зашумяваше и отговорите бяха еднозначни и категорични : никой никаква завера няма да прави, никакви протести няма да има, само масово ще се подсмърча и псува по кръчмите. Та нали името на човека не определя изключително неговата национална и етническа идентичност – вижте какви бисери има в днешната именна българска система.

В началото на октомври т.г. чух по БНР някаква дама, която увещаваше слушателите, че трябва да изоставим голямата част от българската именна система и да преминем към „европейски имена”, защото имена като Гена, Цецка, Бонка, Златка, Совка, Борко, Пенчо, Тотю, Гюро само усложнявали интегрирането на нашите деца в Глобалната система и подкопавали тяхното самочувствие. Може би затова ние нямаме аристокрация, защото наистина баронеса Бонка или лорд Гюро не са съвсем подходящи словосъчетания (имаме и интересни фамилии : Гъзибаров, Дупинов). Искам да кажа, че при днешната ситуация ни чака, нас българите, „възродителен процес” и тогава всички ще разберем, осъзнаем и почустваме дълбочинната разлика между единия и другия, и в целите, и в средствата. И ако някъде има Бог, той да ни е на помощ !

Тъжен е този пример, мрачна прокоба блика от него – става дума за много важни неща, които ни карат да забравим и което навират в народа, без да се съобразяват дали средствата за това „навиране” съответстват на целта. И въпреки всичко, народът търпелив. Самият факт, че турците живеят нормално сред нас повече от 100 години е толерантност, каквато света не познава. Какво повече искат от българите ?

Излиза, че е прав емблематичният българофоб Петър Волгин : „Какво му дреме на европееца, че Кочо Честеменски изклал цялото си семейство, за да не се гаврят с него турците или че Васил Петлешков изгорял на кладат,а ала не предал другарите си. Патриотичните примери от рода на „Балканджи Йово и хубава Яна” могат да стоплят сърцата само на балкански субекти...Колкото по-малко се занимаваме с героичното си минало, толкова повече време ще остане за учене на езици, за работа с компютри или за усвояване на нови професии”(в. „Сега” от 1.11.2005 г.).

Какво би се случило с г-н Петър Волгин и с неговите съмишленици в цивилизована Европа и в САЩ ?

В Англия, Франция, Германия и Италия биха ги замеряли с камъни и с развалени яйца; В Румъния, Полша, Унгария и Гърция биха ги отлъчили от нацията заедно с обществено проклятие; в САЩ биха ги вкарали в затвора; в Испания и Албания биха ги застреляли. И във всички страни това ще бъдат нравствени постъпки.

Народ, който пренебрегва и губи менталната връзка със своите мъртъвци, няма историческо бъдеще. Може би г-н Волгин точно това иска ?

Социален антрополог от яслата на Сорос допълва :

„Кръгозорът на патриархалния човек стига до вратата на двора, но не отива по-далеч, той е неспособен да се ангажира със състоянието на своята улица, на квартала, на общността.

Това отсъствие на първична гражданска култура е наследство от комунизма, но не само, защото поколението, израснало в прехода, възпроизвежда същите модели.

То ни обрича да обясняваме нашите неволи с конспирации, със злонамерени заговори, с лошо лидерство или с комбинация от тези неща. (Харалан Александров във VESTI.BG във 11.10.2011 г.).

Както поетично се е изразил Христо Стоичков : „Айн, цвайн, дрън !”

Проблемът „толерантност” е изследван от философи и мислители от дълбока древност без да намери и до днес приемливо разрешаване. Едно интересно обобщение на резултатите на философските търсения може да се намери у френският философ от български произход Цветан Тодоров.

„На първо място, една държава е в правото си да не толерира отказа от така наречения обществен договор, т.е. съвместния живот, където за сметка на независимостта си човек получава закрила.

На второ място, държавата е в правото си да не толерира действията на хора, които в нейните граници се позовават на интересите на друга държава : тук националното измества хуманитарното.

На трето място, не следва да се толерират хората, които в рамките на една държава проявяват дискриминация спрямо някои от нейните граждани и се стремят към привилегии за себе си” ( Цветан Тодоров -Толерантността. „Просвета”. София,1995. Стр. 160-161).

Турското малцинство отговори на възродителния процес с пасивна и активна съпротива, преминала в открит тероризъм. В цивилизования свят няма разумно обяснение защо името на човека легитимира и религията му (в България има и протестанти и католици, и будисти, но всички те са с български имена). И българските евреи и българските арменци спокойно вземаха български имена и активно се вписваха в българската култура, изкуство, политика и наука, без ни най-малко да губят своята етническа идентичност. Те отлично разбираха, че само такава гражданска еманципация им открива пътя за пълна реализация в българското общество. И я постигаха.

„Турското” малцинство отказа подобна еманципация и предпочете да се капсулира в своята общност на верска основа. При това неговото вероизповедание беше изключително консервативно и не прощаващо никакво отклонение от верските норми. По този начин възродителният процес трябва да се разглежда като последен опит за помощ и приобщаване към съвременния живот и култура. Опитът не успя. И до ден днешен „турското” малцинство се намира в неравностойно цивилизационно отношение и е изпаднало от българския обществен живот поради собственото си нежелание да се раздели със своите верски предубеждения, догми и ограничен хоризонт. В този си вид то няма историческа перспектива в българската държава, независимо че определен ограничен кръг негови представители участват във висшата власт. Тези честни и почтенни труженици трябва да разберат, че не заслужават този животински живот, на който ги обричат чужди емисари и да продължават да остават жертви на отминали предразсъдъци, без да се отворят граждански към държавообразуващата нация, защото нямат друг полезен избор и защото търпението на другата страна не е безгранично.

Интерпретирането на сериозното отношение към малцинствения проблем в България като прояви на фашизма и нацизма няма нищо общо с тези идеологии. Българите не разглеждат малцинствата като сбор от второстепенни и непълноценни хора ставащи само за сапун, а като нормални хора, от които се иска само едно – гражданско приобщаване към живота на мнозинството, т.е. на държавообразуващата нация - нещо полезно за самите малцинства.

Днес е много модерно да се мисли за толерантност между религии и цивилизации и колко е прекрасно те да живеят заедно, като си сътрудничат и взаимно се обогатяват духовно. Може да е модерно, но е абсолютно непрактично, т.е. не може да стане. Когато хората от различните цивилизации обсъждат своята обща история, те обикновено не си спомнят за величавото време на взаимна толерантност и любов, а за загубените битки на бранното поле.

Искам да напомня, че малцинствените проблеми започват при 10% наличие на чужди етнически групи на дадена територия, а когато малцинство или малцинства в дадена държава надхвърлят 20% от населението, е възможно разпадене на държавата.

Като допълнителна илюстрация ще цитирам гражданската клетва на САЩ, която се полага от 1795 г. и до сега:

„Тържествено се заклевам (1) да спазвам Конституцията на Съединените щати ; (2) да отхвърля и да отрека абсолютно и изцяло всякаква преданост и вярност към какъвто и да било чужд монарх, владетел, чужда държава или върховна власт, на които преди кандидатстването си съм бил подчинен като поданик или гражданин ; (3) да бъда истински верен и предан на САЩ ; и (5) (а) да воювам в името на Съединените щати, когато законът го изисква, или (б) да отслужвам тилова военна служба във въоръжените сили на Съединените щати, когато закона го изисква, или (в) да извършвам трудова дейност от национално значение под цивилно ръководство, когато закона го изисква”.

Всеки сам ще прецени как ще се промени малцинствения въпрос и обществения живот, ако подобна клетва въведем и в България и какви ще бъдат средствата, ако някой измени на клетвата.

В древна Елада, в Атина, през месец боедромион (септември) от първата година на ефебията (задължителна военна служба за свободните граждани), младите атиняни в пълно въоръжение се отправяли към храма на Аглавра, за да положат елинската гражданска клетва: “Няма да посрамя свещеното оръжие и няма да напускам мястото си в бойния строй. Ще защитавам отечеството си един и заедно с всички. И ще го оставя след себе си по-могъщо и по-голямо. Ще спазвам съществуващите закони и тези, които ще приеме свободният народ. Ще се сражавам за тях един и заедно с всички. И ще почитам бащините светини”!

През „времето на Тодор Живков” средствата винаги съответстваха на целта, защото тази цел беше: добруване и непрекъснато повишаване на качеството на живота на българските граждани. И средствата бяха хуманни, защото какво по-хуманно за един малък народ, загубил 500 години под чуждо робство, да построи за 45 години 11 нови Българии ?! За да схванем този удивителен

Нагоре

Гласувай:

Прочелите постинга прочетоха и:

ИСТИНАТА ЗА ИНФОРМАЦИОННИТЕ ВОЙНИ
ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА В БЪЛГАРИЯ

Следващ постинг

Предишен постинг

БЮДЖЕТЪТ, ДЯНКОВ И ЦЯЛОТО ОПОЗИЦИОННО ВОИНСТВО

ЗА НЯКОИ РУСКИ МЕНТАЛНИ ПОСЛАНИЯ КЪМ БЪЛГАРИЯ

Коментари

1. анонимен - Илюзии
10.11.2011 08:56

Наивна идеализация на един селски хитрец, който в края на кариерата си беше готов на всичко за да запази властта за себе си и семейството си, като за целта се лашкаше между "възраждането" на българските мюсюлмани и тайните преговори с бавареца Щраус за изваждането на страната ни от съветската (руската) сфера на влияние и вкарването и в американската.
Прочее, днес този виден политик си има достоен наследник в лицето на сегашния ни премиер...