В с.Катуница, Пловдивско, избухна междуетническо противпоставяне. Поводът – смъртта на 19-годишно момче покосено от автомобил, плюс още една смърт – на 16 годишно сърдечноболно момче, припаднало и после починало, вероятно от потрес от видяното и преживянато. Налице – 2000 разгневени футболни фенове и жители на селото, опожарени цигански къщи , скандирания : „Смърт на убийците !” и много полиция и жандармерия – както в „доброто  старо” царско-фашистко време. Липсваха само пожарникарите на Захарчук. С други думи - мили родни картинки от годините на „ромското включване”.

            Стана това, което трябваше да стане – след като мултикултуризма се провали с гръм и трясък в Западна Европа, видимостта на провала достигна и България. Някои мислеха, че случилото се в Париж, Москва и Лондон ще отмине България, която се „гордее със своя етнически модел” (според думите на Ахмед Доган), но незаглъхналото ехо от войната на НАТО в Югославия и случващото се в момента в Италия (проблема с бежанците от Африка) напомниха за натрупалото се огромно вътрешно напрежение в страната и предупреждават, че последиците за нашата страна може да станат още по-драматични, от наблюдаваното в Европа.

            Властта веднага предупреди, че не трябва да се политизира станалото, а медиите гракнаха в хор, че случилото се  е безредици, размирици, хулиганство, т.е. криминална проява.И докато правителството може да се разбере, защото „мултикултурната обстановка” в България е дело на всички правителства от 1989 г. насам, то от гледна точка на националната сигурност медиите са изявиха като престъпни организации. Техния стремеж за замажат инцидента и да му лепнат хулигански, криминален етикет  е, всъщност, опит да искарат българите, които не приемат официалната политика в областта на междуетническите отношения, престъпници или поне „едри” хулигани, невъзпитана пасмина от пияници и наркомани, която, като няма друго какво да прави, пали къщите на безпомощните роми. „Турците - в Турция, циганите - на сапун", крещяха пияни и надрусани екземпляри в Катуница. На метри от тях с трепереща брадичка и трескав поглед съвършено неадекватното подобие на главен секретар на МВР Калин Георгиев даде невъобразим отговор на въпроса защо полицаи, барети и жандармеристи безучастно наблюдават палежите - "ние сме тук, за да пазим обществения ред, а не къщите" (VESTI.BG от 26.09.2011Г.)

              Антиромските протести заляха България : Бургас, Пазарджик, Плевен, Пловдив, Варна, Благоевград, София. Станахме предмет и на чуждите медии. Във Великобритания обвиниха за своите вътрешни проблеми източноевропейските емигранти (а не своите колониални емигранти), като точно визираха българските и румънски емигранти (виж изказването на лидера на лейбъристката опозицията Ед Милбанд във VESTI.BG от 27.09.2011 г.). В България знаем кои са най-многобройните български емигранти. Забележително в случая беше не спонтанната реакция на българите пред предизвикателното и високомерно поведение на циганите, колкото неочакваната подкрепа на тази реакция от най-неочаквано място.

            На мача от Шампионската лига между „Порто” (Лисабон) и „Зенит” (Петербург) в гр. Санкт Петербург, руските фенове издигнаха транспарант с лозунг написан на чист български език : „България за българите, а не за мръсотия !” (в. „Стандарт” от 30.09.2011 г.). Подръжката на „братушките” само показва, че мултикултуризма е омръзнал и на младите европейци, и че тези младежи могат много лесно и бързо да се обединят върху кауза хвърляща в студена пот европейските политици. От такова обединяване, до нежните нетовски революции по подобие на арабските, е само една крачка.

            Стана безпощадно ясно, че малцинствените проблеми въобще и ромските проблеми в частност, са едно от съвремените предизвикателства към българската нация и че това предизвикателство трябва да бъде прието.

            Да се приеме предизвикателството означава да признаем, че то съществува. Това е много важно от политическа, методологическа и административна гледна точка. С други думи, не трябва да се крием зад политкоректна демагогия.

            По-нататък. Да признаем, че предизвикателството съществува предполага, че трябва да имаме смелостта и волята да определим неговия научен и обществен приоритет. С други думи, трябва да кажем на висок глас важен ли е малцинствения проблем за българската нация днес и може ли да се окаже съдбовен утре.

            И, накрая, да приемем предизвикателството означава, че имаме готовност и желание да го изучаваме и, че се стремим да превърнем тази готовност в реалност.

            Досега на тези „прости” неща, умишлено или не, не е давана гласност и не са били обсъждани. За нашите роми твърдим ,че са мръсни и че крадът. Нищо не знаем за тяхната история, историята на нашето вековно съжителство, за тяхната менталност. Смятахме, че като им направим партии и спазваме гражданските им права сме решили проблема. ДА ама НЕ, както твърди популярното възклицание. Гражданските права са за тези, които се чувстват граждани на нашата страна, а политически партии се правят по значими обществени интереси, а не по етническа принадлежност. Самият факт на съществуване на етнически партии е индикатор за наличието на малцинствени проблеми.И, когато обществото и неговите политически представители на са в състояние или не искат да забележат и осъзнаят даден обществен проблем, той неизбежно става достояние на младежките слоеве и на спортните фенове, които са радикални по определение и се проявява в емоционални изблици. Защото както твърди друг популярен израз : „Който не разбира от думи, се предполага, че разбира от бой!” Но феновете не са виновни, виновните са другаде.

            Ставащото е част от голям политически проблем и тъй като се случва в навечерието на избори, политическите партии ще мълчат и ще залягат (трябвят им ромските и турските гласове), министър-председателят ще призовава да не се политизира, макар  че каква по-голяма политика от малцинствените проблеми.

            В живота на всяка страна има моменти, в които нещата трябва да се наричат с истинските им имена, даже ако това предизвиква студена пот. В такъв момент използването на политкоректен език е признак на позорна страхливост. В такива моменти тези, които се стараят да намалят опасността, поемат огромна отговорност. В такива моменти тези, които си мълчат стават съучастници в престъплението.