Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.07.2011 10:37 - ФИЛОСОФИЯ НА СЪВЕТИЗМА
Автор: gindev Категория: Други   
Прочетен: 1685 Коментари: 1 Гласове:
2





Преди около половин година завърших поредната си книга „Философия на съветизма”. Предадох я на моя издател и през месец април тя беше готова за печат. Оказа се обаче, че издателят няма средства за отпечатване и от тогава книгата е „замразена”. Кога ще бъде отпечатана и ще стане ли това изобщо не е ясно.

            Затова реших да предложа в блога си избрани глави от книгата, за да могат заинтерисованите читатели да се запознаят поне отчасти с нейното съдържание. Решил съм това да става всеки месец.

            Започвам с публикацията на авторовия увод към книгата.

 

 

                                                  4.0. ОТ АВТОРА

 

За много мои читатели и приятели появяването на новата ми книга за Сталин е може би изненада. За мен – също. Но когато работих върху трите книги на „Векът на Сталин”, непрекъснато подчертавах, че всъщност става дума не толкова за личността на генералисимуса, колкото за същността и характера на природно-историческия процес, протичащ в човешкото общество. В този процес мен ме интересуваха трите момента, които най отличават научните търсения на математиците, а именно: схемата на „нещото” (неговата същност или субстанция); езикът, с който то може да се опише, и логиката, която подчинява това „нещо”. Без пишещият тези редове да е математик, трите книги за Сталин са подчинени на този подход.

            Като автор не съм пленник на спомените – само със спомени не се живее, но без тях човек не може да се ориентира в настоящето и да погледне в бъдещето. Аналогиите в историята са необходими, за да бъдат открити закономерности, които са инварианти и са жалоните и базата на природно-историческия процес. Повтаряемостта на определени събития означава наличието на закономерност, а точно това е моята задача – да разбера доколко сталинизмът изразява закономерни черти на процеса и доколко обективната реалност повлиява и определя тези черти.

            До неотдавна авторът смяташе, че за него проблемът „Векът на Сталин” е изчерпан. Оказа се обаче, че за много хора от кохортата на антикомунистите, антисъветистите, „демократите”, „либералите”, конформистите, троцкистите, социалдемократите, „левите антикомунисти” и други подобни той не само не е изчерпан, но ще бъде и „вечен” – докато те съществуват.

            В дните около 65-годишнината на победата над нацистка Германия във Втората световна война светът отново беше залят от злобната помия на отрицанието и жаждата за отмъщение. На 20.05.2010 г. в. „Независимая газета” обяви началото на проекта „Сноб” – акцията „Хората против Сталин”. Идеята на акцията е „как да се противодейства на днешната пропаганда на сталинизма”. Инициаторите тържествено провъзгласяват своето верую:

            „Ние смятаме, че акцията ще помогне на Русия да промени своето отношение към миналото си.

            Ние връщаме шансовете да се обяви срещу Сталин всеки, който не е имал този шанс в миналото.

            Ние призоваваме другите хора да преразгледат своето мнение за Сталин и за мястото му в нашата история.

            Ние няма да позволим да ни бъде отнета историческата памет и правото сами да определяме своето бъдеще.

            Ние заявяваме, че не сме тълпа, чиято памет и съвест някой може да манипулира по своя воля...

            Жертви сме всички ние, в това число и тези, които загинаха в безумната война между два напълно еднакви режима.”

            Както се вижда, има групи хора, за които „проблемът Сталин” не само е актуален, но е дело на чест, съвест, минало и бъдеще и които са готови на всичко, за да наложат своето мнение. А то е радикално и не търпи възражения. Има поддръжката на междунационалния капитал, експлоататорите и грабителите на онеправданите хора.

            „Съвременното увлечение по Сталин е ирационално. То съществува в условия, в които за него няма нито политически причини, нито човешки основания – пише Владислав Леонидович Иноземцев, директор на Центъра за изследване на постиндустриалното общество и главен редактор на списание „Свободна мисъл” – ако през 50-те и 80-те години на миналия век противниците и привържениците на сталинизма се водеха не само от абстрактни съображения, но и от собствените си усещания и личен опит, личната памет за онази епоха, днес, за съжаление, такива хора практически няма.” (в. „Независимая газета” от 13.05.2010 г.).

            В казаното няма никаква логика. Иноземцев твърди точно обратното на това, което иска да каже. Щом „увлечението по Сталин” е налице, значи за него има и „политически причини”, и „човешки основания”. Само че Владислав Леонидович не желае да ги види. По-нататък той продължава:

            „Сталин се възползва от гигантската народна енергия на бившата Руска империя, натрупана през годините на изкуствена анабиоза. Революционните събития освободиха тази енергия и родиха у огромната маса хора усещането за историческа новост. Но Сталин изразходва тази енергия бездарно...

            За щастие, президентът Медведев, който все по-често осъжда публично сталинизма, отлично разбира това. „Великата отечествена война беше спечелена не от Сталин и не даже от военачалниците – казва той... – В нова, свободна и затова велика Русия името на Сталин заслужава само презрение.”

            Е, това вече са бълнувания на раздвоена личност. „Нова” Русия нито е толкова свободна, нито е толкова велика. И кои личности наистина заслужават презрение ще покаже близкото бъдеще.

            Определен политически интерес представлява позицията на Руската православна църква, особено като знаем личното отношение на Сталин към нея. В Деня на Победата руският патриарх отслужи молебен в московския храм „Христос Спасител”. Преди молебена патриархът изнесе проповед, в която очерта отношението на църквата към този свещен ден. „Църквата гледа на миналата война не така, както историците или политиците. Тя има свой, особен духовен поглед върху нея. Църквата пази великата правда, че всичко в света произтича от съприкосновението на доброто и злото.” Според патриарх Кирил войната е била изкупление за преследването на църквата от болшевиките през 20-те години. „Това е особеното изкупително разбиране на Отечествената война. Такова е религиозното разбиране”, заключава патриархът.

            Според съвремената църковна пропаганда съветските войници са влизали в бой не с призива: „За Родината! За Сталин!”, а като са произнасяли молитви и са криели кръстовете и иконите от злобните комисари. Войната е била не за свободата и независимостта на Съветския съюз, а за православната вяра. Но наред с това в църквата липсва единно мнение за личността на Сталин – позицията на патриарха е много обтекаема и нееднозначна. На 01.05.2010 г. на Бутовския полигон той извърши богослужение за репресираните по времето на сталинизма, а на 09.05.2010 г. в проповедта си заяви: „Ние ще се молим за упокоя на нашите вождове и воини за вярата и Отечеството, положили живота си на бранното поле, на починалите от раните си, на загиналите в плен, на измъчените и невинно убитите в тежък труд за родината и ще простим волните или неволните грехове на всички, трудили се за Победата.” (виж Андрей Мелников във в. „Независимая газета” от 19.05.2010 г.).

            Не е необходимо да се интерпретират думите на руския патриарх, но може да се припомнят мненията на свещенослужителите, участвали непосредствено във войната, както и посланието на руския патриарх Алексей І веднага след смъртта на Сталин (виж „Векът на Сталин”, книга Втора, стр. 346-347, 666-668).

            На 08.06.2010 г. във в. „Завтра” беше публикувано отворено писмо на заместник-председателя на отдела за външни църковни връзки на Московската патриаршия игумен Филип. Тук писмото се отпечатва с незначителни съкращения.

 

            „Днес църковното разбиране за историята на ХХ век е представено в многобройните изследователски трудове, посветени на пътя на Руската църква и на Руската държава през ХХ век. В тях може да се открие единствено възможното за църквата разбиране за патриотизма, базиращо се на безкористна любов към Отечеството и свидетелстващо за ролята на вярата за народния живот.

            Историята на Русия през ХХ век доказа, че никакво човешко усилие, дори най-твърдото, не може да задържи единството на обществото и да го направи благополучно. Неверието и богоборчеството водят до политически и обществени грешки...

            Героизацията на безбожниците и на техните методи на управление не може да стане обединяваща сила за народите на историческа Русия – неверието само ще разединява обществото. Какъв патриотизъм има например в ленинския призив за поражение на правителство в реакционите войни?

            Именно болшевиките най-много помогнаха за гибелта на една от най-великите християнски държави в света и унищожиха много наши съотечественици заради построяването на земния рай... Вместо да „клатят лодката”, те трябваше да подпомогнат еволюционното развитие на властта...

            Сталин създаде безчовечна система и нищо не може да я оправдае: нито индустриализацията, нито атомната бомба, нито запазването на държавните граници, нито даже победата във Великата отечествена война, тъй като всичко това направи нашият многонационален народ, а не Сталин. Създаденият от Сталин режим се опираше на терор, насилие, потъпкване на човешката личност, лъжи и доносничество. Режимът се самоизяждаше и палачите често се превръщаха в жертви, но имаше само временен успех.

            Нашата родина не дължи никому нищо за престъпленията на комунистическата власт, защото тя беше първата жертва на тази власт. След като Сталин си отиде от този свят, системата се разсипа като хартиен дом. Агонията продължи няколко десетилетия, но началото на края започна на 5 март 1953 г. Богоборческата система на Ленин и Сталин просъществува само 70 години, докато руската християнска цивилизация, създадена от равноапостола княз Владимир, е тук повече от 1000 години.

            Молитвите на църковни представители за властта и общуването им с нея не означаваха, че църквата приема и признава държавната политика към себе си. Дори само фактът, че тя проповядваше религиозния поглед към живота, я правеше непримирим враг на мирогледа на съществуващия режим. Към момента на германското нашествие в СССР имаше около 300 действащи църкви с не повече от 500 нерепресирани свещеници.

            Промяната на отношението на Сталин към руската православна църква не се дължи на негова мирогледна промяна, нито на заслугите на църквата за борбата срещу врага. Причината е чисто политическа. На окупираните територии масово се възраждаше църковния живот, бяха открити 9000 църкви, докато Сталин върна на църквата 718 храма. Беше необходим пропаганден отговор на немската политика и доказателство, че при освобождаване на завзетите територии няма да има ликвидация на църковния живот...

            Заслугите на Сталин за възстановяване на „великото руско пространство” са силно преувеличени. Именно поради поставените от него мини то се разпадна с кръвопролития: това са изкуствените граници между отделните републики, самото национално-териториално деление на бившата Руска империя... Единствената спояваща сила на територията на историческа Русия (днешните Русия, Украйна, Белорусия, Молдавия) остана Руската православна църква...

            Писмото на игумен Филип е просто мирогледно отрицание на Съветския съюз и на социализма и комунизма и извън това отрицание няма никакъв смисъл. Самото признание, че Руската православна църква никога не е признавала съветската власт и е искала нейното съкрушаване, показва, че действията на властта спрямо нея са били напълно оправдани. Интерпретацията на фактите не отива по-далеч от официалната доктрина на днешната руска власт да разделя делата на народа от ролята на Сталин. Подобна интерпретация води игумена до смешни и жалки твърдения и нови лексикално-смислови изобретения от типа на „многонационален народ”. Неувереното придържане на отец Филип към сегашната държавна парадигма го принуждава да повдига сериозни въпроси, разкриващи нови пластове от дефекти на текста.

            Например опитът за използване в подкрепа на авторовите тезиси на цитата от Ленин, както и вменяването на вината за гибелта на Руската империя на болшевиките ни кара да си спомним и за ролята на самата православна църква и за онези далечни години.

            На 06.03.1917 г. Светият синод публикува послание, в което „приема за сведение и изпълнение акта за отричане от престола на Николай и Михаил Романови, отменя задължителното споменаване на името на императора по време на църковни служби и се моли за благоверното временно правителство”. На адреса на Синода пристигат хиляди телеграми, обръщения, послания и приветствия, в които православните архиереи и духовници дружно проклинат „самодържавното минало”, над което се е извършил „Божият съд и страшният съд на народната воля”, а Русия е възкръснала „за нов живот на светите начала на братството, равенството и свободата”.

            Нещо да ви напомня такова поведение?!

            „Историческа Русия”, за която така проникновено пише отец Филип, престава да съществува не през октомври, а през февруари 1917 г. Беззаконието на февруари открива в духовен смисъл идването на болшевиките не само като наказание за клетвопрестъпниците, но и като исторически необходима форма за възстановяване на историческа Русия.

            Много подозрително е премълчаването на сталинската политика върху доктрината на православната църква за осъждане на икуменизма като ерес през 1948 г. Напълно е възможно тук да се крие омразата към Сталин на началника на отец Филип - митрополит Иларион, активен привърженик на междуконфесионалния диалог заедно с другите национални предатели и тайни католици, привърженици на бъдещата универсална планетарна религия наред с представителите на „многонационалния народ”.

            Антисъветската и антикомунистическата позиция на днешното ръководство на Руската провославна църква не се крие и се пропагандира широко. Точка по въпроса сложи официалната информационна агенция „Руска линия”: „Светейшият патриарх Кирил не е никакъв антисъветист. Неговата позиция е ясна и точна, тя е антикомунистическа.” (виж в. „Своими именами” от 09.11.2010 г.). Очудващо е защо йерарсите на РПЦ продължават да се тръшкат за сталинските репресии – те са били напълно заслужени.

Отношението на Сталин към религията е отделен и много дълбок мирогледен и политически въпрос, особено като се вземат предвид напъните напоследък да се приравни комунизмът с християнството.

            На 23.12.2009 г. в. „Дума” публикува статия от акад. Кирил Василев „Исус Христос – гениален пророк на комунизма”, в която има следните редове:

            „Първите трима основатели на Юдейската, Будистката и Мохамеданската религия принадлежат към висшата, заможна, управляваща класа. Моисей въплъщава практически властта като законодател и водач на евреите в пустинята. Буда е царски син, който първоначално живее в охолство и развлечения, после се уединява, за да създаде новата религия. Мохамед принадлежи към висшата класа на заможните араби. Той създава началата на своята религия, после организира със силата на властта нейното разпространение в Арабския полуостров.

Съвсем друга е социалната принадлежност на Исуса Христа. Великият Назарянин произлиза от низините на народа, от „долината на страданието”...

На основата на великите революционни идеи на Исуса Христа неговите преки последователи създават нов тип човешка общност, фактически първите комуни на новата религия, общности без частна собственост, без богати и бедни, без господари и слуги, без познатата експлоатация на човек от човека...

Посочените факти дават основание логически да се стигне до извода, че Исус Христос е гениален пророк на социализма, на комунизма в най-хуманна религиозна форма. Този първи лъч на великата идея за коренно преобразяване на човешкото общество, за братство и взаимопомощ...

Но вече е крайно време да се каже, че социалистическата, комунистическата идеология води своето далечно начало преди много векове от гениалното пророчество на Исуса Христа. Ето защо социалистът, комунистът, атеистът сега би могъл също от сърце да каже: „Да, Христос наистина възкръсва!” Това е грандиозна метафора. Възкръсват идеите на великия Назарянин.”

            Това е, разбира се, пропаганден подход, направените аналогии са елементарни и неубедителни, особено ако проследим еволюцията на първоначалните Христови послания. Със същия успех може да открием и съвсем друг подтекст, стига внимателно да прочетем евангелията. Пък и Христовото пророчество съвсем не е „първият лъч на великата идея за коренно преобразуване на човешкото общество, за братство и взаимопомощ”. В това отношение са достатъчни няколко цитата:

            ●Който не е с Мене, е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява. (Матея 12:30).

            ●И който падне върху този камък, ще се разбие; а върху когото падне, ще го смаже (Матея 21:44).

●Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън (Матея 7:19).

            ●Когато силният отбранява с оръжие своя дом, тогава имотът му е в безопасност (Лука 11:21).

            ●Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а раздяла; защото отсега трима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима; баща ще бъде против син, и син против баща; майка против дъщеря, и дъщеря против майка; свекърва против снаха си, и снаха против свекърва си (Лука 12:51,52,53).

            Що се отнася до последователите на Христос, вижте за какво става дума:

          На жената не позволявам да поучава, нито да господства над мъж, но заповядвам да бъде в безмълвие (апостол Павел – първо послание до Тимотей 2:12).

●Иди сега и порази Амалика (и Иерима) и изтреби всичко негово (не взимай за себе си нищо от тях, а унищожи и предай на заклятие всичко негово); не го щади, предай на смърт от мъж до жена, от момък до кърмаче, от вол до овца, от камила до магаре (Първа книга Царства 15:3).

●Също и мъжете, които оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други, и вършиха срамотии мъже с мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда (Послание на апостол Павел до римляни 1:27).

●Слуги, покорявайте се с голям страх на господарите си – не само на добрите и кротките, а и на жестоките (Първо послание на апостол Петър 2:18) (виж www.shipoffouls.com).

Някои ще кажат, че това не е модерното християнство. Хайде, стига с тези номера. Вече видяхме, че и от Христос може да намерите в евангелията колкото си щете подобни мисли. И ако трябва да търсим аналогии, нека си припомним, че преди разпъването на Христос е предателството на Юда, а преди „разпъването” на СССР е предателството на клелите се във вярност „партийци-ленинци” и „имам честта” генерали и маршали. Наистина, поразително съвпадение. То ни напомня, че всяко „разпъване на кръст” се предхожда от предателство.

Но има и много по-сериозни и „философски” защитени тези. Александър Молотков в статията „Социализмът като традиция” (в. „Завтра” от 07.04.2010 г.) пише:

            „Истината е, че социализмът и християнството са тясно свързани в духовно, социално и историческо измерение. Християнското учение за личността и комунистическото учение за обществото имат дълбоко и още неизследвано единство и перспектива. В тази координатна система социализмът е земна проекция на християнството, негов материализиран „атеистичен” полюс. Погледнато диалектически, това разкрива много по-оптимистичен вариант: православието и социализмът в руската история са тезис и антитезис, което неизбежно предполага тяхния бъдещ исторически синтез.

            Материалистическата версия на социализма е изчерпана, но губи своя ентусиазъм и вълната на „православното възраждане” на либерално-пазарна основа... При тези условия последен и неизчерпан резерв на руската пасионарност остава православно-социалистическото развитие... Това просто означава запазване на социалните завоевания на социализма с едновременното възстановяване в общественото съзнание на християнските истини. Жестоката историческа необходимост изисква тази идеологическа алтернатива да се формулира много ясно като алгоритъм на обществено-политическите преобразования.”

Тази и подобни акции ще продължават дълго и е необходимо да се отнасяме към тях сериозно. В такива случаи не трябва да се мълчи.

            Безсмислено е да се занимаваме с дълбоките онтологични и гносеологични различия между религията и комунистическото учение – за това са необходими много повече книги от трите тома на Векът на Сталин”. Някои неща обаче трябва да се кажат (сравни с „Векът на Сталин”, книга Втора, стр. 461-463).

            Теологичните концепции свързват същността на човека с божественото начало. Според тях човекът е създаден от Бога и има душа, устремена към Бога. Религията абстрахира човека от всички негови реални връзки и го подчинява на Бог. В това е единственото положително решение на въпроса. От него произтича и трактовката на „смисъла на живота”, целта на човешкия живот, неговото предназначение.

            Науката доказва, че реалният смисъл на живота е само земното съществуване на човека. Това произтича от самия факт на човешкото съществуване и се осмисля в развитието на човешките способности, задоволяването на човешките потребности, в пълнотата на човешките усещания – дълголетието, радостта, щастието, ползата, благото. Точно обратното тълкуване дава религията.

            Съставна част на Библията е книгата Еклисиаст (Проповедник), съдържаща разсъждения за значението на живота. Авторът разказва как е търсил смисъла му и в края на краищата стигнал до извода, че той е безсмислен. „Суета на суетите, всичко е суета! С тези думи започва книгата, а следващото изложение служи за обосноваването на този песимистичен извод. Отначало авторът намирал смисъла в натрупването на знания, но това се оказало „гонене на вятъра”, защото „голямата мъдрост е голямо страдание, и който трупа познание, трупа тъга”. Опитал и веселия живот и пиянството, след това се отдал на различни форми на труд и на други жизнени блага, но се оказало, че и всичко това е „суета и гонене на вятъра”. Пък и самата мъдрост няма никакви предимства пред глупостта, защото „еднаква съдба ги всички постига – всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта”.

            В книгата се твърди, че човекът няма никакви предимства пред добитъка: „Казах в сърце си за синовете човешки – да ги изпита Бог, и да видят, че те сами по себе си са животни... и няма човек предимство пред добитъка.”

            Всичко, което попада под погледа на проповедника, се подхвърля на безпощадно осъждане, всичко се развенчава и се подвежда под категориите „суета” и „гонене на вятъра”.

            Няма по света и справедливост: „За всекиго и за всичко – едно: една съдба за праведник и за нечестивец, за добър и лош, за добродетелен и за грешник.” Безполезно е да се промени каквото и да било, защото „каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето.”

            От подобни разсъждения логичният извод е един-единствен: „Тогава намразих живота, понеже ми станаха отвратителни работите, що се вършиха под слънцето; защото всичко е суета и гонене на вятър!” (цитатите са по българското издание на Библията. София, 1991. Стр.740-749).

            Казаното по-горе е достатъчно, за да се прецени доколко е съвместима комунистическата идеология с религиозната и какво може да се получи от християнския социализъм. „В една истинска държава казва Хегел няма място за тази жалка свобода всеки да си мисли и да си въобразява каквото му хрумне и за това отдръпване в съзнанието за своя дълг.” (История на философията, том 2. „Наука и изкуство”. София, 1982. Стр. 95-114).

Има и друго направление, по което вървят съвремените антисталинисти и антикомунисти – доказването на неспособността на съветските хора и на руснаците като етнос да управляват държава. Във в. „Сега” от 29.05.2010 г. се появи статията на Христо Блажев „Американски евреин конструира военната индустрия на Сталин”, в която се пропагандират идеите на Дмитрий Хмелницки – руски историк и журналист, живеещ отдавна в Германия и страстен привърженик на измишльотините на съветския предател и ренегат Виктор Резун–Суворов (виж „Векът на Сталин”, книга Първа, стр. 440-441).

Според Хмелницки през 1928 г. Съветският съюз наема американския архитект Алберт Кан за проектиране на новоизграждащата се съветска индустриална база. Заедно с него пристигат и 25 американски инженери и архитекти, които работят заедно с 2500 съветски сътрудници. В периода 1929–1932-та, общо 4 години, са проектирани 521 обекта от Киев до Якутск. Сред тях са тракторостроителни, самолетостроителни, автомобилни и машиностроителни заводи, топлоелектроцентрали, стоманодобивни пещи и прокатни станове. „Всичко това показва – пише Хр. Блажев че американската фирма е проектирала голяма част от съветската военна промишленост”. Хмелницки твърди, че през 1935 г. в съветските промишлени предприятия са работили 1719 германци и 308 американци. И какво от това, ще попита някой, какво искат да ни внушат разните там Хмелницки? Че съветските тъпанари не са били способни на никакво творчество и че чужденци са им осигурили победата? Това са антисъветски намеци, нямащи под себе си никаква почва. Достатъчно е да попитаме: кой създаде атомната и ракетно-космическа промишленост на САЩ, за да станат ясни антинаучните и антиисторически писания на Хмелницки, Резун и Блажев. Но те са опасни не само със своите извращения. Те понякога водят до абсурдни обобщения от типа на написаното от Иван Стоянов в сп. „Ново време” (бр. 12/2009 г., стр. 115-133). Разглеждайки причините за разпадането на Съветския съюз, г-н Стоянов обобщава: „Трябва известно усилие дори само да се изговори причината за този срив. А тя е проста – в средата на XX век на власт в Русия след 250 години външно управление се завърнаха руснаците.” (?!) Това отново ни отпраща към известната статия на Ф. Енгелс „Външната политика на руския царизъм”, която може да се прочете във „Векът на Сталин” (книга Трета, стр. 221-247).

            Какви поуки могат да се извлекат от казаното дотук? Враг ли е Западът на всички славяни и на Русия? Враг е! Кой беше най-страшният враг от Запад? Хитлер! Какво внушаваше той на „цивилизования” Запад? Че когато говори за завладяването на нови земи, има предвид най-напред Русия и държавите, които я заобикалят.

            Но защо Хитлер толкова харесваше руските и славянските земи? Те по-плодородни ли са от земите на Франция или Холандия? Климатът ли е по-хубав или маслините, гроздето и прасковите им са по-вкусни? Кой дявол теглеше Хитлер на Изток? Хитлер отговаря – не алчността, а съжалението. Славяните не са съвсем хора, те не са способни да открият нещо полезно, не са способни дори на елементарното, като етиопците преди 2500 години – да създадат собствена държава. И ако, все пак, руснаците са имали държава, то тя е била създадена от немците. А когато болшевиките изгонили немците от Русия, те повикали евреите да ги управляват, но си останали тъпи и неспособни. Ето защо Хитлер започнал срещу Русия и славянството „хуманитарна операция”, за да ги спаси и отново да тури немци да ги управляват.

            „Сега казват, че това е хитлеристкият режим, но дали немската нация вече е оздравяла и дали расисти са били само нацистите? Какво да кажем за англосаксите, които са станали по-големи нацисти от самите нацисти и презират славяните точно толкова, колкото и нацистите. Е, ако за нещо продължават да мразят славяните, руснаците и Сталин, то е, че Сталин превърна руснаците в свръхчовеци и заби червеното знаме в самото сърце на немския свръхчовек. Нещо повече. Щеше да го забие и в сърцето на друг свръхчовек. Така че те мразят не толкова Сталин като личност. Какво му дреме на Сталин от тяхната злоба. Кои са те и кой е Сталин?! Това даже не е смешно. Мразят делата на Сталин и това, че той показа и доказа какво може славянинът, руският човек.” (Ю. Мухин във в. „Дуэль” от 10.11.2009 г.).

 

            Изложените позиции, непреставащата антисталинска и антисъветка пропаганда, безпардонното извращаване на историческата истина, смрачаването на историческия хоризонт принудиха автора да напише „Философия на съветизма” като символично продължение на „Векът на Сталин”. Тя е опит сбито и ясно да се изложат основните принципи на сталинизма и да се даде безпристрастно обяснение на комунистическата идея. Казвам „символично продължение”, защото книгата трудно може да се възприеме напълно, без да се познава „Векът на Сталин”.

            Благодаря на всички мои известни и неизвестни приятели и читатели, които помогнаха с материали и съвети за написването и на четирите книги, предаваха екземпляри на книгите от ръка на ръка и ме насърчаваха да работя. Не мога да изброя поименно всички, но благодарността ми е от сърце.

           

Евгений Гиндев





Гласувай:
2



1. анонимен - Драги господин Гиндев,
28.08.2011 04:37
Въпреки че, очевидно, сте чел за християнството, вие наистина не го разбирате, както може да се види от тази статия. След като сте учен, научната добросъвестност изисква, преди да изкажете мнение за нещо, да го изследвате. Така че, даже и да не сте вярващ, пак, ако застанете пред Бог честно с неверието си и Го помолите да ви покаже Истината, Той може и да ви чуе, и тогава емпирично да разберете, защо това, което казвате за християнството, е невярно.

Моля ви, не ме разбирайте погрешно, моят дядо, Бог да го прости, също беше комунист, така че с думите си не искам да ви обидя и да ви поучавам.

С уважение:
Петър Влахов
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gindev
Категория: Други
Прочетен: 1949265
Постинги: 367
Коментари: 1555
Гласове: 1270
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031