Главното, което съм искал да кажа за българската армия съм го казал в предговора към книгата, която представяме. Съвсем ясно е, че става дума за мое лично мнение, формирано от мирогледната философия, която изповядвам.За окончателно изясняване на работната парадигма, ще добавя няколко щрихи.

          През 1989 г. в България се извърши дълбока обществено-политическа и обществено-икономическа промяна. Някои наричат тази промяна революция, други – контрареволюция. Аз предпочитам да я наричам контрареволюция и имам достатъчно убедителни научни доводи за това. Но за настоящето представяне е достатъчно да смятаме, че става дума да дълбока промяна о обществения, политически и икономически живот.

          Какво обективно предполагаше и изискваше тази промяна ?

          Тъй като двата строя, стария и новия, са алтернативни, т.е. напълно противоположни, новият строй трябваше да премахне всичко от стария. По същество,беше нужно изграждането на нова държава във всичките й подробности. Тази нова държава се базираше на три  основни принципа : господството на частната собственост, превръщането на всичко в средата на съществуване във стока и размяната на тези стоки върху пазарните принципи за търсене и предлагане. Тези принципи пораждат множество други изисквания съвместими с тях. За никаква конвергенция и дума не можеше да става. Ако вземем предвид и геополитическите условия на външната среда, такъв подход е напълно логичен и неизбежен. Изложената логика на така наречения „преход”, т.е. преходния процес във времето между падането на стария строй и утвърждаването на новия строй, е демонстрирана нагледно и много убедително. Същото се отнася и за една от най-важните държавни институции – армията, войската.

          Изхождайки от казаното трябва да признаем, че случилото се с българската армия също е напълно логично и неизбежно. Затова смятам, че думата „реформа”, използвана  спрямо станалото с армията, само подвежда и обърква. Това не беше никаква реформа. Това беше ново военно строителство. Затова и в предговора на книгата отбелязвам, че „се изграждаше нова армия, с нови принципи на обучение и възпитание, с нови врагове и приятели, с ново въоръжение, с ново отношение към нацията и държавата”. Такава нова армия беше нужна на новото общество.

          За самия процес беше възприет принципът на прякото копиране на чужди образци вместо взаимстване по целесъобразност. Това също не е изненада и е достатъчно да си спомним как започна създаването на Българската народна армия. Но трябва да се признае, че при БНА постепенно изкристализира разбирането за взаимстване по целесъобразност. При събитията от края на 20-я век това не се случи и сега, 20 години след началото на „прехода”, не се случва. Причината може да търсим в опростачването на държавната военна политика поради дефицит на български идеи, в липса на ясна визия за целите на войската изобщо и в некомпетентните, повърхностни напъни на новоизлюпените политици  да се правят на генерали и главнокомандващи. Когато това се съчетае с конформизъм, идейна деформация, приспособяване и на не дотам интелигентна нагласа за лакейство в част от военните кадри, както и в нерешителността и забравянето на основополагащи нравствени и духовни качества в друга част, слабоструктурираният начален хаос във военната област става неизбежен. Наистина, подобна неизбежност се наблюдава винаги и навсякъде при сходна ситуация, но българският вариант носи трагико-комична окраска и не прави чест на българския войн. Какво да се прави, един бивш министър-председател обвини за всичко чипа в главата на българина, а друг министър-председател говори за лошия човешки материал въобще.

          Главната стойност на книгата на г-н Калиницов е в опита  да се разгадаят или поне да се огласят някои страни свързани с чипа и с военния човешки материал. Такъв опит е достоен за уважение. Авторът не прави дълбок нравствен или поведенчески анализ, не тревожи отминали времена, а рисува хора и ситуации проектирани върху времето. Останалото, интерпретациите, са малко приглушени и са оставени на прозорливостта на читателите. Какво пък, в това няма лошо – читателската интелигентност винаги е необходимо звено за разбирането на текста, за превръщането й във виртуален съавтор.

          Като документ на епохата, книгата на г-н Калиницов е особено полезна на фона на очевидната бедност на подобна, чисто военна мемоаристика. Наистина, излязоха немалко книги-спомени за отминалото време свързани с проблемите днес, но това са предимно книги на стопански и политически дейци и на служители в органите на сигурността. Само по себе си, подобно състояние в мемоарната литература също може да стане предмет на интересен анализ с далече отиващи изводи.

          За сметка на това, книгата на Христо Калиницов е факт и тя трябва да се прочете от всеки, които се интересува от армия и от отбрана на Отечеството, независимо дали ще му хареса открития и скрит патос на автора.

          Аз лично пожелавам успех на книгата и я препоръчвам на българските читатели.